пуснат да дойдеш с мен.
В този миг нищо друго не би могло да ми достави по-голямо удоволствие. Мисълта, че отново ще бъда заобиколен от тези честни хора със светнали от гостоприемство лица, мисълта, че ще се върне покоят на онова неделно утро, когато камбаните биеха, камъчетата падаха в морето, а приличните на сенки кораби изплуваха из мъглата, внесе ведрина в душата ми. Представях си как ще скитам с малката Емилия, ще й разправям за бедите си и ще търся утеха в мидите и камъчетата по брега. Вярно е, че следния миг се стреснах от опасението, че може би мис Мърдстоун няма да даде съгласието си, но скоро се успокоих, тъй като тя дойде да направи вечерното претърсване на долапите, докато още разговаряхме, и Пеготи веднага постави въпроса със смелост, която ме учуди.
— Момчето там ще лентяйства — каза мис Мърдстоун, като гледаше в едно гърне с туршия, — а лентяйството води до всички пороци. Но според мен той, разбира се, би лентяйствал и тук, и където и да било.
Видях, че Пеготи си има готов отговор, но заради мен го преглътна и продължи да мълчи.
— Хм! — каза мис Мърдстоун, като продължаваше да гледа туршията. — По-важно от всичко, най-важно от всичко е брат ми да не бъде обезпокояван и да не се тревожи. Смятам, че най-добре ще е да отговоря утвърдително.
Поблагодарих й, без да показвам радостта си, за да не би да оттегли съгласието си. Разбрах, че бях постъпил разумно, тъй като ме погледна така кисело, сякаш черните й очи бяха погълнали цялото съдържание на гърнето. Както и да е, тя даде съгласието си и не го оттегли. Когато месецът изтече, Пеготи и аз бяхме готови за тръгване.
Мистър Баркис дойде вкъщи за багажа на Пеготи. Никога по-рано не го бях виждал да минава през градинската порта, но сега дори влезе вътре. Когато на излизане вдигаше най-тежкия сандък, той ми хвърли многозначителен поглед, ако изобщо би могло да се каже, че лицето на мистър Баркис може да изразява нещо.
Естествено, Пеготи беше в потиснато състояние на духа, тъй като напущаше мястото, което й бе дом в продължение на няколко години и където бяха живели съществата, към които се беше най-много привързала. Още от рано сутринта отиде на гробищата и седна в колата с носната си кърпичка до очите. Докато тя беше в това състояние, мистър Баркис не проявяваше никакви признаци на живот. Той седеше на обичайното си място и в обичайната си поза, подобно на някаква голяма препарирана фигура. Но когато тя започна да се оглежда наоколо и да ми приказва, той кимна с глава и се ухили на няколко пъти. Нямам понятие на кого или на какво се бе ухилил.
— Какъв хубав ден, мистър Баркис! — казах аз учтиво.
— Не е лош — отвърна мистър Баркис, който винаги биваше сдържан в изразите си и рядко си позволяваше да каже нещо по-смело.
— Сега Пеготи се чувствува доста добре, мистър Баркис — заявих аз, за да му доставя удоволствие.
— Наистина ли? — каза мистър Баркис.
След като поразмисли върху това с мъдър вид, мистър Баркис я погледна и каза:
— По-добре ли сте сега?
Пеготи се засмя и отговори утвърдително.
— Но наистина, питам ви, добре ли сте? — изджавка мистър Баркис, като се приближи малко към нея и я мушна с лакът. — Наистина ли сега сте по-добре? Наистина ли, а? — При всеки от тези въпроси той се приближаваше по малко до нея и я мушваше в лакътя, така че най-накрая всички се събрахме в левия ъгъл и бях така притиснат, че едва можех да седя.
Пеготи привлече вниманието на мистър Баркис към страданията ми и той веднага ми освободи повече място и малко по малко се отдръпна. Не можах обаче да не забележа, че е изнамерил чудесен начин да проявява вниманието си леко, приятно и остроумно, без да създава неудобството да търси теми за разговор. Явно ликуваше. От време на време се обръщаше към Пеготи и като повтаряше: „Наистина ли сега сте по- добре?“ — връхлетяваше върху ни, докато най-сетне ми стана невъзможно да дишам. Накрая, когато го виждах готов да направи това, аз скачах, заставах на стъпалото на колата и давах вид, че се възхищавам от гледката. Това се оказа много удобно.
Той беше така учтив, че спря в един хан специално заради нас и ни почерпи с печено агнешко и бира. Когато Пеготи бе вдигнала чаша и пиеше, стремежът да се приближи към нас пак го обхвана и той едва не я задави. Но колкото повече наближавахме края на пътуването, толкова по-зает ставаше той и толкова по- малко време имаше да проявява галантност. И когато спряхме в Ярмут, всички бяхме тъй разтърсени и разклатени, че нямахме сили за нищо.
Мистър Пеготи и Хам ни чакаха на старото място. Посрещнаха ни много сърдечно и се ръкуваха с мистър Баркис, който с килната назад шапка и със срамежлива усмивка на лице имаше твърде смутен вид. Всеки взе по един от Пеготините сандъци и тогава мистър Баркис тържествено ми направи знак с пръста си да го последвам под един навес.
— Вижте какво — изръмжа той, — всичко беше наред.
Аз го погледнах право в лицето и отвърнах дълбокомислено:
— Аха!
— Работата, изглежда, не е спряла дотам — каза мистър Баркис, като ми кимна доверително. — Всичко е наред.
Отново казах:
— Аха!
— Спомняте си кой беше съгласен, нали? — каза моят приятел. — Баркис и само Баркис.
Кимнах в знак на съгласие.
— Всичко е наред — каза мистър Баркис, като се ръкува. — Аз съм ваш приятел. В началото вие постъпихте добре. Всичко е наред.
В желанието си да се изрази особено ясно мистър Баркис бе толкова тайнствен, че ако Пеготи не ме беше извикала, можех цял час да стоя и да гледам лицето му и сигурно щях да науча толкова, колкото от лицето на някой спрял часовник. Докато вървяхме, тя ме запита какво ми е казал мистър Баркис.
— Каза ми, че всичко е наред — отвърнах й аз.
— Какво нахалство! — провикна се тя. — Но няма значение! Дейви, миличък, какво би казал, ако реша да се омъжа?
— Надявам се, Пеготи, че и тогава ще ме обичаш също тъй, както и сега, нали? — отвърнах аз след кратък размисъл.
За голямо учудване на минувачите, както и на роднините й пред нас добрата женица се спря на пътя и ме прегърна, уверявайки ме в неизменната си любов към мен.
— Какво би казал за това, миличък? — запита ме тя, когато престана да ме целува и отново завървяхме.
— Какво бих казал, ако се омъжиш за мистър Баркис ли, Пеготи?
— Да — отвърна тя.
— Предполагам, че би било чудесно. Знаеш, Пеготи, тогава ти винаги ще имаш на разположение колата и коня, да те довеждат при мен, и ще можеш да идваш без пари винаги, когато си поискаш.
— Колко ми е умничък! — провикна се Пеготи. — Същото си мислех и аз в продължение на цял месец! Да, миличкият ми, и освен това така ще бъда по-независима. Пък и ще ми бъде по-добре да слугувам в собствената си къща, отколкото в чужда. Сега не знам дали ще съм способна да работя при чужди хора. А и винаги ще съм близо до гроба на милата ми кукличка — продължи Пеготи замислено — и ще мога да го наглеждам, когато си искам. А когато заспя завинаги, може би ще ме положат недалеч от обичното ми момиче!
За известно време и двамата не казахме нищо.
— Но не бих помислила за това — каза Пеготи весело, — ако моят Дейви би бил против — дори и сто пъти да ми бяха пели в черква и пръстенът да бе в джоба ми.
— Погледни ме, Пеготи — отвърнах аз, — и кажи дали не се радвам и дали не съм доволен! — И наистина, аз от цялото си сърце желаех Пеготи да се омъжи за мистър Баркис.
— Добре, миличкият ми — каза Пеготи, като пак ме прегърна, — обмислях това и денем и нощем, и се
