Как се разхождах самичък по калните ливади през студените зимни дни, като навсякъде носех в мисълта си и гостната, и мистър и мис Мърдстоун. Страшен товар, който бях длъжен да търпя на раменете си, кошмар, който не можах да отбягна, тежест, която затъпяваше разсъдъка ми, сковаваше сетивата ми!
Колко тягостно беше да седя мълчешком в столовата на обед, боейки се, че и приборът ми на масата е излишен, и апетитът ми е излишен, и столът ми е излишен, и самият аз съм излишен!
Колко мрачни бяха вечерите, когато запалваха светците и очакваха да се заловя за някакво занимание, но като не смеех да взема някоя приятна книга, се зачитах в скучни и студени трактати по аритметика. Уви, всички таблици за тежини и мерки се смесваха в нещастната ми глава с разни мелодии и ми бе невъзможно да ги науча, тъй като те влизаха през едното ми ухо и излизаха през другото, като конец през иглени уши.
Как се прозявах и задрямвах въпреки усилията си да се удържа. Как се стрясках от скритата си дрямка. Как никога не получавах отговор на плахите забележки, които рядко правех. Как приличах на празно пространство, на което никой не обръща внимание, и как въпреки това на всекиго пречех. Какво тежко облекчение чувствувах, когато мис Мърдстоун ми заповядваше да си легна, щом като часовникът започваше да бие девет.
Не съжалявах, когато дойде време да си тръгна. Бях изпаднал в някаква тъпота, но с удоволствие чаках времето, когато щях отново да видя Стиърфорд, макар и зад него да се изправяше мрачната фигура на мистър Крийкъл. Мистър Баркис отново се появи на портата и мис Мърдстоун отново каза с глас, в който звучеше предупреждение:
— Клара! — когато майка ми се надвеси над мен да ми каже сбогом.
Целунах нея и малкото си братче и тогава ми стана много мъчно, но не съжалявах, че си отивам, тъй като пропастта помежду ни бе зинала и раздялата ни бе започнала от дълги дни насам. И не е толкова прегръдката й, която все още е жива в паметта ми, макар и тя да бе така жарка както винаги, а по-скоро онова, което я последва.
Бях вече в колата на преносвача, когато я чух да ме вика. Погледнах навън и я видях да стои сама до градинската порта, вдигнала в ръце бебето да го видя. Времето бе все още студено и докато стоеше неподвижна с детето в ръце, нито един косъм от косата й, нито една гънка на дрехата й не помръдваше.
Така я видях за последен път. Така я виждах и след това, в сънищата си в училище. Мълчаливо стоеше тя край постелята ми, като ме гледаше със същия напрегнат поглед, взела в ръце бебето си.
IX ГЛАВА
ЕДИН ПАМЕТЕН РОЖДЕН ДЕН
Прескачам всичко, което се случи в училище до рождения ми ден, който беше през месец март. Не си спомням нищо друго, освен че се възхищавах от Стиърфорд повече отвсякога. Той щеше да напуща в края на полугодието, ако не и преди това и се държеше по-самостоятелно и по-смело дори от по-рано, поради което ми се струваше още по-привлекателен. Освен това обаче не си спомням нищо друго. Едничкият спомен, свързан с онова време, изглежда, бе погълнал всички по-дребни възпоменания и съществуваше сам по себе си.
Дори ми е трудно да повярвам, че между връщането ми в Салем Хаус и този бележит рожден ден имаше цели два месеца. Разбирам, че е било така само защото зная, че трябва да е било така. Иначе щях да бъда убеден, че не е съществувал никакъв промеждутък от време и че двете събития са следвали непосредствено едно след друго.
Как добре си спомням този ден! И досега усещам дъха на мъглата, която бе надвиснала над всичко. Виждам през нея мразовития скреж и усещам слепналите си коси върху бузата си. Пред погледа ми се изправят неясните очертания на класната стая със запалените тук-там свещи, осветяващи утринния полумрак. Виждам как от устата на момчетата излиза нара, когато духат измръзналите си пръсти, свиват се от студ и потропват с крака по пода.
Бяхме свършили закуската и ни бяха прибрали от игрището, когато мистър Шарп влезе и каза:
— Дейвид Копърфийлд да отиде в приемната.
Очаквах колет от Пеготи и засиях, като чух тази заповед. Станах бързо от мястото си, а някои от момчетата ми напомниха да не ги забравя при разпределението на лакомствата.
— Не бързай, Дейвид! — каза мистър Шарп. — Имаш достатъчно време, момчето ми, не бързай.
Ако бях обърнал нужното внимание, може би щях да се изненадам от съчувствието, което звучеше в думите му, обаче се сетих за това едва после. Забързах към приемната, където заварих мистър Крийкъл, седнал да закусва, с бастуна и вестника пред него, както и мисис Крийкъл с разтворено писмо в ръка. Нямаше обаче никакъв колет.
— Дейвид Копърфийлд — каза мисис Крийкъл, като ме поведе към една софа и седна до мене. — Искам да поговоря с тебе за нещо твърде важно. Трябва да ти съобщя нещо, детето ми.
Мистър Крийкъл, към когото, разбира се, отправих поглед, поклати глава, без да ме погледне, и спря една въздишка с едно голямо парче препечен хляб с масло.
— Твърде си малък, за да разбереш как светът се променя всеки ден — каза мисис Крийкъл — и как хората в него си отиват. Но ние всички трябва да разберем това, Дейвид. Някои от нас на младини, някои на старини, а някои — през целия си живот.
Аз я погледнах съсредоточено.
— Когато си дойде от къщи в края на ваканцията — каза мисис Крийкъл след малко мълчание, — бяха ли всички добре? — И след ново мълчание прибави: — Майка ти беше ли добре?
Аз затреперах, без да съзнавам ясно защо, като продължавах да я гледам съсредоточено, и дори не се опитвах да отговоря.
— Защото каза тя — тази сутрин научих с дълбоко съжаление, че майка ти е много болна.
Някаква мъгла се издигна между мисис Крийкъл и мен и за миг ми се стори, че фигурата й се завърта в нея. Сетне усетих горещи сълзи да се стичат по бузите ми, след което мисис Крийкъл застана пак неподвижна.
— Тя с много опасно болна — прибави тя.
Сега знаех всичко.
— Умряла е.
Нямаше нужда да ми казва това. Заплаках горчиво и се почувствувах самотно сираче в широкия свят.
Тя се показа много мила към мен. Държа ме там през целия ден, като понякога ме оставяше самичък. Плаках толкова, че се изморих и заспах, и след като се събудих, пак плаках. Когато вече не можех да плача, започнах да мисля. Непоносима тежест налегна гърдите ми. Разкъсваше ме остра болка, от която не можех да намеря спасение.
И въпреки това мислите ми се рееха безцелно. Не се съсредоточаваха върху нещастието, което бе притиснало сърцето ми, а се въртяха несвързано около него. Мислех си за затворената ни и смълчана къща. Мислех си за малкото детенце, за което мисис Крийкъл каза, че залиняло и навярно щяло също да умре. Мислех си за бащиния си гроб в черковния двор край дома и за това, как и майка ми ще лежи там под дървото, което ми бе така добре познато. Когато ме оставиха самичък, качих се на един стол и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха червени, а лицето ми бе тъжно. След няколко часа вече не ми бяха останали сълзи. Чудех се за какво трябва да мисля, когато наближа към къщи — тъй като щях да си отида за погребението. Спомням си, че бях обкръжен от някаква тържественост, и нещастието ми ми бе придало важност в очите на другите момчета.
Ако някога дете е било поразявано от истинска скръб, това дете бях аз. Но си спомням, че усещането за значимост бе като някакво облекчение. Изпитах го, когато се разхождах следобеда на игрището, докато другите бяха в клас. Когато ги видях да ме гледат от прозорците, качвайки се по стълбите, почувствувах, че съм станал някак си забележителен, придобих още по-тъжен вид и завървях по-бавно. Когато учебните занимания се свършиха и те дойдоха при мен и ме заговориха, бях доволен от себе си, че не се държах гордо, а се отнасях към тях по същия начин, както преди.
Трябваше да тръгна за дома на следващия ден. Щях да пътувам не с пощенската кола, а с големия нощен дилижанс, наречен „Фермера“. Той служеше най-вече на селяните, пътуващи на близки разстояния.
