Незабелязано пренесохме раците в спалнята си и си устроихме чудесен пир. Но Тредълс пак си изпати. Толкова нямаше късмет, че дори и една гощавка не можеше да изкара като другите. Поради изядените раци през нощта му стана много лошо и той сериозно се разболя. Заставиха го да изгълта такива количества черно лекарство и сини хапчета, че те „биха разтърсили стомаха и на един кон“, каза Демпъл, чийто баща бе лекар. След това го набиха и го накараха да научи наизуст шест глави от Библията на старогръцки, задето отказал да признае от какво се бе разболял.
Спомените ми за останалата част от това полугодие представляват сбор от откъслечни картини и случаи: всекидневните ни борби и мъки, отлитащите летни дни и промяната на годишните времена, мразовитите утрини, когато ни изтикваха от леглата, и студеният лъх на тъмните нощи, когато звънецът ни приканяше към сън, полуосветената и почти неотоплена учебна стая вечер, прилична на ледник сутрин. В съзнанието ми се мярка споменът за варено говеждо и печено говеждо, варено агнешко и печено агнешко; парчета хляб с масло, учебници с подвити страници, пукнати плочи, изцапани с мастилени петна тетрадки, побоища, удряне с линия, стригане на коси, дъждовни неделни дни, лоен пудинг и нечистата миризма на мастило, проникваща навсякъде.
Много добре си спомням обаче как далечната мисъл за ваканцията, отначало прилична на точица, с течение на времето започна да се увеличава и да се приближава все повече и повече към нас. Отначало брояхме месеците, после седмиците, а сетне дните. Най-напред се боях, че нямаше да пратят никого да ме вземе, но когато научих от Стиърфорд, че наистина ще ме вземат, започнаха да ме обладават мрачни предчувствия, че преди да си отида вкъщи, ще си счупя крака. До края оставаха две недели, една, три дни, два, един… И най-после дойде моментът, когато отново седях в ярмутската пощенска кола на път за дома.
Докато бях в колата, сънят ми бе смущаван на няколко пъти от разни кошмари, в които ми се мяркаха всички тези неща. Но когато от време на време се събуждах, просналата се пред прозореца на колата площ не беше игрището на Салем Хаус, нито пък долитащите до ушите ми звуци бяха звуците от ударите на бастуна на мистър Крийкъл по гърба на Томи Тредълс, а само звукът от камшика на коларя, който леко шибаше конете.
VIII ГЛАВА
ВАКАНЦИЯТА МИ. ОСОБЕНО ЕДИН ЩАСТЛИВ СЛЕДОБЕД
Преди да изтече денят, стигнахме до един хан, където спираше пощенската кола, но не беше ханът, в който живееше приятелят ми келнерът. Въведоха ме в една хубава малка спалня, на чиито врата бе написано „Делфин“. Спомням си, че ми беше много студено въпреки горещия чай, който ми бяха дали пред един голям огън долу. Затова бях много доволен, когато легнах в делфийското легло, завих се през глава с делфийските одеяла и заспах.
Мистър Баркис, преносвачът, трябваше да дойде и да ме вземе в девет часа на другата сутрин. Станах в осем, малко замаян от недостатъчния сън, и се приготвих преди уречения час. Той ме посрещна по такъв начин, сякаш от последната ни среща не бяха изминали повече от пет минути и аз бях влязъл в хана само за да разменя един шилинг или нещо подобно.
Щом като се качих в колата със сандъка си и коларят зае мястото си, ленивият кон тръгна с обичайния си бавен вървеж.
— Изглеждате много добре, мистър Баркис — казах аз, като предполагах, че ще му доставя удоволствие.
Мистър Баркис потърка бузата си с ръкава и след това го погледна, сякаш предполагаше, че там ще види някакво доказателство за хубавия си вид, обаче не каза нищо.
— Изпълних, каквото ми бяхте заръчали, мистър Баркис — казах аз. — Писах на Пеготи.
— Аха! — каза мистър Баркис.
Той ми изглеждаше груб и отговаряше сухо.
— Не е ли трябвало да сторя това, мистър Баркис? — запитах след малко колебание.
— Не — отвърна мистър Баркис.
— Не трябваше ли да изпълня заръчаното от вас?
— Може би сте го изпълнили добре — каза мистър Баркис, — обаче нищо не излезе.
Като не разбрах какво иска да каже с тези думи, аз повторих въпросително:
— Нищо ли не излезе, мистър Баркис?
— Нищо не излезе. Не получих никакъв отговор — обясни ми той, като ме погледна косо.
— Значи очаквахте някакъв отговор, така ли, мистър Баркис? — казах аз, като си отворих широко очите. Виждах въпроса в нова светлина.
— Когато един мъж каже, че е съгласен, това значи, че очаква отговор — каза мистър Баркис, като обърна бавно очи към мен.
— Тогава, мистър Баркис?
— Тогава — каза мистър Баркис, като отново загледа ушите на коня — това значи, че този човек чака за отговор още оттогава.
— Казахте ли й го, мистър Баркис?
— Н-не — изръмжа мистър Баркис, размишлявайки. — Защо пък трябва да й го казвам? През целия си живот не съм й казал нито дори пет думи. Не, нищо няма да й кажа.
— Бихте ли искали аз да го сторя? — запитах колебливо.
— Бихте могли, ако желаете — каза мистър Баркис, като отново ми отправи бавен поглед. — Бихте могли да й кажете, че Баркис чака отговор! Я ми кажете, как й е името?
— Нейното ли име?
— Аха — каза мистър Баркис, като кимна с глава.
— Пеготи.
— Това кръщелното й име ли е, или фамилното? — каза мистър Баркис.
— Не, не е кръщелното. Кръщелното й име е Клара.
— Така ли? — каза мистър Баркис.
Изглежда, че това му даде повод за дълги размишления. Той седя дълго така, като се бе съсредоточил в себе си и вътрешно си подсвиркваше.
— Така! — подхвана той най-после. — Значи ще й кажете: Пеготи! Баркис чака отговор. Може би тя ще каже: Какъв отговор? А вие ще кажете: На това, което ти казах. Тогава тя ще каже: А какво беше то? И вие ще й отговорите: Баркис е съгласен.
Мистър Баркис придружи това крайно изкусно обмислено наставление с едно мушване с лакътя си, което ми причини доста силна болка. След това се наведе над коня си, както му бе обичай, като не направи никакъв друг намек по въпроса. Обаче след около половин час извади от джоба си парче тебешир и написа от вътрешната страна на колата: „Клара Пеготи“ — очевидно, за да не го забрави.
Какво странно чувство изпитва човек, когато се връща у дома си и знае, че той вече не е негов дом, и когато всеки предмет там му напомня за щастливите изминали дни, подобни на някакъв сън, който никога вече не ще сънува! Споменът за дните, когато майка ми, Пеготи и аз бяхме всичко един за друг и никой не се бе вмъкнал помежду ни, нахлу в паметта ми. Изпитах едва ли не радост, че вече не съм там, почувствувах едва ли не съжаление, че не съм си останал в училището, където бях забравил мъката си в присъствието на Стиърфорд. Но вече нямаше връщане. Ето и къщата ни, където голите стари брястове бяха извивали множеството си ръце в мразовития зимен въздух и вятърът бе разнасял сламки от старите гарванови гнезда.
Преносвачът свали сандъка ми пред градинската порта и ме остави. Аз тръгнах по пътечката към къщи, като поглеждах към прозорците, и при всяка стъпка изпитвах страх, че може би ще видя мистър или мисис Мърдстоун да се надвесват от някой от тях. Обаче никакво лице не се появи. Бях стигнал вече до къщата и тъй като бе още денем, отворих си вратата по тайния ни начин, без да чукам, и влязох вътре с тихи и плахи стъпки.
Когато пристъпих в преддверието и чух майчиния си глас от старата гостна, само господ знае какъв далечен спомен от детството ми се събуди в паметта ми. Тя пееше някаква песенчица с нисък глас. Струваше ми се, че лежа в ръцете й като малко бебе и я чувам как ми пее. Мелодията бе нова за мен и едновременно с това толкова стара, че някакво умиление преизпълни сърцето ми. Приличаше ми на някой
