стар приятел, завърнал се след дълго отсъствие.
Гласът й звучеше така замислено и самотно, та си помислих, че е сама. Влязох полекичка в стаята. Тя седеше до огъня и кърмеше едно детенце, чиято малка ръчица бе допряла до врата си. Очите й бяха сведени над лицето му и тя му пееше. Прав бях, при нея нямаше никой друг.
Заговорих й, а тя се стресна и извика. Но като видя, че съм аз, промълви:
— Скъпият ми Дейви, милото ми момче! — и като се приближи до мене, коленичи на земята, целуна ме, сложи главата ми на гърдите си до тази на малкото същество, а ръката му до устните ми.
Бих желал да бях умрял. Бих желал да бях умрял тогава, с онова чувство на сърцето си! Тогава бих бил по-достоен за рая, отколкото в който и да било момент след това.
— Това е братчето ти — каза майка ми, милвайки ме. — Дейви, хубавото ми момченце! Клетото ми дете! — Сетне тя започна да ме целува все по-бурно и по-бурно и обви ръце около шията ми. Точно тогава Пеготи се втурна в стаята и като се тръшна на пода до нас, в продължение на четвърт час беше като полудяла.
Както изглежда, не ме бяха очаквали тъй скоро — преносвачът бе пристигнал доста преди определеното време. Мистър и мис Мърдстоун били на гости у някакви съседи и щели да се върнат чак вечерта. Никога не бях се надявал на подобно нещо. Струваше ми се невъзможно, че ще дойде ден, когато тримата пак ще се съберем, необезпокоявани от никого. В този миг сякаш миналите дни се бяха върнали.
Обядвахме заедно край огъня. Пеготи искаше да ни прислужва, но майка ми не й позволи и я накара да седне при нас. Дадоха ми моята стара чиния с нарисувания в кафяво боен кораб с опънати платна, която в отсъствието ми Пеготи бе скрила някъде, тъй като, каза тя, за нищо на света не би оставила някой да я счупи. Дадоха ми старата ми чаша, на която беше написано „Дейвид“, както и собствените ми виличка и нож, който не можеше да реже.
Докато бяхме на масата, реших, че е време да кажа на Пеготи за мистър Баркис. Преди да свърша, тя започна да се смее, като закри лице с престилката си.
— Пеготи — каза майка ми. — Какво се е случило?
Пеготи само се разсмя още по-силно и още по-силно притискаше престилката до главата си, когато майка ми се опита да я издърпа.
— Какво правиш, глупаво същество такова? — каза майка ми, смеейки се.
— Ох, този човек! — извика Пеготи. — Иска да се омъжа за него.
— Той е много добра партия за теб, нали? — каза майка ми.
— Ей богу, не знам — каза Пеготи. — Не ме питайте. И от злато да беше направен, пак не бих го взела. Нито пък който и да е друг.
— Защо тогава не му го кажеш, чудачка такава? — каза майка ми.
— Да му го кажа — отвърна Пеготи, поглеждайки иззад престилката си — Но той не ми е споменал и дума по този въпрос. Знае си много добре, че ако ми каже нещо такова, ще го цапна по лицето.
Нейното собствено лице бе станало съвсем червено и тя пак го закри с престилката си, като се заля в буен смях. След две-три подобни избухвания продължи обеда си.
Забелязах, че макар и да се усмихваше, когато Пеготи я поглеждаше, майка ми се бе замислила и бе станала по-сериозна. Още от самото начало бях схванал, че се бе променила. Лицето й все още беше много хубаво, обаче сега изглеждаше измъчено от грижи и прекалено деликатно. Беше едва ли не прозрачно. Но не само това. И държането й издаваше загриженост и безпокойство. Най-сетне, като протегна ръка и я сложи с любов върху тази на старата си слугиня, тя каза:
— Мила Пеготи, нали няма да се омъжваш?
— Аз ли, госпожо? — отвърна Пеготи с вперен поглед. — Да ви благослови бог, не.
— Нали не още — каза майка ми нежно.
— Никога! — извика Пеготи.
Майка ми взе ръката й и каза:
— Не ме оставяй, Пеготи. Стой при мене. Може би няма да е за дълго. Какво бих правила без теб!
— Да ви оставя вас, миличката ми! — извика Пеготи. — За нищо на света. Кой ви е турил тази мисъл в глупавата главица? — Понякога Пеготи имаше обичай да говори на майка ми като на някое дете.
Майка ми не отвърна нищо, само й поблагодари, и Пеготи продължи да приказва по своему:
— Аз ли да ви оставя? Бих желала да видя това. Пеготи ли да ви напусне? Как можа да ви дойде това наум? Не, не, не — каза Пеготи, като поклати глава и скръсти ръце. — Пеготи никога не ще ви остави, миличка. Не че тук няма някои личности, които биха се зарадвали, ако тя си отиде, обаче това удоволствие няма да им бъде доставено. Напук на тях ще стоя тук, докато стана сърдита сбърчена бабичка. И когато съвсем оглушея и ослепея, и остана без зъби, та да не ме бива за нищо, дори и за кавга, тогава ще отида при моя Дейви и ще го помоля да ме прибере.
— И тогава, Пеготи — казах аз, — ще те приема с удоволствие и ще те посрещна като царица.
— Да ви благослови бог, мъничкият ми! — извика Пеготи. Знам, че ще сторите това. — И тя предварително ме целуна, разчувствувана от гостоприемството ми. След това отново си закри главата с престилката и пак се смя на мистър Баркис. После тя взе бебето от мъничката му люлка и започна да го гали, подир което излезе и се върна с друго боне, с работната си кутия, със сантиметъра, с парчето восък всичко както преди.
Седяхме край огъня и разговаряхме с наслада. Разправих им какъв жесток директор е мистър Крийкъл и те много ме съжалиха. Разправих им какъв прекрасен човек е Стиърфорд и как се грижи за мен, и Пеготи каза, че ще извърви двадесет мили, за да го види. Когато бебето се събуди, аз го взех в ръце и с любов го галих и милвах. Когато то отново заспа, тихичко се приближих до майка си и според стария си обичай, нарушен от дълго време насам, обвих с ръце кръста й и долепих розовата си буза до рамото й. Още веднъж почувствувах хубавата и коса да ме докосва. Спомням си, че я оприличавах на ангелско крило — и се почувствувах много щастлив.
Седях така и гледах огъня, като ми се струваше, че червените въглени рисуват някакви картини, и почти вярвах, че никога не съм напущал дома си. Мислех си, че мистър и мис Мърдстоун са също такива картини и че когато огънят изгасне, те ще изчезнат. Нищо друго не беше действително освен майка ми, Пеготи и аз.
Пеготи кърпеше един чорап, докато можеше да вижда, след което го надяна на лявата си ръка като ръкавица, а в дясната държеше иглата, готова да направи още един бод, когато в огъня лумнеше някое пламъче. Не мога да си представя чии бяха чорапите, които Пеготи непрестанно кърпеше, нито пък откъде идваше този неизчерпаем запас от чорапи, които винаги се нуждаеха от кърпене. От ранното ми детство тя, изглежда, бе заета само с този вид ръкоделие.
— Чудя се — каза Пеготи, която понякога имаше обичай да се чуди за най-неочаквани неща, — какво ли е станало с пралелята на Дейви?
— Божичко, Пеготи! — каза майка ми, като се стресна от унесеността си. — Какви безсмислици приказваш!
— Но аз действително се чудя, госпожо — каза Пеготи.
— Какво те накара да се сетиш за нея? — запита майка ми. — Нямаш ли другиго, за когото да мислиш?
— Не знам как стана всичко това — каза Пеготи. — Трябва да е поради туй, че съм глупава. Главата ми никога не може да си избере хората, за които да мисли. Те просто сами влизат в нея. Влизат и си излизат, когато поискат. Чудно, какво ли е станало с нея?
— Колко си особена. Пеготи! — отвърна майка ми. — Човек би предположил, че искаш пак да ни посети.
— Пази боже! — извика Пеготи.
— Тогава, миличка, не приказвай за такива работи — каза майка ми. — Навярно мис Бетси се е затворила в къщичката си край морето и съвсем не възнамерява да се маха оттам. Както и да е, няма никаква вероятност да ни безпокои отново.
— Така е промълви замислено Пеготи. — Това едва ли ще се случи. Чудно, ако умре, дали ще остави нещо на Дейви?
— Божичко, Пеготи, каква глупава жена си ти — отвърна майка ми. — Как можеш да говориш така, като знаеш, че тя просто се обиди от обстоятелството, че това клето дете изобщо се е родило.
