— Струва ми се, че няма да е наклонна да му прости това сега — загатна Пеготи.
— Защо пък да е наклонна да му го прости? — запита майка ми остро.
— Искам да кажа, щом като си има братче…
Майка ми веднага се разплака, като се питаше как Пеготи се осмелява да говори чака.
— Като че ли това клето невинно детенце ти е сторило нещо, ревниво същество такова! Много по-добре ще е да се омъжиш за мистър Баркис. Защо не го направиш, а?
— Защото в такъв случай ще ощастливя мис Мърдстоун — каза Пеготи.
— Какъв лош нрав имаш, Пеготи! Просто ще се пръснеш от завист към мис Мърдстоун. Навярно искаш ти да държиш ключовете и да разпределяш продуктите, така ли? Това не би ме учудило. А знаеш много добре, че тя върши това само от любезност и с най-добри намерения! Знаеш, че е така, Пеготи. Знаеш го отлично.
Пеготи промърмори нещо като „По дяволите добрите й намерения“ и спомена, че с тези добри намерения малко се прекалява.
— Много добре знам какво искаш да кажеш, бъбривка такава — каза майка ми. — Отлично те разбирам, Пеготи. Знаеш това много добре. Просто се чудя как не се изчервяваш от срам. Но нека да караме едно по едно. Сега е ред на мис Мърдстоун и ти няма да ми избегнеш. Не си ли я чула да повтаря много пъти, че ме счита за твърде нехайна и… и… и…
— Хубава — подсказа Пеготи.
— Е, и така да е — каза майка ми, като се усмихна. — Като е толкова глупава, че да приказва подобни неща, аз ли съм виновна?
— Никой не казва, че сте!
— Надявам се, че не! — отвърна майка ми. — Не си ли я чула да казва, че тъкмо поради това иска да ми спести всички неприятности, за които знае, че не съм подготвена. И не става ли сутрин рано? Не шъта ли непрестанно нагоре-надолу? Не снове ли из разни килери и мазета, където едва ли е много приятно да се влиза? Кажи, не върши ли всичко това? И как можеш да намекваш, че това не е проява на преданост?
— Абсолютно нищо не намеквам — каза Пеготи.
— Да, Пеготи, намекваш. Не правиш нищо друго. Правиш какви ли не намеци. Това ти доставя безкрайно удоволствие. А когато приказваше за добрите намерения на мистър Мърдстоун…
— За тях никога не съм приказвала — каза Пеготи.
— Не си приказвала, обаче си намеквала. Нали тъкмо това ти разправям. Ето най-лошото ти качество — обичаш да правиш намеци. Казах ти, че те разбирам много добре, и виждаш, че съм права. Когато приказваш за добрите намерения на мистър Мърдстоун и даваш вид, че не ги зачиташ (защото знам, че в дъното на сърцето си вярваш в тях), ти си така убедена в тяхната искреност, както и аз, и знаеш, че тъкмо те ръководят действията му. Ако е изглеждало, че той е бил по-строг към някои хора — сигурна съм, че и ти, и Дейви разбирате, че не се отнася за никой от присъствуващите, — това е било само за тяхно добро. Естествено, той обича тези хора заради мен и действа само в тяхна полза. Той може да съди за това по- добре, отколкото аз, тъй като знам много добре, че съм едно слабо и лекомислено създание, докато той е силен, сериозен и умен човек. Той полага такива усилия за мен — продължи майка ми, а сълзите, които така лесно се появяваха в очите й, се стичаха по бузите й. — И трябва да съм му много благодарна и да му се подчинявам дори и в мислите си. И когато не правя това, Пеготи, аз се тревожа и се осъждам, съмнявам се в собствените си чувства и просто не зная какво да правя.
Пеготи седеше с брадичка, опряна на стъпалото на чорапа, и гледаше мълчаливо огъня.
— Хайде, Пеготи — каза майка ми, — нека да не се караме, тъй като не мога да понасям подобно нещо. Знам, че ако имам някаква вярна приятелка на този свят, това си ти. Когато те наричам чудачка или бъбрица, или друго подобно нещо, искам само да кажа, че си моя истинска приятелка и винаги си ми била такава, още от първата вечер, когато мистър Копърфийлд ме доведе тук и ти ме посрещна на портата.
Пеготи не се забави да отговори и да потвърди мирния договор, като ме прегърна най-сърдечно. Струва ми се, че тогава не можах да доловя истинския характер на този разговор. Но сега съм уверен, че това добро същество го бе започнало и бе взело участие в него само за да може майка ми да се утеши със собствените си противоречиви думи. Планът й бе успял, тъй като си спомням, че през останалата част от вечерта майка ми бе по-спокойна, а Пеготи правеше по-малко забележки.
След като изпихме чая си и запалихме свещите, прочетох на Пеготи една глава от книгата за крокодилите, за да си припомним старите времена. Тя я извади от джоба си — не знам дали през всичкото време я бе държала там. След това пак заговорихме за Салем Хаус, което отново ме върна към най-важната за мен тема — Стиърфорд. Бяхме много щастливи. Тази вечер бе последната от подобните ней и тъй като бе отредена да приключи тази част от живота ми, тя е останала завинаги в паметта ми.
Беше почти десет часът, когато чухме звук от колела и всички станахме. Майка ми каза бързешком, че тъй като е късно, а мистър и мис Мърдстоун препоръчват на младите хора да си лягат рано, най-добре ще бъде да отида да спя. Целунах я и веднага се качих със свещта си горе, преди те да бяха влезли. Докато се качвах към спалнята, в която бях изживял затворническите си дни, детското ми въображение оприличаваше мистър и мис Мърдстоун на мразовит вятър в къщата, който отвява като перце предишното приятно чувство на топлота и доволство.
На сутринта ми беше неудобно да сляза на закуската, тъй като не бях виждал мистър Мърдстоун от деня, когато бях извършил паметната постъпка. Но нямаше какво друго да правя и след като на няколко пъти се връщах на пръсти в стаята си, най-после се осмелих и се представих в гостната.
Той стоеше с гръб към огъня, а мис Мърдстоун приготовляваше чая. Когато влязох, той гледаше право към мен, обаче не даваше вид че ме познава.
След като постоях смутен един миг, отидох при него и казах:
— Моля ви за извинение, господине. Много съжалявам за това, което направих, но се надявам, че ще ми простите.
— Радвам се да чуя, че съжаляваш, Дейвид — отвърна той.
Ръката, която ми подаде, беше същата, която бях ухапал. Не можах да се удържа да не погледна за миг към едно червено петно, което забелязах на нея. Но то не беше толкова червено, колкото бях аз, когато видях мрачното изражение на лицето му.
— Добро утро, госпожо — обърнах се аз към мис Мърдстоун.
— Ох, божичко — въздъхна мис Мърдстоун, като ми подаде чаената лъжичка вместо ръката си. — Колко е дълга ваканцията?
— Един месец, госпожо.
— Считано откога?
— От днес, госпожо.
— О, значи един ден вече е минал — каза мис Мърдстоун.
По този начин тя държеше сметка за изминаването на ваканцията и всяка сутрин задраскваше по един ден. Вършеше това мрачно, докато стигна до десет, но щом като броят на дните стана двуцифрен, тя започна да става дори весела.
През този пръв ден имах нещастието да й причиня голямо безпокойство, макар тя да не бе лесно податлива към подобни неща. Влязох в стаята, в която седяха тя и майка ми. И тъй като бебето (което беше само на няколко седмици) лежеше на майчиния ми скут, аз го взех внимателно на ръце. Изведнъж мис Мърдстоун нададе такъв писък, че едва не го изпуснах.
— Мила ми Джейн! — извика майка ми.
— Боже мой, Клара, не виждате ли? — възкликна мис Мърдстоун.
— Какво да видя, драга Джейн? — каза майка ми. — Къде?
— Той го е взел! Момчето е взело бебето! — извика мис Мърдстоун.
Тя просто се бе схванала от ужас, но се овладя и се завтече към мен, за да го вземе от ръцете ми. Тогава обаче припадна и й стана толкова зле, че се принудиха да й дадат малко вишновка. Когато дойде на себе си, най-тържествено ми забрани да се докосвам до братчето си. А клетата ми майка, която ясно виждах, че съвсем не желае това, смирено потвърди тази забрана, като каза:
— Безсъмнено вие сте права, скъпа ми Джейн.
При друг случай, когато пак седяхме тримата заедно, това мило бебе — то наистина ми беше мило заради майка ми — пак стана неволна причина мис Мърдстоун да изпадне в ярост. Майка ми, която гледаше
