положение, вие не засвидетелствувате нужната почит спрямо мен? Спрямо мен, господине — каза мистър Крийкъл, като изведнъж стрелна глава към него и пак се обърна към нас, — директорът на това заведение е ваш работодател.
— Признавам, че не беше тактично, господине — каза мистър Мел. — Не бих го казал, ако не бях възбуден.
Тук Стиърфорд се обади:
— Сетне каза, че съм низък и подъл, а аз го нарекох просяк. Ако не бях възбуден, може би нямаше да го нарека просяк, обаче го сторих и сега съм готов да си тегля последиците.
Без да размисля дали изобщо ще има някакви последици, просто потръпнах при тези благородни думи. Те направиха впечатление и на другите момчета, които се размърдаха, без обаче никой да проговори.
— Аз се учудвам, Стиърфорд, макар и откровеността ви да ви прави чест — каза мистър Крийкъл, — наистина се учудвам, че бихте могли да окачите такъв епитет на едно лице, което е на работа и което получава заплата от Салем Хаус, господине.
Стиърфорд се изсмя.
— Това не е отговор, господине — каза мистър Крийкъл. — От вас очаквам нещо повече, Стиърфорд.
Ако пред хубавото момче мистър Мел изглеждаше грозен, не мога да кажа колко по-грозен изглеждаше мистър Крийкъл.
— Нека да го отрече — каза Стиърфорд.
— Да отрече, че е просяк ли, Стиърфорд? — извика мистър Крийкъл. — Къде ходи да проси?
— Ако самият той не е просяк, то най-близкият му човек е такъв — каза Стиърфорд. — Това е все едно.
Той ме погледна, а ръката на мистър Мел лекичко ме потупа по рамото. Погледнах го с изчервено лице и с разкаяние в сърцето си, обаче очите на мистър Мел бяха вперени в Стиърфорд. Той продължаваше да ме потупва мило по рамото но погледът му бе отправен към него.
— Тъй като, мистър Крийкъл, вие очаквате от мен да се оправдая и да обясня какво съм искал да кажа, трябва да ви съобщя, че майка му живее по милост в един дом за бедняци.
Мистър Мел все още го гледаше и все още ме потупваше мило по рамото, като каза шепнешком:
— Да, така си и мислех.
Мистър Крийкъл се обърна към помощника си със сърдита гримаса и изкуствена учтивост.
— Вие чухте, мистър Мел, какво каза господинът. Имайте добрината, моля, да го опровергаете пред цялото училище.
— Той е прав, господине, и няма защо да опровергавам думите му — отвърна мистър Мел всред мъртвата тишина. — Това, което каза, е вярно.
— Тогава бъдете така добър да заявите публично — каза мистър Крийкъл, като сведе глава на една страна и погледът му измери всички ученици — дали до този момент аз съм знаел това.
— Не вярвам да сте го знаели.
— Много добре ви е известно, че от никого не съм могъл да го узная, нали така, човече?
— Предполагам, че никога не сте смятали състоянието ми за особено блестящо. Винаги сте знаели какво е било положението ми тук.
— Ако трябва да говорим за това — каза мистър Крийкъл, а вените му все повече се издуваха, — необходимо е да кажа, че положението ви тук винаги е било объркано и че вие сте смятали това учреждение за благотворителен дом. Мистър Мел, ако нямате нищо против, ще трябва да се разделим. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Сега е най-подходящият момент за това — каза мистър Мел, като стана.
— Нашите почитания към вас, господине — каза мистър Крийкъл.
— Взимам си сбогом с вас, мистър Крийкъл, и с всички ви — каза той, като огледа стаята и отново ме потупа ласкаво по рамото. — Джеймс Стиърфорд, най-доброто пожелание, което мога да ви отправя, е да дойде ден, когато ще съжалявате за това, което сторихте днес. А засега бих предпочел да не ми бъдете приятел, нито пък на друг близък мой човек.
Той сложи още веднъж ръка на рамото ми и като си прибра флейтата и няколко книги от катедрата, оставяйки ключа й за заместника си, напусна училището, с притежанията си под мишница. Тогава мистър Крийкъл ни държа реч посредством Тънгей, в която поблагодари на Стиърфорд, че е защитил (макар и прекалено усърдно) независимостта и почтеността на Салем Хаус. Завърши, като се ръкува със Стиърфорд, а ние извикахме три пъти „ура“ — не ми беше известно точно за какво, но предполагам за Стиърфорд — и по този начин се присъединихме към тържеството, макар че аз се чувствувах много нещастен. Сетне мистър Крийкъл наби с бастуна си Томи Тредълс, когото бяха видели да плаче поради напущането на мистър Мел, вместо да вика „ура“. После се върна пак да пази стаята, кушетката, кревата или изобщо това, което бе пазил.
Спомням си, че след това останахме сами, като се гледахме смутено един друг. Лично аз чувствувах такова угризение на съвестта и така се обвинявах за случилото се, че нищо не бе в състояние да ми попречи да се разплача освен страха, че Стиърфорд, който често поглеждаше към мен, може да сметне това за проява на не добро чувство към него. Или по-скоро би трябвало да кажа, имайки предвид разликата във възрастта ни и отношението ми към него, той можеше да ме помисли за непослушен, ако покажех чувствата, които ме бяха обладали. Той беше много ядосан на Тредълс и каза, че е доволен, задето е изял пердаха.
Клетият Тредълс. Той бе преминал стадия на лежането с глава върху чина и сега се утешаваше, както обикновено, като рисуваше цял рояк скелети. Каза, че не го е грижа, и заяви, че с мистър Мел са се отнесли жестоко.
— Кой се е отнесъл жестоко към него, момиче такова? — каза Стиърфорд.
— Ти, разбира се — отговори Тредълс.
— Какво съм направил? — каза Стиърфорд.
— Какво си направил ли? — отвърна Тредълс. — Обиди го и го лиши от службата му.
— Обидил съм го? — повтори Стиърфорд презрително. — Уверен съм, че в най-скоро време той ще забрави това. Не е толкова чувствителен, колкото сте вие, мис Тредълс. А колкото се отнася до службата му — която беше чудесна, нали? — мислиш ли, че няма да пиша вкъщи и да се погрижа да получи известна сума пари?
Всички счетохме намерението на Стиърфорд за много благородно. Майка му бе богата вдовица и се говореше, че е готова да стори всичко, което той пожелае. Бяхме крайно доволни, че Тредълс е опроверган, и превъзнесохме Стиърфорд до небесата, особено когато благоволи да ни каже, че е сторил това изключително за нас и за наше добро и че посредством това безкористно деяние е принесъл голяма полза на всички ни.
Но все пак трябва да кажа, че когато същата нощ му разказвах в тъмното, старата флейта на мистър Мел прозвуча на няколко пъти в ушите ми и когато най-после Стиърфорд се измори и аз си легнах, представях си как тъжните й звуци се леят печално някъде и ме обхвана голяма мъка.
Но скоро забравих за злощастния мистър Мел — дотолкова бях увлечен да наблюдавам как Стиърфорд с лекотата на любител и без каквато и да било книга (струваше ми се, че той знае всичко наизуст) се зае да ни преподава някои предмети, докато намереха нов учител. Новият учител дойде от едно първоначално училище и преди да поеме длъжността си, един ден го поканиха на обед в трапезарията на директора, за да се запознае със Стиърфорд. Стиърфорд се отзова много ласкаво за него, като каза, че учителят е „симпатяга“. Искрено казано, не разбрах много добре каква учена степен се крие под това име, но все пак това негово качество ме караше много да го уважавам. Аз никак не се съмнявах в големите му знания, макар и той никога да не ми отдаваше онова внимание (нали бях едно съвсем незначително момче), което ми отдаваше мистър Мел.
Измежду всекидневните случки на училищния живот през това първо полугодие имаше още само една, която остана в паметта ми. А е останала поради няколко причини.
Един следобед, когато всички бяхме в много потиснато състояние на духа и мистър Крийкъл пердашеше наляво и надясно, Тънгей влезе и извика с обичайния си гръмовит глас:
— Гости за Копърфийлд!
