успех, ако животът му е изпълнен с непрестанни злощастия, мъка и безпокойство. Но детската ми суета и Стиърфордовата помощ някак си ме поощряваха, без да ме спасят от наказанията. За времето, което прекарах там, те ми помогнаха да бъда изключение от другите и да събера някоя и друга троха знание.
В това отношение много ми помагаше мистър Мел, за когото с благодарност си спомням. Той имаше известна слабост към мене. Винаги ми причиняваше болка, когато виждах, че Стиърфорд се отнася към него с известно презрение, като рядко пропуска случай да засегне честолюбието му или да подтикне другите да сторят същото. Още повече ме безпокоеше мисълта, че веднъж бях разправил на Стиърфорд за двете стари жени, при които ме беше завел мистър Мел. Не бих могъл да запазя от него тази тайна по същия начин, по който не бих могъл да не му дам някой сладкиш или друго мое веществено притежание. Винаги се страхувах, че Стиърфорд ще издаде това обстоятелство и ще му се подиграе.
На никой от нас не мина през ума, когато през онази първа сутрин аз ядох там закуската си под сянката на пауновите пера и при звуците на флейтата, че влизането на незначителната ми личност в бедняшкия дом ще има такива последици. Но това посещение даде своя непредвиден резултат, който при това беше доста сериозен.
Един ден мистър Крийкъл пазеше стаята поради неразположение и, естествено, това събуди голяма радост в цялото училище. През цялата сутрин сградата ечеше от шум и врява. Голямото облекчение и доволство на момчетата ги правеше мъчни за обуздаване. И макар че страшният Тънгей довлече дървения си крак два или три пъти и взе имената на главните немирници, това не направи голямо впечатление, тъй като всички знаеха, че каквото и да правят днес, утре непременно ще си изпатят, така че решиха поне да се налудуват хубавичко.
Понеже беше събота, денят се считаше за полупразник. Но тъй като шумът от игрището би безпокоил мистър Крийкъл, а и времето бе лошо, ни бе заповядано да останем в класната стая, като специално за случая ни дадоха по-леки занимания. Точно в този ден мистър Шарп отиваше да му накъдрят перуката, така че мистър Мел, който винаги изпълняваше тежката работа, каквато и да бе тя, трябваше да ни надзирава самичък.
Ако можех да свържа представата за бик или мечка с една толкова кротка личност като мистър Мел, то през този следобед, когато врявата беше най-силна, той приличаше на едно от тези животни, нападнато от хиляда кучета. Спомням си го как опираше болната си глава на костеливата си ръка, наведен над някаква книга на катедрата си, като с отчаяние се мъчеше да продължава работата си всред врявата, която би замаяла и говорителя на Камарата на общините. Имаше момчета, които излизаха от чиновете си и играеха на котка и мишка, други пееха, други се смееха, други приказваха, танцуваха, виеха, тропаха с крака, а имаше и такива, които го бяха заобиколили, като се хилеха, правеха гримаси и го имитираха зад гърба и пред очите му, подигравайки се на бедността му, на скъсаните му обувки, на дрехите му, на майка му, на всичко, което му принадлежеше и към което трябваше да се отнасят с уважение.
— Тишина! — извика мистър Мел, като се изправи внезапно и удари с книгата си по катедрата. — Какво значи всичко това? Невъзможно е да се понася повече. Човек би полудял. Как можете да се държите така с мен, момчета?
Книгата, с която удари по катедрата, беше моята. Застанал до него, проследих погледа му, когато той се плъзгаше по стаята, и видях как всички момчета спряха, някои внезапно учудени, някои полуизплашени, а други може би засрамени.
Мястото на Стиърфорд беше на другия край на дългата стая. Той се бе облегнал на стената, с ръце в джобовете, и гледаше към мистър Мел, с уста нагодена за свирене, когато мистър Мел го погледна.
— Тишина, мистър Стиърфорд! — каза мистър Мел.
— Вие пазете тишина — каза мистър Стиърфорд, като се изчерви. — На кого приказвате?
— Седнете си! — каза мистър Мел.
— Вие си седнете — каза Стиърфорд — и си гледайте собствената работа.
Чу се кикотене и някой изръкопляска, но мистър Мел беше толкова бледен, че веднага се възцари тишина. А едно момче, което се бе стрелнало зад гърба му, за да имитира майка му, промени намерението си и се престори, че иска да си поправи писалката.
— Ако вие, Стиърфорд, мислите, че не ми е познато влиянието, което можете да окажете върху всеки един тук — каза мистър Мел, като, без да съзнава (както предположих), сложи ръка върху главата ми — или ако считате, че през последните няколко минути не забелязах как насърчавахте по-малките от вас да вършат какви ли не безчинства спрямо мене, много грешите.
— Изобщо не си давам труд да мисля за вас — каза хладнокръвно Стиърфорд, — така че ни най-малко не греша.
— И когато се възползувате от привилегированото си положение тук — продължи мистър Мел със силно разтреперани устни, — за да обиждате един джентълмен…
— Едип какъв? Къде е той? — каза Стиърфорд.
Тук някой извика:
— Засрамете се, мистър Стиърфорд! Какво е това!
Беше Тредълс, когото мистър Мел веднага обезсили, като му каза да си държи езика.
— … Да обиждате един човек, господине, който не е щастлив в живота и който нищо лошо не ви е направил, а сте достатъчно възрастен, за да разберете защо не бива да го обиждате — продължи мистър Мел, като устните му трепереха все по-силно и по-силно, — това е подло и низко. Можете да стоите прав или да седнете, както ви е угодно, господине. Копърфийлд, продължете.
— Малки ми Копърфийлд — каза Стиърфорд, като се приближи, — чакай малко. Ще ви кажа нещо веднъж завинаги, мистър Мел. Когато си позволявате да ме наричате подъл или низък, или нещо подобно, вие сте един нахален просяк. Вие сте просяк и без това, но когато се държите така, вие сте нахален просяк.
Не ми беше ясно дали той щеше да удари мистър Мел, или мистър Мел щеше да го удари и дали изобщо някой някого щеше да удари. Видях, че всички се заковаха по местата си, сякаш нещо ги беше вкаменило, и открих, че мистър Крийкъл е сред нас с Тънгей, изправен до него, и мисис и мис Крийкъл, надничащи изплашени от вратата. С лакти на катедрата и с лице в ръцете си, мистър Мел поседя така неподвижен в продължение на няколко минути.
— Мистър Мел — каза мистър Крийкъл, като разтърси ръката му, и шепотът му беше толкова ясен, че Тънгей не счете за нужно да повтори думите му, — надявам се, че не сте се забравили.
— Не, господине, не — отвърна учителят, като откри лицето си, заклати глава и започна да трие разтревожено ръце. — Не, господине, не. Не съм се забравил, мистър Крийкъл, не съм се забравил. Бих- бих-бих желал и вие да се бяхте сетили за мен по-скоро, мистър Крийкъл. То-то би било по-любезно и по- справедливо, господине, и би ми спестило толкова много…
Мистър Крийкъл впери поглед в мистър Мел, сложи ръка на рамото на Тънгей, подпря крак на най- близкия чин и седна върху катедрата. Продължавайки да гледа напрегнато мистър Мел от трона си, докато последният все още тресеше глава и триеше разтревожено ръце, мистър Крийкъл се обърна към Стиърфорд и каза:
— Тъй като той не благоволява да ме осветли, кажете ми вие, господине, какво е всичко това?
За миг Стиърфорд отбягна да отговори на този въпрос, а само мълчаливо гледаше противника си с изпълнен с гняв и презрение поглед. Спомням си, че дори и в този момент не можах да не забележа колко благороден изглеждаше той и колко грозноват и обикновен беше мистър Мел пред него.
— Приказваше за хора с привилегировано положение — каза най-после Стиърфорд.
— Хора с привилегировано положение? — повтори мистър Крийкъл, а вените му се издуха още повече. — Кой приказва за хора с привилегировано положение?
— Той — отвърна Стиърфорд.
— А какво искате да кажете с това, господине? — запита мистър Крийкъл, като се обърна към помощника си.
— Искам да кажа мистър Крийкъл — отвърна той със слаб глас, — че никой ученик няма право да се възползува от привилегированото си положение и да ме унижава.
— Да унижава вас? — каза мистър Крийкъл. — Всемогъщи боже! Но позволете ми да ви запитам, мистър Еди-кой си — и тук мистър Крийкъл скръсти ръце на гърдите си и веждите му така се надвесиха, че малките му очи едва се забелязваха под тях, — не намирате ли, че когато приказвате за ученици с привилегировано
