за нея. Но към мен си беше все същата. Милото ми момиче никога не се промени към своята глупава Пеготи.
Тук Пеготи млъкна и нежно погали ръката ми.
— Последния път, когато я видях да прилича на себе си, беше през онзи ден, когато вие си дойдохте за ваканция, миличкият ми. В деня, когато си заминахте, тя ми каза: „Никога вече няма да видя скъпото си момченце. Казва ми го един вътрешен глас и знам, че е така.“ След това тя се мъчеше да се държи и когато й кажеха, че е лекомислена и безразсъдна, тя даваше вид, че наистина е такава, но от лекомислието и безразсъдността й не бе останало нищо. Тя никога не каза на съпруга си това, което бе казала на мен — страхуваше се да го каже на когото и да било. Обаче една вечер, около една седмица преди смъртта си, му рекла: „Мили, струва ми се, че скоро ще умра.“ — „Тогава ми стана по-леко на душата, Пеготи — каза ми тя същата вечер, когато й помагах да си легне. — Клетичкият, той ще свиква постепенно с тази мисъл и най- после всичко ще свърши. Много съм изморена. Ако това е сън, стой до мен, докато заспивам. Не ме оставяй. Бог да благослови и двете ми деца! Да защити и да запази момченцето ми, кръглото сираче!“ След това вече не напуснах постелята й — каза Пеготи. — Тя често говореше с онези двамата долу — тъй като ги обичаше. Не можеше да не обича хората, които биваха около нея — но когато си излизаха от стаята й, винаги търсеше своята Пеготи и не можеше да заспи, ако аз не бях при нея. Последната вечер тя ме целуна и каза: „Ако бебето ми умре, Пеготи, моля ти се, нека да го сложат в обятията ми и да ни погребат заедно. (И наистина, така бе сторено, тъй като клетото детенце живяло само един ден след нея.) Нека скъпото ми момче ме придружи до мястото на последната ни почивка и му кажи, че докато е лежала тук, майка му го е благословила не веднъж, а хиляди пъти.“
Последва ново мълчание и Пеготи пак ме погали нежно по ръката.
— Беше вече късна нощ, когато майка ти ме помоли за малко вода — продължи Пеготи. — След като й дадох, тя ми се усмихна така мило, клетичката! Толкова беше хубава! Зората се бе пукнала и слънцето бе изгряло, а тя ми разправяше колко мил и внимателен е бил винаги с нея мистър Копърфийлд. Бил много търпелив и когато тя започвала да се съмнява в себе си, той винаги й казвал, че любещото сърце струва много повече от мъдростта и че е много щастлив с нея. „Мила Пеготи — каза тогава тя, — приближи ме до себе си. (Беше толкова слаба, че не можеше сама да се движи.) Сложи добрата си ръка под врата ми — каза тя — и ме обърни към себе си, защото лицето ти се отдалечава от мен, а аз искам да го виждам.“ Сторих това, което искаше. И, Дейви, дошло бе времето да се изпълнят думите, които ти бях казала при тръгването — тя беше щастлива да сложи глава върху ръката на своята глупава намусена Пеготи. Така умря като дете, което заспива.
Тъй свърши разказът на Пеготи. От момента, когато научих за смъртта на мама, образът й от последните месеци престана да същества. Оттогава нататък за мен тя бе само младата майка от ранното ми детство, която имаше обичай да навива къдрите си на пръста си и да танцува с мен във вечерния здрач на гостната. Това, което Пеготи ми разправи за последните й дни, само затвърди още повече в паметта ми по-раншния й образ. Може би изглежда странно, но така беше. Чрез смъртта си тя се върна пак към спокойната си младост и заличи всичко останало.
Майката, която лежеше в гроба, бе майката на моето детинство. Малкото същество в ръцете й бях аз, такъв, какъвто бях по-рано, притихнал завинаги в обятията й.
X ГЛАВА
ИЗОСТАВЯТ МЕ И ПОСЛЕ ПАК СЕ ПОГРИЖВАТ ЗА МЕН
Първото нещо, което мис Мърдстоун направи на другия ден, след като едва бяхме успели да разтворим прозорците и да пуснем светлината отново вкъщи, беше да предупреди Пеготи, че след един месец трябва да си отиде. Колкото и да бе ненавиждала тази служба, вярвам, че би я задържала заради мен и би я предпочела пред най-хубавата служба на света. Тя ми каза, че трябва да се разделим и ми обясни защо. И на двама ни стана много мъчно.
А колкото до мен и до бъдещето ми, не предприеха нито една стъпка и не казаха нито дума. Сигурен съм, че биха били много щастливи, ако можеха и от мен да се отърват, като ми дадат едномесечно предупреждение. Веднъж събрах достатъчно смелост и попитах мис Мърдстоун кога ще се върна в училището. Тя ми отвърна сухо, че доколкото знае, едва ли ще се връщам там. Не ми казаха нищо повече. И двамата с Пеготи бяхме много загрижени за бъдещето ми, но нито тя, нито аз можехме да получим някакви сведения по въпроса.
Имаше само една промяна в положението ми — освободиха ме от всички по-раншни задължения и напълно ме изоставиха. Това свали голямо бреме от плещите ми, но ако се бях замислил по-дълбоко, това обстоятелство щеше да ме накара да се загрижа повече за бъдещето си. Не само че вече не ме принуждаваха да скучая в гостната, но дори когато веднъж отидох там, мис Мърдстоун намръщено ми даде да разбера, че трябва да си изляза. Вече не ми забраняваха да отивам при Пеготи и дотолкова, доколкото не се пречках на пътя на мистър Мърдстоун, никой не се интересуваше къде ходя и какво правя. Отначало живеех под страха, че или той, или мис Мърдстоун ще се заловят отново с образованието ми. Скоро обаче се убедих, че всички подобни опасения са неоснователни и че едничкото нещо, което можех да очаквам, беше пълно пренебрежение.
Това откритие не ми причини голяма болка. Все още бях замаян от удара, причинен от майчината ми смърт, и вцепенението, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да мисля за по-маловажни неща. Дори си спомням, че понякога си мислех за възможността изобщо да не продължавам образованието си. Това никак не ме тревожеше. Постепенно станах едно раздърпано, намусено същество, което се скиташе безцелно из селото. И за да се отърва от това положение, си мечтаех да избягам и да си търся щастието другаде, като някой от любимите ми герои. Но това бяха само блянове, пробягващи видения, нарисувани по стените на стаята ми, и когато се стопяваха, те оставяха стените отново голи.
— Пеготи — прошепнах една вечер замислено, когато си греех ръцете на кухненския огън, — мистър Мърдстоун ме ненавижда повече отпреди. Никога не ме е обичал особено, но напоследък предпочита да не ме вижда, ако е възможно.
— Може би поради скръбта си — каза Пеготи, като галеше косата ми.
— Но, Пеготи, и на мен ми е мъчно. Ако знаех, че е поради скръбта му, нямаше да се чувствувам засегнат. Но не е от това, съвсем не.
— Откъде знаеш, че не е? — каза Пеготи след малко.
— Скръбта му е нещо съвсем друго. В този момент, когато седи долу със сестра си, той изпитва скръб, но ако аз вляза вътре, Пеготи, той ще изпита и още нещо.
— А какво ще бъде то? — запита Пеготи.
— Гняв — отвърнах, като неволно направих гримаса, наподобяваща неговото мусене. — Ако това, което изпитва, е само скръб, той не би ме поглеждал така. Онова, което аз изпитвам, е само скръб и тя ме прави по-добър.
За известно време Пеготи не продума нищо и аз продължих да си грея ръцете също така мълчаливо.
— Дейви — каза тя най-после.
— Да, Пеготи?
— Опитах се, миличък, по всички възможни и невъзможни начини да си намеря подходяща служба тук, в Блъндърстоун, но не можах да открия подобно нещо, любов моя.
— А какво възнамеряваш да правиш, Пеготи? — попитах разтревожено аз. — Другаде ли ще отидеш да си търсиш щастието?
— Предполагам, че ще се принудя да отида в Ярмут и да живея там — отвърна Пеготи.
— Би могла да отидеш и по-далеч — казах аз, малко разведрен — и тогава щеше да е все едно, че съм те загубил. А ако си там, мила Пеготи, ще мога да те виждам от време на време. Най-после Ярмут не е на края на света, нали?
— Тъкмо обратното, слава богу! — извика Пеготи възбудено. — Докато си тук, миличкият ми, ще идвам да те виждам всяка седмица. Да, всяка седмица, докато съм жива.
Това обещание смъкна цял товар от плещите ми. Но не беше само то, тъй като Пеготи продължи:
— Виж какво, Дейви, най-напред ще отида на гости на брат си за около две седмици — да се поуспокоя и да дойда на себе си. И си мислех, че тъй като понастоящем не държат много на теб тука, може би ще те
