Спомням си, че през първото утро всеки път, когато Мик Уокър излезеше, сълзите ми се смесваха с водата, в която миех бутилките, и ридаех така, сякаш гърдите ми щяха да се пръснат.
Часовникът в кантората показваше дванадесет и половина и всички се готвеха за обед, когато мистър Куиниън почука на прозорчето и ми кимна да отида при него. Влязох и там намерих един възпълничък човек на средна възраст, с кафяв сюртук и черни панталони. Върху главата му, която беше голяма и лъскава, нямаше повече коса, отколкото върху яйце. Той извърна широкото си лице към мене. Дрехите му бяха вехти, обаче белоснежният му нагръдник имаше внушителен вид. Носеше тръстиков бастун, от чиято дръжка висяха два жълтеникави пискюла, а на външната страна на жакета му бе окачен монокъл. После разбрах, че му служи само за украшение, тъй като много рядко го употребяваше, а и когато вършеше това, не можеше да види нищо през него.
— Това е той — каза мистър Куиниън, като посочи към мене.
— Значи това е мистър Копърфийлд — каза непознатият снизходително. В гласа и в начина му на говорене имаше нещо, което не можеше добре да се опише, но което му придаваше твърде учтив вид и ми направи голямо впечатление. — Надявам се, че сте добре, малки господине.
Отвърнах му, че съм добре и че се надявам и той да е добре. Бог ми е свидетел, че точно тогава се чувствувах всъщност твърде зле, обаче по това време нямах обичай да се оплаквам.
— Благодаря на бога, добре съм — отвърна непознатият. — Получих писмо от мистър Мърдстоун, в което той споменава, че желае да настани младия новак в апартамента ми, в задната част на жилището, което понастоящем е празно и което, накъсо казано, се дава под наем, и да дам една спалня на господина, с когото, накъсо казано, имам удоволствието да се запозная — каза той, като ми махна приятелски с ръка и подпря брадичка на яката си.
— Това е мистър Микобър — каза ми мистър Куиниън.
— Хм — каза непознатият. — Това е името ми.
— Мистър Микобър — продължи мистър Куиниън — е познат на мистър Мърдстоун. Той с наш комисионер и изпълнява поръчки за фирмата. Мистър Мърдстоун му е писал за квартира за теб и той ще те приеме като наемател.
— Адресът ми е Уинзър Терас, Сити Роуд. И аз, с една дума, живея там — каза мистър Микобър със същата учтивост и със същия доверителен тон.
Аз му се поклоних.
— Тъй като съм под впечатлението — подхвана мистър Микобър, — че още не познавате добре този метрополис и че може би ще ви е трудно да проникнете в тайните на модерния Вавилон към Сити Роуд, накъсо казано — каза мистър Микобър доверително, — тъй като може би ще се загубите, ще бъда щастлив да дойда тази вечер и ви осведомя за посоката, която трябва да вземете.
Поблагодарих му най-сърдечно за приятелската грижа, която полагаше за мен, и за готовността да ми помогне.
— В колко часа ще трябва да… — каза мистър Микобър.
— В осем — каза мистър Куиниън.
— В осем — повтори мистър Микобър. — Довиждане, мистър Куиниън, няма да ви безпокоя повече.
Сетне той си сложи шапката и си излезе с бастуна под мишница. Вървеше съвсем изправен, а когато напусна помещението на кантората, затананика някаква мелодия.
След това мистър Куиниън ми съобщи, че вече съм официално приет на служба във фирмата Мърдстоун и Гринби, където ще трябва да работя усърдно и ще получавам заплата от шест шилинга седмично. Не си спомням добре дали бяха шест или седем шилинга. Струва ми се, че отначало бяха шест, после станаха седем. Той ми заплати веднага за една седмица (предполагам, че от собствения си джоб) и даде също шест пенса на Разварени картофи, да ми занесе вечерта сандъка до Уинзър Терас, тъй като, макар и да бе малък, багажът ми щеше да бъде тежък за мен. Платих още шест пенса за обеда си, който се състоеше от парче баница с месо и глътка вода от една близка чешма, и прекарах определения за обедна почивка час, като се разхождах из улицата.
Вечерта в уреченото време мистър Микобър се появи отново. Аз си измих лицето и ръцете, за да направя по-голяма чест на буржоазното му благородство, и тогава двамата се запътихме към нашата къща, както трябва вече да я наричам. Докато вървяхме, мистър Микобър ми обръщаше внимание върху имената на улиците и върху вида на ъгловите къщи, за да мога по-лесно да запомня пътя, когато тръгна за работа на другата сутрин.
Пристигнахме в къщата му на Уинзър Терас. Направи ми впечатление, че подобно на него и тя беше вехта и бедна, обаче се мъчеше да си даде благороден изглед. Той ме представи на мисис Микобър, слаба и повехнала жена, съвсем не млада, седнала в гостната с едно бебе на скута. На първия етаж нямаше абсолютно никакви мебели и за да скрие това от съседите, всички транспаранти бяха спуснати. Бебето, което тя държеше, беше едното от двете близначета. Тук трябва да отбележа, че през целия ми престой у тях не си спомням и един момент, когато двете близначета да бяха по едно и също време отделени от мисис Микобър. Едното от тях винаги получаваше подкрепа от майчините си гърди!
Имаше и други две деца: мастър Микобър на около четири години, и мис Микобър на три. Семейният кръг се допълваше от една мургава девойка, прислужница, която имаше обичай да подсмърча и която ме осведоми преди още да бе изтекъл половин час от запознанството ни, че е сираче и че идва от бедняшкия дом „Св. Лука“. Стаята ми се помещаваше на най-горния етаж, в дъното. Тя беше малка и доста оскъдно мебелирана. По стените й имаше някакви украшения, които аз със своето детско въображение оприличавах на сини кифлички.
Мисис Микобър дойде с едното от близначетата да ми покаже стаята и като седна на стол, да си поеме дъх, каза:
— Преди да се омъжа, когато живеех с татко и мама, никога не съм мислила, че ще бъда принудена да държа квартиранти. Но тъй като мистър Микобър има финансови затруднения, всички лични чувства и настроения трябва да се пренебрегнат.
— Да, госпожо — казах.
— Точно сега мистър Микобър има непреодолими мъчнотии и не знам дали ще бъде възможно да ги превъзмогне — продължи мисис Микобър. — Когато си живеех у дома при татко и мама, едва ли можех да разбера какво значи това, но опитът учи човек, както казваше татко.
Не съм сигурен дали тя ми каза, че мистър Микобър е бил някога на служба в марината, или само си бях въобразил това. Едничкото нещо, което мога да кажа, е, че знам как някога си мистър Микобър действително е бил там. Понастоящем той беше комисионер на няколко предприятия, обаче се боя, че от тази служба изкарваше много малко или съвсем нищо.
— Ако кредиторите на мистър Микобър не са съгласни да му дадат известна отсрочка, то трябва да се теглят последиците — подхвана пак мисис Микобър. — И колкото по-скоро се дойде до разрешаване на въпроса, толкова по-добре. Както камъкът не може да пусне кръв, така и мистър Микобър не може да отдели каквато и да било сума, да не говорим за съдебните разноски.
Не можах да разбера дали ранната ми независимост накара мисис Микобър да ме вземе за по-възрастен, отколкото бях, или пък бе толкова загрижена за работите на мъжа си, че дори и на близнаците си би заговорила на тази тема, ако нямаше с кого другиго да споделя, обаче тя така се увличаше, че почти винаги приказваше само за това.
Клетата мисис Микобър бе ми казала, че и самата тя се опитва да помогне колкото може на мъжа си, и не се съмнявам, че бе така. По средата на пътната врата бе закована медна плочка, на която пишеше: „Пансион за млади девойки на мисис Микобър“. Но аз не чух нито за една млада девойка да е дошла тук, нито пък видях някоя да дойде. А и не се правеха никакви приготовления за приемането на пансионерки. Едничките посетители, които виждах или за които слушах, бяха кредиторите. Те идваха по всяко време и някои от тях биваха доста свирепи. Един човек с изцапано лице който, струва ми се, беше обущар, нахълтваше в коридора още от седем часа сутринта, като се провикваше нагоре по стълбата към мистър Микобър:
— Хайде! Още не си излязъл. Няма ли да ми платиш? Не се крий! Това е подло. Ако бях на твое място, нямаше да бъда така подъл. Няма ли да ми платиш? Хайде, плащай!
Като не получаваше отговор на тези свои покани, той се разяряваше още повече и от устата му излизаха думите „мошеници“, „разбойници“. А когато и това се окажеше недостатъчно, понякога стигаше
