спомням, бяха, че облеклото ми бе станало по-опърпано и че бях освободен от тежестта, свързана с грижите на мистър и мисис Микобър. Някакви техни роднини или приятели се бяха заели да им помагат в настоящата беда, така че в затвора те живееха по-добре, отколкото бяха живели напоследък вън от него. Обикновено сутрин закусвах при тях, не си спомням вече при какви условия. Не помня също така по кое време се отваряха сутрин вратите на затвора и кога ме пускаха там. Много добре знам обаче, че бивах на крак още в шест часа и промеждутъка от време обичах да прекарвам на Лондонския мост. Обикновено сядах на една от каменните вдлъбнатини, наблюдавах минувачите или поглеждах над балюстрадите и виждах как слънцето осветяваше водата и запалваше златен пламък на върха на паметника. Понякога там се срещах със сирачето и му разправях какви ли не небивалици за кейовете на Тауър. Едничкото нещо, което мога да кажа за тях, е че сам ги вярвах. Вечер се връщах в затвора, разхождах се в двора с мистър Микобър или играех домино с мисис Микобър, като слушах спомените й за татко и мама. Не ми е известно дали мистър Мърдстоун знаеше къде прекарвам голяма част от времето си. В Мърдстоун и Гринби никога не разправях за тези посещения.
Макар и работите на мистър Микобър да бяха минали точката на най-голямо напрежение, те пак бяха твърде сложни поради някакъв си документ, за който се говореше твърде много и който сега мисля, че е изразявал известна по-раншна уговорка с кредиторите му. Най-после стана така, че по някакъв начин този документ престана да играе важна роля и мистър Микобър се освободи от заплахата му. Мисис Микобър ме осведоми, че „семейството й“ препоръчало на мистър Микобър да подаде молба за освобождаване по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Тя се надяваше, че мистър Микобър ще бъде пуснат на свобода след около шест седмици.
— И тогава — каза мистър Микобър, който присъствуваше на разговора — се надявам, че с божията помощ ще обърна нова страница и ще започна нов живот — ако, накъсо казано, изскочи нещо ново.
Спомням си, че по това време мистър Микобър съчини една молба до Камарата на общините, в която молеше за изменение на Закона за длъжниците. Споменавам за това мое възпоменание, тъй като то ми помага да покажа по какъв начин свързвах промените в живота си с четенето преди това в книгите и как си измислях какви ли не неща за хората, всред които се движех, и случките по улиците. Така се развиваха постепенно някои от особеностите на характера, който несъзнателно разгъвам, като описвам живота си.
В затвора имаше един клуб, в който мистър Микобър в качеството си на джентълмен заемаше видно място. Той бе споменал там за намерението си да отправи молба и клубът шумно бе изразил одобрението си. Мистър Микобър, човек с много добро сърце и винаги готов да се занимава с всичко друго освен със собствените си работи, се чувствуваше най-щастлив, когато вършеше нещо, от което не би могъл да има никаква полза. Той се зае да състави молба, съчини я, написа я на един огромен лист хартия, разстла я на една маса и назначи час, когато всички членове на клуба, както и всички други съзатворници можеха да дойдат и да я подпишат.
Когато научих за наближаването на тази церемония, аз изпитах такова горещо желание да ги видя как влизат един по един, макар и да се познавах с по-голямата част от тях, че си поисках един час отпуска от Мърдстоун и Гринби и се настаних в един ъгъл на стаята. Влязоха толкова от по-видните членове на клуба, колкото можеха да се поберат, без да изпълнят цялото пространство. Те се наредиха край мистър Микобър, който бе застанал пред молбата, докато моят стар приятел капитан Хопкинс (който, за да направи чест на тържествения случай, се бе измил) се настани съвсем близо до нея, за да я прочете на всеки, който не бе запознат със съдържанието й. Тогава разтвориха вратата и пуснаха вътре останалото население на затвора, наредено в дълга редица: неколцина чакаха вън, докато един влизаше, слагаше подписа си и излизаше. На всеки един поотделно капитан Хопкис казваше:
— Чели ли сте я?
— Не.
— Бихте ли желали да я чуете? — Ако покажеха и най-слабата наклонност да узнаят съдържанието й, капитан Хопкинс я прочиташе докрай с висок и звучен глас. Той би я прочел и двадесет хиляди пъти, стига двадесет хиляди души да бяха пожелали това. Спомням си с каква сочност той произнасяше изрази като „събраните в парламента представители на народа“, „вашите молители смирено ви обръщат вниманието“, „нещастните поданици на негово величество“. Сякаш тези думи бяха нещо материално в устата му и притежаваха много сладък вкус. А в това време мистър Микобър го слушаше, обладан от суетата на авторството, като наблюдаваше гвоздеите на отсрещната страна.
Тези мои посещения в затвора ми помогнаха да опозная много и различни хора с различни съдби. И когато сега си спомням за дългите страдания на младостта си, струва ми се, че историите, които по-късно писах за такива хора, витаят като фантастична мъгла над фактите, които тогава се бяха вдълбали в паметта ми! И сега виждам пред себе си невинното романтично момче, определено да изгради от странностите и низините на своя опит един поетичен свят.
XII ГЛАВА
НЕ ХАРЕСВАМ САМОСТОЯТЕЛНИЯ СИ ЖИВОТ И ВЗЕМАМ ВАЖНО РЕШЕНИЕ
Молбата на мистър Микобър бе разгледана своевременно. За най-голяма моя радост той бе освободен от затвора по силата на Закона за несъстоятелните длъжници. Кредиторите му не бяха неумолими. Мисис Микобър ми разправи, че дори и отмъстителният обущар заявил пред съда, че не питае никаква ненавист към него, но че само държи да си получава дължимите му суми, което смятал само за проява на човещина.
След приключването на съдебния процес мистър Микобър се върна в затвора, тъй като, преди да бъде окончателно освободен, трябваше да заплати известни такси и да изпълни някои формалности. Членовете на клуба го посрещнали с голям възторг и същата вечер устроили специално събрание в негова чест. А в това време мисис Микобър и аз вечеряхме самички, заобиколени от заспалите деца.
— А сега, мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — нека да пийнем по една глътка в памет на татко и мама.
— Те умрели ли са, госпожо? — запитах аз, след като вдигнах чаша за тях.
— Майка ми напусна този свят, преди да започнат затрудненията на мистър Микобър или поне те да станат непреодолими. Татко живя по-дълго и на няколко пъти поръчителства на мистър Микобър, а след това издъхна, оплакван от многото членове на нашия кръг.
Мисис Микобър поклати глава и пророни една благочестива сълза върху близначето, което в него момент беше в ръцете й.
Тъй като не можех да се надявам за по-благоприятен случай да задам един въпрос, който много ме интересуваше, аз й казах:
— Мога ли да ви запитам, госпожо, какво възнамерявате да правите сега, когато мистър Микобър се избави от трудностите си и е на свобода? Обмислили ли сте вече това?
— Семейството ми — подхвана мисис Микобър, която винаги произнасяше тези две думи с особено натъртване, макар и никога да не можах да разбера кой попадаше под това наименование, — семейството ми е на мнение, че мистър Микобър трябва да напусне Лондон и да прояви талантите си в провинцията. Мистър Микобър е много талантлив човек, мистър Копърфийлд.
Казах й, че съм уверен в това.
— Много е талантлив — повтори мисис Микобър. — Моето семейство е на мнение, че ако се прояви известен интерес, в митницата ще може да се направи нещо за човек с неговите способности. Тъй като семейството ми има местно влияние, тяхното желание е мистър Микобър да се установи в Плимут. Те считат, че той трябва да бъде на самото място.
— За да бъде готов ли? — загатнах аз.
— Точно така — отвърна мисис Микобър. — За да бъде готов, в случай че нещо изскочи.
— А и вие ли ще отидете с него, госпожо?
Случките през деня, прибавени към близначетата, ако не и към виното, бяха направили мисис Микобър истерична и тя отвърна, като зарони сълзи:
— Никога не ще изоставя мистър Микобър. Може би в началото той е скривал от мене трудностите си, може би самоуверено е мислил, че ще ги превъзмогне. Перлената огърлица и гривните, които наследих от
