мама, бяха продадени за по-малко от половината от истинската им стойност, а кораловата гарнитура, която получих като сватбен подарък от татко, едва ли не бе хвърлена за нищо. Обаче аз никога не ще изоставя мистър Микобър. Не! — извика мисис Микобър, по-възбудена отвсякога. — Никога няма да го направя! Няма защо да ме питате!
Почувствувах се доста неудобно — като че ли мисис Микобър предполагаше, че бих могъл да искам от нея да стори подобно нещо, — и я загледах разтревожено.
— Мистър Микобър си има своите недостатъци. Не отказвам, че е непредвидлив. Не отказвам, че е скривал от мен доходите и задълженията си — продължи тя, като гледаше към стената, — но никога не ще го изоставя!
Тъй като думите на мисис Микобър се бяха превърнали в неистово пищене, така се изплаших, че отърчах в клубната стая и обезпокоих мистър Микобър тъкмо когато бе застанал начело на хора и пееше една весела песен. Съобщих му, че мисис Микобър се чувствува много зле. Той веднага избухна в плач и тръгна с мен, а по жилетката му бяха полепнали главите и опашките на скаридите, с които се бяха черпили.
— Ема, ангел мой! — провикна се мистър Микобър, като се завтече в стаята. — Какво има?
— Никога не ще те изоставя, Микобър! — възкликна тя.
— Живот мой! — каза мистър Микобър, като я взе в прегръдките си. — Напълно съм уверен в това.
— Той е бащата на децата ми! Той е бащата на близнаците ми! Той е обичаният ми съпруг — извика мисис Микобър, като се мъчеше да се освободи от ръцете му. — И никога не ще напусна моя Микобър!
Мистър Микобър така много се трогна от тази проява на преданост, че отново я прегърна страстно, като й се молеше да вдигне очи и да се успокои. А що се отнася до мен, бях облян в сълзи. Но колкото по-усърдно я молеше да вдигне очи, толкова по-упорито тя гледаше надолу и колкото по-ревностно я караше да се успокои, толкова по-неспокойна ставаше тя. Като последица на всичко това мистър Микобър така много се разчувствува, че смеси собствените си сълзи с нейните и моите и най-после ме помоли да бъда така добър и да си изнеса един стол на стълбите, докато той я настани в леглото. Исках да си взема сбогом и да си отида, но той в никакъв случай не желаеше да ме пусне, преди да бе ударил звънецът за посетителите.
Седнах край прозореца на стълбите, а след малко и той дойде, като седна на друг стол до мене.
— Как е сега мисис Микобър, господине? — запитах го аз.
— Много е потисната — каза Мистър Микобър, клатейки глава. — Сега настъпва реакцията. Божичко, какъв ужасен ден! Останали сме съвсем самички!
Мистър Микобър стисна ръката ми, изстена и зарони сълзи. Бях много трогнат, но и разочарован, тъй като бях си представял, че при този така дългоочакван случай всички ще бъдем весели и доволни. Но, струва ми се, че мистър и мисис Микобър бяха така свикнали със старите си трудности, че когато най-после се освободиха от тях, се чувствуваха като същински корабокрушенци. Цялата им гъвкавост бе изчезнала и никога не ги бях виждал и наполовина тъй нещастни, както през тази вечер. Когато звънецът издрънка и мистър Микобър ме придружи до пазача, като на раздяла ме благослови, той бе толкова отчаян, че просто се страхувах да го оставя сам.
Но през всичката тази бъркотия и потиснатост на духа, в които неочаквано за мен бяхме изпаднали, ясно съзнавах, че Микобърови напущат Лондон и че ни предстои раздяла. Смътната мисъл, която по-сетне се оформи в твърдо решение, се породи в ума ми, докато се прибирах вкъщи, както и през безсънните часове, които прекарах тази нощ.
Бях така свикнал с Микобърови и така се бях сближил с тях в нещастието им, че при мисълта да ги изгубя се чувствувах съвсем сам и без приятели. Като си помислех само, че трябва да си търся друго жилище и отново да отивам сред непознати хора, изпитвах голямо отчаяние. Ранният ми опит ме беше научил как щеше да ми се отрази всичко това. Знаех, че гордостта ми ще бъде наранявана, предчувствувах какъв срам ще гори гърдите ми и дойдох до заключение, че животът е непоносим.
Съзнавах ясно, че мога да се спася от настоящия си живот само ако самичък избягам от него. Много рядко се получаваше нещо от мис Мърдстоун и никога нищо от мистър Мърдстоун. Бяха дошли обаче два или три колета със закърпени дрехи, адресирани до мистър Куиниън. Всеки от тях съдържаше по една бележка, в която се казваше: „Дж.М. се надява, че Д.К. е старателен в работата си и ревностно изпълнява дълга си“. Това ми подсказваше съвсем ясно, че за Мърдстоунови продължавах да бъда само един товар.
Съзнанието ми бе все още заето с тези мисли, когато на другата сутрин разбрах, че мисис Микобър не е говорила за напущане на Лондон голословно. Те наеха за една седмица стая в къщата, в която живеех, а след това щяха да заминат за Плимут. В деня на тръгването си мистър Микобър сам дойде в кантората, за да съобщи на мистър Куиниън, че ме предоставя на него. Каза му също така, че може да ми даде само най- добри препоръки, които безсъмнено заслужавах. Мистър Куиниън извика каруцаря Тип, женен човек, който даваше стая под наем, и му каза, че ще се настаня да живея у тях. Не отвърнах нищо и той сигурно сметна, че съм съгласен, но вече бях взел решението си.
Последните вечери, през които бяхме под един покрив с Микобърови, прекарах заедно с тях. Тези дни ни сближиха още повече. Последния неделен ден те ме поканиха на обяд. Ядохме свински бут с ябълков сок и пудинг. Още предишната вечер бях купил един пъстър сив кон за подарък за Уилкинс Микобър — това беше името на момчето — и една кукла за малката Ема. Подарих и един шилинг на сирачето, което също щеше да напуща.
Денят мина много приятно, въпреки че всички бяхме много развълнувани поради наближаващата раздяла.
— Мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — никога не ще си спомням за дните, когато мистър Микобър имаше трудности, без да се сетя за вас. Вие винаги бивахте толкова мил и услужлив към нас. Не бяхте квартирант, а истински приятел.
— Мила моя — подхвана мистър Микобър — Копърфийлд (напоследък той така ме наричаше) има сърце, с което съчувствува на страданията на ближните си, когато някой мрачен облак ги засенчи, има глава, с която разсъждава, както и ръка, с която — накъсо казано, има способност да залага и разпродава онези вещи, без които може да се мине.
Поблагодарих им за тези ласкави думи и им казах колко много ми е мъчно, че ще се разделим.
— Млади ми приятелю — каза мистър Микобър, — аз съм по-възрастен от вас. Имам опит в живота и, накъсо казано, опит в страданията изобщо. Понастоящем, докато нещо изскочи (което мога да кажа, че очаквам всекичасно), не мога да ви подаря нищо друго освен един съвет. Все пак моите съвети са толкова ценни, че, накъсо казано, самият аз не се възползувам никога от тях и съм… — тук мистър Микобър, който досега се усмихваше, изведнъж се спря и се намръщи, като продължи: — и съм такъв клетник, какъвто ме виждате в настоящия момент.
— Скъпи ми Микобър — простена жена му.
— Да — продължи мистър Микобър, като се забрави и отново се усмихна, — истински клетник. Моят съвет е да не оставяте днешната работа за утре. Отлагането е крадец на времето. Дръжте го здраво!
— Принципът на клетия ми татко — забеляза мисис Микобър.
— Мила моя — каза мистър Микобър, — баща ти беше чудесен и бог ми е свидетел, че съвсем нямам намерение да го подценявам. Той беше такъв човек, че, накъсо казано, едва ли ще срещнем друг на неговите години, който така да умее да носи бричове и тъй лесно да чете без очила. Но той приложи този принцип и към сватбата ни, мила, и тя стана, така преждевременно, че още не съм се справил с разноските.
Мистър Микобър погледна косо към мисис Микобър и прибави:
— Не че съжалявам за това. Тъкмо обратното, любов моя. — След тези думи за момент той стана сериозен.
— А не забравяйте и другия ми съвет, Копърфийлд. Годишен доход двадесет фунта, годишен разход деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, резултат — щастие. Годишен доход двадесет фунта, годишен разход двадесет фунта и шест пенса, резултат — нещастие. Цветът повяхва, зеленият лист изсъхва, господнята десница се стоварва върху клетника и, накъсо казано, човек изпада в беда като мен!
За да направи примера си по-внушителен, мистър Микобър изпи чаша пунш с най-голяма наслада и задоволство и си засвири една колежанска песен.
Не пропуснах да го уверя, че ще запазя в паметта си тези съвети, макар и да нямаше нужда да върша
