— Какво искаш да кажеш? — изкрещя медникарят, като ме изгледа така свирепо, та едва ли не помислих, че вижда парите в джоба ми.
— Сър! — със заекване казах аз.
— А защо си взел копринената кърпа от брат ми? Дай ми я! — И в един миг той сграбчи кърпата, която бях обвил около врата си, и я подхвърли на жената.
Тя избухна в смях, сякаш считаше това за някаква шега, и после подхвърли кърпата към мене. Както по-рано, тя пак помръдна устни и без да издаде звук, каза: „Върви“. Но преди да имам време да я послушам, медникарят дръпна кърпата от ръката ми така грубо, че просто ме отхвърли настрана, и като я завърза хлабаво около врата си, нахвърли се с ругатни върху жената и я събори. Никога няма да забравя как падна заднишком върху неравния път и остана да лежи там с отхвръкнало настрана боне и с разрошена и побеляла от праха коса. Когато се отдалечих достатъчно, отново се обърнах и видях, че тя седи отстрани на пътя и изтрива кръвта от лицето си с крайчеца на шала си, а той продължаваше да върви напред.
Това приключение така ме изплаши, че после, когато видех някой скитник, аз се връщах да търся скривалище и оставах там, докато хората отминеха. Това се случваше толкова често, че изгубих твърде много време. Едничкото нещо, което ме поддържаше всред всички тези мъчнотии, беше красивият образ на майка ми, която виждах такава, каквато е била, преди да се родя. Този образ бе непосредствено до мен и ме водеше напред. Виждах го между листата на хмела, когато лягах да спя, виждах го и сутринта, когато се събудех. Той вървеше с мен през целия ден. Оттогава насам винаги го свързвам със слънчевата улица на Кентърбъри, задрямала сякаш в горещината. Свързвам го със старите къщи и порти, с величествената сива катедрала и реещите се около кулите й гарвани. Когато най-после стигнах до обширните голи хълмове край Дувър, той ми вдъхна надежда всред мрачната гледка пред мен и ме напусна едва когато постигнах първата голяма цел на пътуването си и стъпих в града на шестия ден от бягството си. Но странно, щом стигнах прашен, обгорял от слънцето, полугол в желаното място, този образ изчезна като сън и ме остави безпомощен и потиснат.
Запитах за леля си най-напред някои лодкари, които ми дадоха най-различни отговори. Един каза, че живее в южния фар и там си е изпърлила мустаците. Друг спомена, че е завързана за голямата шамандура зад пристанището и може да бъде посещавана само при отлив. Трети ми съобщи, че била затворена в Мейдстоунската тъмница за крадене на деца, а четвърти, че я видели да яхва една метла и да се отправя за Кале. Обърнах се след това към файтонджиите, но и те се държаха закачливо и непочтително. А продавачите, като не харесваха вида ми, без да чуят какво ще ги попитам, отговаряха, че нямат нищо за мен. Чувствувах се по-нещастен и по-самотен откогато и да било. Нямах никакви пари, а и не притежавах вече нищо, от което да мога да се лиша. Бях гладен, жаден и изморен. Чувствувах, че съм така далеч от целта си, както ако си бях стоял в Лондон.
Сутринта мина в тези разпитвания. Бях седнал на прага на един празен дюкян на един ъгъл близо до пазара и се чудех дали да тръгна към съседните градчета, когато един файтонджия, минавайки с файтона си, изпусна, без да забележи, един конски чул. Подадох му го и тъй като съзрях в лицето му нещо добродушно, осмелих се да го запитам дали не знае къде живее мис Тротууд. Толкова често бях задавал този въпрос, че този път той замря на устните ми.
— Тротууд ли? — запита ме той. — Чакай да видя. Името ми е познато. Стара жена?
— Да — отвърнах аз, — възстаричка.
— Стои с вцепенен гръб? — каза той, като се поизправи.
— Да — казах аз. — Твърде е възможно.
— Носи и чанта? Има доста голяма чанта, сопнато държание и изведнъж напада човека, така ли?
Сърцето ми се преобърна в гърдите, като чувах колко вярно я описваше.
— Тогава ето какво ще ви кажа — продължи той. — Ако тръгнете там нагоре — и той показа към високата част на града — и вървите, докато стигнете до къщите с лице към морето, мисля, че ще ви кажат къде можете да я намерите. Но тъй като не вярвам да ви даде нещо, вземете това пени.
Приех подаръка с благодарност и си купих с него един хляб. Изядох го по пътя и поех посоката, в която ме беше изпратил моят приятел, като повървях доста, докато стигнах до къщите, за които ми беше споменал. Най-после ги видях пред себе си и като ги приближих, влязох в един малък дюкян. Там запитах дали ще имат добрината да ми кажат къде живее мис Тротууд.
Обърнах се към един човек зад тезгяха, който мереше ориз за една млада жена, последната обаче помисли, че въпросът е отправен към нея, и бързо се извърна.
— Господарката ми ли? — каза тя. — Какво искаш от нея, момчето ми?
— Бих желал да поговоря с нея, моля — отвърнах аз.
— Искаш да кажеш, ще й поискаш милостиня — отвърна девойката.
— Не, съвсем не — казах аз. — Но като се сетих, че в действителност я търсех тъкмо за тази цел, аз млъкнах, внезапно смутен, и лицето ми се обля в червенина.
Лелината ми прислужница (разбрах, че е такава по думите й) сложи ориза в малка кошница и си излезе от дюкяна, като ми каза, че ако искам да узная къде живее мис Тротууд, мога да я последвам. Не се нуждаех от втора покана, макар в този миг да бях така възбуден и разтревожен, че краката ми се подкосяваха. Последвах девойката и скоро стигнахме до една много спретната къщица с весели извити прозорци. Пред нея имаше малка квадратна градинка, пълна с цветя, грижливо обработена и издаваща прекрасен аромат.
— Това е къщата на мис Тротууд — каза девойката. — Сега вече знаеш това и то е всичко, което мога да ти кажа! — С тези думи тя избърза в къщата, като сякаш искаше да махне от себе си отговорността за появяването ми, и ме остави до градинската порта, загледан безутешно над нея към прозореца на приемната, където дръпнатата малко настрана муселинова завеска в средата разкриваше пред погледа ми едно голямо зелено ветрило или параван, закрепен за перваза на прозореца, малка масичка и голямо кресло. Това ми навя мисълта, че може би в този миг леля ми седи в лошо настроение тъкмо в това кресло.
Обувките ми бяха в плачевно състояние. Подметките ми се бяха отпрали парче по парче, а горната им част се беше така накъсала, че вече бяха изгубили вида на обувки. Шапката ми (която ми бе служила и за нощно боне) бе така смачкана и износена, че и най-старата и почерняла тенджера можеше без никакъв срам да се сравни с нея. Ризата и панталоните ми, изцапани от потта, росата, тревата и кентската пръст, върху която бях спал — а освен това и скъсани, — биха могли да изпъдят птиците от лелината ми градина, докато стоях край портата. Косата ми не бе видяла гребен или четка, откакто бях напуснал Лондон. Лицето, вратът и ръцете ми, несвикнали да бъдат излагани толкова много на въздух и слънце, бяха изгорели и малиненочервени. Бях посипан с прах от глава до пети и имах вид на човек, излязъл от варница. В това окаяно състояние, с пълно съзнание за впечатлението, което щях да направя, аз чаках да се представя на страшната си леля.
След като постоях така известно време, тишината на гостната ме накара да предположа, че тя не е там. Вдигнах очи към прозореца горе, където видях един приятен господин със свежо лице, който си затвори гротескно едното око, кимна ми с глава няколко пъти, поклати я, засмя се и се скри.
Доста пъти и преди бях смайван, но неговото неочаквано държане ме смая по-силно откогато и да било, и едва ли не реших да се измъкна, за да обмисля как да действувам по-нататък. Точно тогава от къщата излезе една дама с вързана върху бонето кърпа и с градинарски ръкавици. Беше препасана с престилка с големи джобове, а в ръката си държеше дълъг нож. Веднага познах, че това е мис Бетси. Тя излезе от къщата, като пристъпваше важно по същия начин, по който клетата ми майка толкова пъти ми бе описвала, че прави това в градината ни в Блъндърстоун.
— Махай се! — каза мис Бетси, като поклати глава и замахна с ножа във въздуха. — Махай се! Тук не се допущат момчета!
С примряло сърце я проследих с очи до един ъгъл в градината, където се наведе да изрови някакво коренче. Сетне без капка смелост, но с голямо отчаяние пристъпих тихичко и застанах до нея, като я докоснах с пръст.
— Моля, госпожо — започнах аз.
Тя се сепна и ме погледна.
— Моля, лельо.
— Какво? — възкликна мис Бетси с такова учудване, каквото не бях виждал никога по-рано.
