— Моля, лельо, аз съм вашият племенник.
— Боже мой! — каза леля ми. И седна смаяна на градинската пътека.
— Аз съм Дейвид Копърфийлд, от Блъндърстоун в Съфък — където сте идвали вечерта, когато съм се родил, и сте видели скъпата ми майка. Много съм нещастен, откакто тя умря. Не ме пращаха да уча, унижаваха ме, изоставиха ме и ме дадоха на неподходяща за мен работа. Това ме принуди да избягам при вас. Още когато тръгнах, ме ограбиха, така че трябваше да измина целия път пеш. През цялото си пътуване не съм спал нито веднъж на легло. — Тук самообладанието ми изведнъж ме напусна. Направих едно движение с ръце, за да покажа колко съм изпокъсан и да засвидетелствувам как съм страдал, и избухнах в плач, който, предполагам, бях таил в себе си от една седмица насам.
През всичкото време, докато разказвах, леля ми продължаваше да седи на пясъка, а по лицето й не се четеше нищо друго освен учудване. Когато се разплаках, тя стана бързо, хвана ме за яката и ме заведе в приемната. Първата й работа там беше да отвори един висок шкаф, да извади от него няколко бутилки и да излее част от тяхното съдържание в устата ми. Мисля, че ги бе извадила наслуки, тъй като съм положителен, че усетих вкуса на сарделен сос, на анасонова ракия и на подправка за салата. След като ме подкрепи с тези течности, тя ме сложи на дивана, понеже не се бях успокоил и продължавах да плача, неспособен да овладея хълцанията си. Сетне пъхна един шал под главата ми и една кърпа под краката ми, за да не изцапам покривката. Подир това тя седна зад зеления параван, за който вече споменах, така че не можех да виждам лицето й. От време на време тя възкликваше: „Боже мой, боже мой!“ Тези възклицания излизаха от устата й като малки залпове.
След малко тя позвъни за прислужницата.
— Джанет — каза й леля ми, когато тя влезе, — качи се горе, предай почитанията ми на мистър Дик и му кажи, че желая да приказвам с него.
Джанет ме погледна малко учудено, като видя, че лежа неподвижно на дивана (не смеех да мръдна, за да не би това да е неприятно на леля ми), обаче отиде да изпълни поръчаното. Леля ми се заразхожда напред-назад по стаята с ръце зад гърба си, докато при нас смеешком влезе господинът, който ми бе намигнал от горния прозорец.
— Мистър Дик, не ставайте глупав, тъй като когато решите, никой не може да бъде по-дискретен от вас. На всички ни е известно това, така че каквото и друго да сте, не ставайте глупав.
Господинът изведнъж доби сериозен вид и ми се стори, че ме погледна по такъв начин, сякаш искаше да ме помоли да не казвам нищо за станалото на прозореца.
— Мистър Дик — подхвана леля ми, — чували сте ме да споменавам за Дейвид Копърфийлд, нали? Не се преструвайте, че нямате памет, тъй като и двамата знаем много добре, че имате.
— Дейвид Копърфийлд? — каза мистър Дик, който, изглежда, не си спомняше това име. — Дейвид Копърфийлд ли? О, да, разбира се. Дейвид, разбира се.
— Да. Това е синът му — каза леля ми. — Той би приличал напълно на баща си, ако не приличаше толкова много и на майка си.
— Неговият син? — каза мистър Дик. — Синът на Дейвид? Така ли?
— Да — продължи леля ми, — и хубава работа е свършил той. Избягал. Ах, неговата сестра, Бетси Тротууд, никога не би избягала. — Леля ми поклати решително глава, уверена относно характера и поведението на момичето, което не се бе родило.
— О, вие сте сигурна, тя не би избягала, така ли? — каза мистър Дик.
— Божичко, какъв човек! — възкликна леля ми остро. — Виж го как приказва! Аз ли няма да знам, че не би избягала! Тя би живяла при кръстницата си и ние бихме били така привързани една към друга! В такъв случай откъде, за бога, би избягала сестра му Бетси Тротууд, а и къде би отишла?
— Никъде — отвърна мистър Дик.
— Добре, как можете тогава да се преструвате на завеян, когато всъщност умът ви е остър като скалпел? — отвърна леля ми, смекчена от този отговор. — Сега вие виждате пред себе си младия Дейвид Копърфийлд и аз ви питам, какво би трябвало да направя с него?
— Какво трябва да направите с него? — каза мистър Дик със слаб глас, като се почеса по главата. — Какво трябва да направите с него?
— Да отвърна леля ми тържествено, като вдигна нагоре показалеца си. Хайде! Искам разумен съвет.
— Ако бях на ваше място — каза мистър Дик, като размишляваше и ме гледаше разсеяно, — бих… — Изглежда, че видът ми му внуши внезапно някаква идея, и той прибави енергично: — Бих го изкъпал!
— Джанет — каза леля ми, като се обърна с тих възторг, изписан на лицето й, който тогава не можах да разбера, — мистър Дик се справи с положението. Запали банята!
Макар че този разговор много ме интересуваше, не можах да се сдържа, докато той траеше, да не наблюдавам мистър Дик, леля ми и Джанет и да не довърша започнатия оглед на стаята.
Леля ми беше висока жена с остри черти, но съвсем не грозна. В лицето й, в гласа й, в походката й и в държането й имаше известна строгост, напълно достатъчна за онова въздействие, което бе оказала на едно такова деликатно създание като майка ми. Макар строги и неподвижни, чертите й бяха по-скоро хубави, отколкото обратното. Забелязах особено живите й светещи очи. Сивата й коса бе сресана на път в средата и бе покрита с боне, завързано под брадичката. Роклята й имаше сиволилав цвят и беше много спретната, обаче беше направена от възможно най-малко плат, сякаш за да не й пречи. Спомням си, че по-скоро ми приличаше на рокля за езда, без всякакви излишни добавки, отколкото на обикновена женска дреха. Отстрани носеше златен часовник, който по вида и направата си изглеждаше, че бе мъжки, и бе закачен на подходяща за него верижка с печати. Около врата си имаше нещо подобно на яка на мъжка риза, а на ръкавите й при китките се виждаха маншети от същия плат.
Както вече казах, мистър Дик беше с прошарена коса и свежо лице. С това бих изчерпал описанието на външния му вид, ако не бе особеният начин, по който бе сведена главата му — не обаче от възрастта му. Тя ми напомняше главата на някое от момчетата на мистър Крийкъл след бой. Сивите му очи, големи и изпъкнали, с някакъв воднист блясък, както и разсеяното му държане, смирението, с което се обръщаше към леля ми, и детинското му удоволствие от похвалите й ме караха да подозирам, че е малко луд. Но мисълта какво правеше той тук, ако наистина бе луд, ме озадачаваше твърде много. Беше облечен като всеки обикновен джентълмен: в широк сив сутрешен жакет и жилетка, както и бели панталони. Имаше часовник с верижка и пари в джобовете, които постоянно подрънкваше, сякаш много се гордееше с тях.
Джанет беше хубава цъфтяща девойка на около деветнадесет или двадесет години и представляваше истинско олицетворение на спретнатостта. При все че в момента не забелязах у нея нищо друго, тук мога да спомена това, което открих по-нататък, а именно, че тя беше една от цялата серия протежета, които леля ми бе вземала на служба с цел да им внуши омраза към мъжете, по които обаче обикновено извършваха тъкмо обратното — омъжваха се за фурнаджията.
Стаята бе така спретната, както Джанет и леля ми. Когато преди един миг оставих писалката, за да си я припомня по-добре, морският въздух отново нахлу при мен, смесен със сладостния дъх на цветята. Отново видях старомодните мебели, внимателно избърсвани и излъсквани, лелиния стол, на който никой друг нямаше право да сяда, масата й до кръглия зелен параван край извития прозорец, покрития с дрогет килим, котката, чайната масичка, двете канарчета, стария порцелан, съда за пунш, пълен със сухи розови листа, високия шкаф, в който се пазеха най-различни бутилчици и гърнета, и моята прашна личност на дивана, напълно неподходяща за цялата обстановка.
Джанет бе отишла да приготви банята, когато леля ми изведнъж се вцепени от възмущение, с което много ме разтревожи, и едва можа да извика:
— Джанет! Магарета!
При тези думи Джанет изтича по стълбата така бързо, сякаш къщата се бе запалила, втурна се към малката моравка отпред и изпъди възседнатите от две дами магарета, които се бяха осмелили да сложат копита върху тревата. В същия миг леля ми изскочи от къщата, сграбчи юздата на трето магаре, яхнато от едно дете, изви го настрани, изведе го от свещеното парче земя и издърпа ушите на нащастния хлапак, който водеше магаретата и бе дръзнал да извърши светотатство спрямо това недостъпно място.
И до този момент не знам дали леля ми имаше някакво законно право върху тази моравка, но в себе си бе решила, че го има, и за нея това беше достатъчно. Да стъпи там магаре, беше престъпление, което трябваше незабавно да се накаже. С каквото и да бе заета, колкото и интересен да бе разговорът, който
