водеше, минаването на магаре беше събитие, което изведнъж даваше нова насока на мисълта й, и тя незабавно се нахвърляше върху него. Съдове с вода и поливалки се държаха на тайни места, готови да бъдат изпразнени върху нарушителите на строгото правило. Пръчки стояха в засада зад вратата, нападения се предприемаха по всяко време и войната непрестанно бушуваше. Може би това създаваше приятна възбуда на момчетата, които пасяха магаретата, или пък може би по-мъдрите магарета разбираха как стои работата и изпитваха удоволствие упорито да минават там, където не трябваше. Знам само, че преди да бъде готова банята, се дадоха три тревоги и че при последната и най-отчаяна битка леля ми саморъчно се нахвърли върху един петнадесетгодишен младеж с жълтеникава коса и блъсна главата му в портата, преди той да бе разбрал какво ставаше. Тези прекъсвания бяха още по-смешни за мен, защото леля Бетси ми даваше с една лъжичка супа (тъй като бе убедена, че понеже съм гладувал, необходимо е отначало да получавам храна в много малки количества), и докато устата ми биваше отворена да приеме лъжичката, тя я слагаше отново в чинията и извикваше: „Джанет! Магарета!“, и се втурваше в атака.
Банята беше същинско облекчение, тъй като бях започнал да усещам остри болки в ръцете и краката от лежането по полето и бях толкова изморен и изтощен, че едва държах очите си отворени. След като се изкъпах, леля ми и Джанет ме облякоха в една риза и панталони, принадлежащи на мистър Дик, и ме обвиха в два или три големи шала. Не знам на какъв вързоп съм приличал, но ми беше много горещо. Тъй като едновременно с това чувствувах голяма отмалялост и нужда от сън, легнах на дивана и заспах.
Може да е било сън, предизвикан от случката, която така дълго бе занимавала въображението ми, но се събудих с чувство, че леля ми дойде и се надвеси над мене и като отмести падналия на челото ми кичур коса, настани по-удобно главата ми и застана до мене, като ме загледа. В ушите ми звучаха думите „хубаво момче“ или „клето момче“. Но когато се събудих, нямаше нищо, което да ме накара да повярвам, че са били произнесени от леля ми, седнала край прозореца, загледана към морето иззад зеленото параванче, прикрепено върху някаква подвижна подставка, посредством която можеше да се обръща на всички страни.
Седнахме да се храним скоро след като се събудих. За обед имаше печена кокошка и пудинг. Самият аз доста приличах на препарирана птица и движех ръцете си с доста голяма мъка. Но тъй като леля ми ме беше повила, не се оплаквах, че ми е неудобно. През всичкото време бях много загрижен да разбера какво възнамерява да прави с мене. Тя обаче се хранеше в пълно мълчание, като само от време на време вперваше поглед в мене и казваше: „Бог да ни е на помощ!“ — което ни най-малко не намаляваше тревогата ми.
След като вдигнаха покривката на масата и сложиха бутилка шери, от което дадоха и на мен, леля ми отново изпрати да повикат мистър Дик. Той се присъедини към нас и си даде възможно най-мъдър вид, докато слушаше разказа ми, който леля ми изкопчи малко по малко от устата ми. Докато говорех, тя държеше погледа си върху мистър Дик, който ми се струваше, че би заспал, ако не бе сторила това, и който, щом се отпущаше да се усмихне, веднага биваше възпиран от намръщения взор на леля ми.
— Просто не мога да разбера какво е прихванало клетото нещастно дете, та е трябвало пак да се омъжи — каза леля ми, когато свърших.
— Може би се е влюбила във втория си съпруг — забеляза мистър Дик.
— Влюбила се е? — повтори леля ми. — Какво искате да кажете с това? За какво й е трябвало да се влюбва?
— Може би — продължи мистър Дик, след като поразмисли — го е направила за удоволствие.
— Ами, удоволствие! — отвърна леля ми. — Какво ли пък удоволствие е било то за клетото дете, да се довери простодушно на някакъв си кучи син, който непременно е щял да я измъчва по един или друг начин. Какво ли е смятала, че е щяло да излезе от тази работа? Веднъж вече е била омъжвана. Погребала е Дейвид Копърфийлд, който още от люлката тичаше подир восъчните кукли. Имаше си и дете — а не беше ли и самата тя дете, когато това се роди през онази петъчна нощ? И какво още е искала?
Мистър Дик тайно ми кимна с глава, сякаш искаше да ми каже, че няма какво да отговори.
— Тя не можеше дори едно дете да роди както трябва — продължи леля ми. — Къде остана сестричката на това момче, Бетси Тротууд? Изобщо не се появи на бял свят. Ох, не ми говорете за това!
Мистър Дик изглеждаше съвсем изплашен.
— Онзи мъничък човечец, докторът, с клюмналата на една страна глава! Джелипс ли му беше името? Каква му беше работата? Едничкото нещо, което можа да направи, беше да ми изцърка като някакво проскубано врабче: „Детето е момче“. Момче! Ах, какви идиоти са всички мъже!
Буйното й възклицание съвсем изплаши мистър Дик. А също и мен, ако трябва да кажа истината.
— И като че ли не й е било достатъчно, че не е могла да роди сестрата на това момче — продължи леля ми, — та се втурнала да се омъжва за някакъв си убиец,6 или човек с такова име, и напълно отровила живота на момчето тук. И едничката последица на това е — нещо, което всеки освен едно дете би разбрал, — че това момче ще скита и бяга. Същински Каин, още преди да е пораснал.
Мистър Дик ме погледна вторачено, сякаш искаше да види дали мога да бъда оприличен на Каин.
— А и онази жена с чудноватото име — продължи леля ми, — онази Пеготи, и тя взима, че се омъжва, сякаш не вижда какво става, когато човек се омъжи, та и тя свършва тази работа, както ни разправя момчето. Дано съпругът й да е от онези мъже, за които четем във вестниците, че бият жените си с машата — каза леля ми, като поклати глава.
Не можех да понеса да се нахвърлят срещу старата ми бавачка и да й желаят подобни неща. Казах на леля ми, че много греши, Пеготи, продължих аз, е най-добрата, най-преданата, най-вярната и най- самопожертвателната приятелка и слугиня в света. Тя винаги е обичала най-нежно и мен, и майка ми, подкрепяла я е в предсмъртните й моменти и на нейното лице майка ми е положила последната си благодарствена целувка. Задушаван от спомена и за двете, аз се задавих от ридания тъкмо когато казах, че нейният дом е мой дом, че всичко нейно е и мое и че ако самата тя не беше бедна и ако не се страхувах да не й причиня безпокойство, бих потърсил убежище при нея. Избухнах в плач и с ръце върху лицето си склоних глава на масата.
— Е, да, детето има пълно право да защищава тези, които са го подкрепяли — каза леля ми. — Джанет! Магарета!
Убеден съм, че ако не бяха тези нещастни магарета, бихме се разбрали отлично, тъй като леля ми бе сложила ръка на рамото ми, и аз, окуражен от това, бях подтикван от порива да я прегърна и да потърся защитата й. Но прекъсването и тревогата, в която битката вън я хвърли, сложиха засега край на всички мили намерения. Докато стана време за чая, леля ми с възмущение говореше на мистър Дик, като изказваше намерението си да се обърне за подкрепа към законите и да заведе иск за незаконно влизане в чужд имот срещу всички собственици на магарета в Дувър.
След чая всички седнахме край прозореца на стража. Разбрах това от вперения взор на леля ми. Това продължи, докато се спусна здрач и Джанет запали свещите, сложи една дъска за табла на масата и свали транспарантите.
— А сега, мистър Дик — каза леля ми с тържествен израз на лицето и с изправен нагоре показалец, както по-рано, — възнамерявам да ви задам друг въпрос. Погледнете това дете.
— Сина на Дейвид ли? — запита мистър Дик с внимателен, но озадачен поглед.
— Точно така — отвърна леля ми. — Какво бяхте сторили сега с него?
— Какво бих сторил със сина на Дейвид ли?
— Да, с него — повтори леля ми.
— О, да. Какво бих сторил с… Бих го сложил да си легне — каза мистър Дик.
— Джанет! — извика леля ми със същия спокоен възторг, който бях забелязал и преди. — Мистър Дик пак ни дава най-разумния съвет. Ако леглото е готово, ще го заведем там.
Джанет каза, че креватът е приготвен, така че ме качиха горе. Сториха това любезно, но се чувствувах малко като затворник, понеже леля ми вървеше пред мен а Джанет зад гърба ми. По едно време леля ми се спря на стълбата, като забеляза, че усеща миризма на пушек, и Джанет й отвърна, че е хвърлила в огъня старата ми риза. Това беше едничкото обстоятелство, което ми вдъхна някаква надеждица. В стаята ми нямаше никакви други дрехи освен стария куп парцали, с които бях пристигнал. Оставиха ме вътре с една малка, восъчна свещ, която, предупреди ме леля ми, щяла да гори точно пет минути. Сетне чух как заключиха вратата отвън. Като размишлявах върху всички тези неща, дойдох до заключението, че понеже
