редовете, на едно или две места забелязах как отново ставаше дума за главата на крал Чарлс Първи.

— Има си достатъчно канап — каза мистър Дик — и когато хвърчи, то носи надалеко написаното от мен. Това е начинът, по който разпространявам идеите си. Не знам къде могат да кацнат те. Това зависи от обстоятелствата, от вятъра, от много неща. Но аз го предоставям на случая.

Когато ми приказваше така, свежото му и бодро лице беше толкова мило, излъчваше такава доброта и внушаваше такова уважение, че сметнах думите му за добродушна шега. Затова се засмях, а и той се засмя и се разделихме като най-добри приятели.

— Е, детето ми, как е тази сутрин мистър Дик? — запита ме леля ми, когато влязох.

Съобщих й, че й праща почитанията си и че работата му върви много добре.

— Как ти се струва той? — попита ме тя.

Хрумна ми да отклоня този въпрос, като отговоря, че го смятам за твърде приятен господин, обаче леля ми не можеше да бъде заблудена така лесно. Тя сложи ръкоделието на скута си и като скръсти върху него ръце, каза:

— Виж какво! Сестра ти Бетси Тротууд веднага би изказала мнението си без всякакви заобикалки. Постарай се да приличаш на нея и кажи искрено какво мислиш.

— Вярно ли е, че той — вярно ли е, че мистър Дик — питам ви, лельо, защото не знам… вярно ли, че той е малко не с ума си? — заеквайки, попитах аз, тъй като се почувствувах на несигурна почва.

— Нищо подобно! — каза леля ми.

— О, значи така! — забелязах тихичко аз.

— Последното нещо, което може да се каже за мистър Дик, е, че е луд — заяви решително тя.

Нямах какво друго да кажа освен едно свенливо:

— Аха.

— Вярно е, че са го считали за луд — продължи леля ми. — Изпитвам егоистично доволство, като казвам, че са го считали за луд, тъй като иначе не щях да се радвам на съветите и на присъствието му в продължение на последните десетина години — в действителност от времето, когато сестра ти Бетси Тротууд ме разочарова.

— От толкова дълго ли? — казах аз.

— Имаха нахалството да го считат за луд — продължи тя. — Мистър Дик е някакъв мой далечен роднина; не е важно какъв. Няма защо да се впускам в този въпрос. Ако не бях аз, собственият му брат щеше да го затвори като луд през целия му живот. Това е всичко.

Боя се, че не бях искрен, обаче като видях колко много се засяга леля ми от тази работа, дадох вид, че и аз се възмущавам.

— Високомерен глупак! — възкликна леля ми. — Защото брат му бил малко ексцентричен, и то не повече от мнозина други, той не искаше да го държи в къщата си и го изпрати в някакъв си частен санаториум, макар че баща им, който го считаше за малко особен, изрично го беше предоставил на неговите грижи. Пък и той колко ли е бил умен, та да мисли така! Сигурно самият той е бил луд.

Тъй като леля ми беше напълно убедена в това, което казваше, аз и този път дадох вид, че съм на същото мнение.

— Така че аз се намесих — продължи тя — и му направих едно предложение. Казах му: „Брат ви е напълно с ума си — най-малкото — много повече, отколкото сте вие. Оставете го да получава малкия си доход и нека да дойде да живее при мене. Аз не се боя от него, не съм високомерна, готова съм да се грижа за него и няма да го измъчвам така, както са вършили това някои други хора (освен онези в санаториума).“ И след дълги разправии — продължи леля ми — го взех при себе си. Той е най-дружелюбното и най- разбраното същество на света. А колкото пък до съветите му! Но никой не познава ума на този човек така добре, както го познавам аз.

Леля ми поглади роклята си и поклати глава, сякаш искаше да покаже, че по този въпрос би могла да се опълчи срещу целия свят.

— Той имаше една обична сестра — продължи леля ми, — едно добро създание, което много го обичаше. Но тя направи това, което всички правят — взе си съпруг. А и той направи това, което всички правят — направи я нещастна. Това, както и причиненото от брат му огорчение, оказаха такова въздействие върху мистър Дик (надявам се, че поне то не е лудост), че той се разболя. Тези неща му се бяха случили, преди да дойде при мене, но споменът за тях и досега го потиска. Каза ли ти той нещо за крал Чарлс Първи, дете мое?

— Да, лельо.

— Ах — възкликна леля ми, като почеса носа си, явно озадачена. — Това е алегоричният начин, по който той се изразява. Той свързва болестта си с някакви големи безпокойства и тревоги и това е сравнението или метафората, или въобще както го наричат, което той употребява в случая. Пък и защо да не го употребява, щом го счита за подходящото?

— Разбира се, лельо — отвърнах аз.

— Много добре съзнавам, че това не е нито обикновен, нито делови начин на изразяване, и затова настоявам да не спомене нито дума за него в мемоарите си.

— Мемоарите му за собствения му живот ли се отнасят, лельо?

— Да, мое дете — отвърна леля ми, като пак се почеса по носа. — Засега той пише, за да увековечи живота на лорд-канцлера или на друг някакъв си лорд, един от онези хора, които плащат, за да бъдат увековечавани, обаче в последствие ще опише и собствения си живот. Досега не му се е удало да не спомене за крал Чарлс, но и то ще стане. Така поне си запълва времето.

После открих, че мистър Дик в продължение на десет години се мъчи да не вмъква крал Чарлс Първи в мемоарите си, безуспешно, разбира се.

— Повтарям — каза леля ми, — никой не познава ума на този човек така добре, както го познавам аз; и той е най-доброто и най-разбраното същество на света. Какво от това, ако понякога му се поиска да си поиграе с хвърчилото! И Франклин е пущал хвърчила. Доколкото знам, той е бил квакер или нещо подобно. А за един квакер е много по-смешно да пуща хвърчила, отколкото за когото и да било другиго.

Ако можех да предположа, че леля ми бе разказала тези подробности специално за мен и в знак на особено доверие, би трябвало много да се полаская от доброто й мнение. Но не можех да не забележа, че се бе впуснала в тях, защото въпросът интересуваше лично нея и нямаше нищо общо с мен, макар че се бе обърнала към мен поради липсата на друг слушател.

Едновременно с това не мога да не кажа, че благородното й застъпничество спрямо клетия безвреден мистър Дик не само вля в гърдите ми известна егоистична надежда за собствената ми съдба, но и събуди голяма топлота към самата нея. Започнах да долавям, че въпреки многото й чудатости и особени хрумвания у леля ми има нещо, заслужаващо почит и доверие. Макар че този ден тя бе така остра, както и предишния, и също така често се втурваше срещу магаретата, а и се изпълни с огромно възмущение, когато един млад човек от улицата хвърли поглед на Джанет през прозореца (което беше едно от най-големите нарушения спрямо лелиното достойнство), тя събуди в мене уважение, ако не и по-малко страх.

Голямо беше безпокойството, което преживях в промеждутъка от време, който трябваше да изтече, преди да се получи отговор на писмото й до мистър Мърдстоун. Постарах се да го потискам и да бъда колкото се можеше по-безшумно приятен на нея и на мистър Дик. Той и аз бяхме излезли да пуснем голямото хвърчило, само че аз все още нямах друго облекло освен чудноватите дрехи, с които ме бяха декорирали първия ден и които ме принудиха да седя вътре освен в продължение на около един час след мръкване, когато по хигиенични съображения леля ми ме заведе на разходка по скалите, преди да си легна. Най-после отговорът на мистър Мърдстоун дойде и за безкраен мой ужас леля ми ми съобщи, че самият той ще пристигне на другия ден, за да разговарят. На следния ден, все още облечен в чудноватите си дрехи, аз броях минутите, разкъсван от борбата между отслабващата надежда и усилващия се страх. Всеки миг чаках да се стресна от вида на мрачното лице, чието забавяне ме караше непрекъснато да потрепвам.

Леля ми бе придобила малко по-властен и по-строг вид от обикновено, но вън от това не забелязах в нея нищо друго, което да говори за готовността й да приеме човека, чието идване ме изпълваше с такава уплаха. До късно следобед тя седя с ръкоделието си край прозореца, а и аз седях до нея, докато мислите ми се въртяха около всички възможни и невъзможни резултати на мистър Мърдстоуновото посещение. Отложихме обеда си за неопределено време, но вече бе станало толкова късно, че леля ми нареди да го приготвят, когато внезапно тя даде тревога за появяването на магарета и за най-голямо мое учудване и

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату