— Отлично — каза леля ми. — Това поне е наредено. Знаете, мистър Дик, аз си мисля, че бих могла да го нарека Тротууд.
— Разбира се, разбира се. Наречете го Тротууд. Синът на Дейвид не може да не се нарича Тротууд.
— Искате да кажете, Тротууд Копърфийлд — каза леля ми.
— Да, да, разбира се. Да. Тротууд Копърфийлд.
Тази мисъл така бе завладяла леля ми, че още същия следобед тя ми купи дрехи и преди да ги облека, със собствените си ръце написа на тях името „Тротууд Копърфийлд“ с неизличимо мастило. Взе се решение, че всички поръчани за мен дрехи ще бъдат надписани по същия начин.
Така започнах новия си живот, с ново име и в съвсем нова за мене обстановка. Сега, когато всички съмнения бяха изчезнали, в продължение на много дни се чувствувах като в сън. Не смятах, че в лицето на мис Тротууд и на мистър Дик имам малко особени настойници. Не мислех ясно за нищо друго освен за себе си. Единичките две неща, които чувствувах, бяха, че старият ми живот в Блъндърстоун е започнал да се отдалечава, забулен от мъглата на времето, и че някаква завеса е паднала върху живота ми в „Мърдстоун и Гринби“. Никой по-нататък не вдигна тази завеса. Дори и в този разказ аз я вдигнах неохотно за миг и с радост я спуснах. Споменът за живота ми там е наситен с толкова болка, с толкова нравствена мъка и безнадеждност, че никога не съм се осмелил да сметна колко време съм бил обречен да го водя. Не знам дали той бе траял една година повече, или по-малко. Едничкото нещо, което знам, бе, че бях водил този живот и се бях отървал от него.
XV ГЛАВА
СЛАГАМ НОВО НАЧАЛО
Мистър Дик и аз скоро станахме най-добри приятели и много често, когато той свършваше дневната си работа, отивахме заедно да пущаме грамадното хвърчило. Той посвещаваше голяма част от всеки ден от живота си на своите записки, които обаче никога не напредваха, тъй като крал Чарлс Първи винаги се вмъкваше в тях рано или късно, така че съответната глава се изоставяше и се започваше нова. Търпението и надеждата, с които той понасяше тези вечни разочарования, смътната догадка, че има нещо сбъркано във връзка с крал Чарлс Първи, неохотните му усилия да не го допуща в ръкописа си и положителността, с която въпреки това той се вмъкваше там и объркваше всичко, ми правеха силно впечатление. Предполагам, че мистър Дик не знаеше повече от който и да било друг какво ще стане с труда му, ако го довърши, нито пък какъв ще бъде резултатът му. А и не беше необходимо да се безпокои с тези въпроси, тъй като, ако искаше нещо сигурно на този свят, то беше, че записките никога нямаше да имат край.
Особено трогателно впечатление ми правеше, когато гледах как мистър Дик пуща нависоко хвърчилото. Може би разказът му относно това, как хвърчилото, съставено от бракуваните листове на записките му, разпространява написаното в тях, да бе само въображение, но то се превръщаше за него в действителност, когато той гледаше, към хвърчилото във висините и канапът дърпаше нагоре ръката му. Никога не изглеждаше толкова блажен, колкото тогава. Когато надвечер седях край него на зеления хълм и той отправяше поглед към литналото в спокойния въздух хвърчило, аз си представях, че то вдига със себе си объркаността на разума му и я занася на небето. И когато той започваше да навива канапа и то се спущаше надолу в прекрасната светлина, докато най-после с трепкане кацваше на земята и лягаше там като нещо умряло, той сякаш постепенно се събуждаше от съня си. Спомням си как често пъти го взимаше в ръка и се оглеждаше унесено наоколо, като че ли и той, и хвърчилото бяха слезли долу заедно. Всичко това изпълваше сърцето ми с жал.
Но докато приятелството и близостта ми с мистър Дик напредваха, и благоволението на жарката му защитница не отслабваше. Тя така се привърза към мене, че в продължение на няколко седмици скъси новопокръстеното ми име от Тротууд на Трот. И дори ми вдъхна надеждата, че ако продължавам тъй, както бях започнал, ще мога да заема в сърцето й място наред със сестра си Бетси Тротууд.
— Трот — каза една вечер леля ми, когато дъската за табла бе сложена, както обикновено, пред нея и пред мистър Дик, — не трябва да забравяме образованието ти.
Това беше едничкият тревожен за мен въпрос, така че изпитах голяма радост, когато тя го засегна.
— Би ли желал да ходиш на училище в Кентърбъри? — запита ме тя.
Отвърнах й, че с удоволствие бих сторил това, тъй като градът бе съвсем близо до дома.
— Добре, а искаш ли да отидеш там утре?
Вече познавах добре бързината, с която леля ми вземаше решенията си, затова не се учудих от внезапното предложение и отговорих:
— Да.
— Добре — каза отново леля ми. — Джанет, поръчай сивото пони и кабриолета за утре сутринта в десет часа, а тази вечер опаковай дрехите на мистър Тротууд.
Нарежданията й много ме зарадваха, но сърцето ми се сви при тази проява на самолюбие, когато видях какво въздействие оказаха думите ми върху мистър Дик. Той така се натъжи при мисълта за раздяла с мен и вследствие на това игра така лошо, че леля ми, след като го чукна няколко пъти по пръстите с кутията за зарове, заключи дъската и отказа да играе повече с него. Но когато научи от нея, че понякога ще си идвам в неделен ден и че той ще може да ме посещава всяка сряда, мистър Дик се пооживи, като се закле, че специално за тези случаи ще направи ново хвърчило, много по-голямо от старото. На сутринта отново бе потиснат и за утеха би ми дал всичките си пари, ако не бе леля ми, която ограничи подаръка на пет шилинга, увеличени след дълги молби от негова страна на десет.
Разделихме се най-сърдечно на градинската порта и мистър Дик не си влезе, преди леля ми да ме скри от погледа му.
Мис Бетси, напълно равнодушна към общественото мнение, караше господарски сивото пони през Дувър, като седеше изправена и вцепенена подобно на професионален кочияш и зорко наблюдаваше животното, грижейки се да не го оставя да направи нещо по своя воля. Когато обаче излязохме на шосето, тя му позволи да си почине малко и като ме погледна, запита ме дали съм щастлив.
— Благодаря, лельо, много съм щастлив — отвърнах й аз.
Това я зарадва и тъй като и двете й ръце бяха заети, помилва ме с камшика.
— Училището голямо ли е, лельо?
— Още не знам — отговори тя, — най-напред ще отидем при мистър Уикфийлд.
— Той ли е директорът?
— Не, Трот — отвърна леля ми. — Той е адвокат.
Не поисках повече подробности относно мистър Уикфийлд, а и тя не ми ги даде и докато стигнахме в Кентърбъри, разговаряхме на други теми. Там беше пазарен ден, така че леля ми имаше прекрасна възможност да се покаже като добър кочияш и изкусно извиваше понито между каруци, кошници, купища зарзават и стоки на амбулантни търговци. Майсторските ни извивки и заобиколки предизвикаха доста коментари от страна на минувачите, от които не всички бяха ласкави. Леля ми обаче караше съвсем невъзмутимо и смея да кажа, че по същия хладнокръвен начин би преминала и през неприятелска земя.
Най-сетне спряхме пред една много стара къща, издадена над пътя. Тя имаше дълги, ниски, решетъчни прозорци, издадени още по-напред, и греди с изрязани на върховете им глави, също така издадени напред, така че цялата къща ми правеше впечатление как се навежда и наднича, за да види кой минава по тясната уличка долу. Къщата беше безукорно чиста. Старомодното пиринчено чукче, окачено на ниската сводеста врата, украсена с гирлянди от изрязани дървени цветя и плодове, блестеше като звезда. Двете каменни стъпала пред вратата бяха толкова бели, сякаш бяха покрити с най-блестящ лен. И всички ъгълчета, дървена резба, чудновати стъкла и още по-чудновати старомодни малки прозорчета, макар и стари като хълмове, блестяха като снега, който падаше по същите тези хълмове.
Когато кабриолетът спря пред вратата и очите ми се взряха в къщата, забелязах едно мъртвешко лице да се мярка на един от малките прозорци на приземния етаж (в една кръгла малка кула, образуваща едната страна на къщата) и бързо да изчезва. Сетне ниската сводеста врата се отвори и се показа лицето. То имаше същия мъртвешки вид, макар и по кожата му да се забелязваше червеникавият оттенък, който понякога се вижда у червенокосите хора. Това лице принадлежеше на един червенокос човек — младеж на около петнадесет години, но с много по-възрастен изглед — със съвсем ниско остригана коса. Веждите му едва се забелязваха. Червеникавокафявите му очи, лишени от ресници и напълно незащитени, ме караха да се чудя как може той да спи. Беше кокалест и с високи рамене. Спретнатата му черна дреха с бяло шалче
