— Точно така — отвърна мистър Мърдстоун.
— А малкият имот — къщата и градината — как му беше името — да, Гарвановото свърталище без никакви гарвани, беше ли завещан на момчето й?
— Първият й съпруг й го бе оставил, без каквито и да било условия — започна имстър Мърдстоун, обаче леля ми го прекъсна, като възкликна ядосано:
— Боже мой, човече, няма защо да споменавате това. Оставил й го бе, без каквито и да било условия! Та нима това можеше да влезе в ума на Дейвид Копърфийлд, макар и то да е било съвсем ясно! Но когато тя се омъжи повторно — когато предприе тази така неблагоразумна стъпка и ви взе за съпруг, накъсо казано, и да сме наясно — никой ли не се сети да спомене нещо за това момче?
— Покойната ми жена обичаше съпруга си и му се доверяваше напълно, госпожо — каза мистър Мърдстоун.
— Покойната ви жена, господине — започна леля ми, като заклати глава, — беше едно съвсем нещастно и неопитно дете. Точно такава беше. А сега какво друго имате да казвате?
— Само това, че съм дошъл да прибера Дейвид, мис Тротууд — отвърна той. — Дошъл съм да го взема без никакви условия, да правя с него това, което считам за редно, и да се държа така, както смятам за справедливо. Не ще давам никакви обещания, нито пък ще се обвързвам с уговорки пред когото и да било. Може би вие, мис Тротууд, възнамерявате да вземете страната му и да дадете ухо на оплакванията му? Неблагосклонното ви държане ме кара да мисля, че съм прав. Трябва да ви предупредя, че ако сега го вземете под покровителството си, вие вършите това веднъж завинаги. Ако в този момент се намесите между него и мене, значи, че връщане назад няма. Никому няма да позволя да си играе с мен. Идвам тук да го взема за пръв и последен път. Готов ли е той да дойде? Ако не е готов, или ако независимо по какви причини вие му внушите, че не е готов, в такъв случай моята врата се затваря завинаги за него, а се отваря вашата.
Леля ми слушаше тази реч най-внимателно, като седеше съвсем изправена, с кръстосани на коляното ръце, и го наблюдаваше мрачно. Когато той свърши, тя хвърли поглед към мис Мърдстоун, за да я подкани и тя да каже нещо, без обаче да променя позата или израза си, и каза:
— А вие, госпожо, ще прибавите ли нещо?
— Мис Тротууд, всичко, което бих могла да кажа, бе така добре изложено от брат ми, че нямам какво да добавя, освен да благодаря за учтивостта ви. За вашата изключителна учтивост — каза мис Мърдстоун с ирония, която засегна леля ми толкова, колкото би засегнала оръдието, край което бях спал в Чатам.
— А момчето какво ще каже? — запита леля ми. — Дейвид, готов ли си да тръгнеш с тях?
Отговорих отрицателно и я помолих в никакъв случай да не ме пуска. Казах, че нито мис Мърдстоун, нито мистър Мърдстоун ме обичат и че никога не са били добри към мен. Че във връзка с мен са причинявали големи мъки на майка ми, която винаги така нежно ме е обичала, че Пеготи е знаела това, а и аз съм го знаел. Казах още, че при тях съм бил много нещастен, толкова нещастен, колкото едва ли е възможно за едно дете. Най-горещо молих леля си — не помня вече с какви изрази — да ме защити и подкрепи заради паметта на баща ми.
— Мистър Дик — каза леля ми, — какво смятате, че трябва да направя с това дете?
Мистър Дик се замисли, подвоуми се, усмихна се и каза:
— Веднага да му вземете мярка за дрехи.
— Мистър Дик — каза леля ми възторжено, — дайте да ви стисна ръката. Вашите смислени съвети са просто безценни. — И като се ръкува с него най-сърдечно, тя ме привлече към себе си и каза на мистър Мърдстоун:
— Можете да си вървите, когато обичате. Поемам риск за момчето. Ако то е такова, каквото ми го описвате, най-малкото ще направя за него това, което сте направили и вие. Но аз не вярвам на ни една от вашите думи.
— Мис Тротууд — подхвана мистър Мърдстоун, като стана, — ако бяхте джентълмен…
— Ами! Глупости! — възкликна леля ми. — Я не ми приказвайте!
— Каква удивителна учтивост! — обади се мис Мърдстоун. — Наистина удивителна!
— Мислите ли, че не знам какъв живот сте създали за онази клета, нещастна, неопитна девойка? — обърна се леля ми към мистър Мърдстоун, заканвайки му се с глава и без да обръща внимание на сестра му. — Мислите ли, че не знам колко тежък е бил денят, когато за първи път сте се появили на пътя на горкото мекушаво момиче — как сте подсмърчали и сте й правили мили очи подобно на човек, който и на муха не би сторил зло!
— Никога не съм чувала по-изискана реч! — обади се мис Мърдстоун.
— Мислите ли, че сега, след като ви видях, аз не мога да схвана какъв сте били към нея? Да, и смятате ли, че присъствието ви ми прави удоволствие? О, в началото сте били мил и внимателен. Клетото, невинно, неопитно момиче е помислило, че няма друг като вас. Били сте самата благост. Обожавали сте я. Говорили сте й мило за момчето й. Обещавали сте й, че ще се грижите за него като истински баща и че ще си живеете като в рая. Ух! Махайте се! Махайте се!
— Никога през живота си не съм срещала подобна личност! — възкликна мис Мърдстоун.
— И когато сте си осигурили тази малка глупачка — да ми прости бог, че я наричам така, — вие сте започнали да я превъзпитавате, да сломявате волята й, да я опитомявате като нещастна птичка в кафез и да изцеждате живота й в старанието си да я принуждавате да пее на вашия глас!
— Тази жена е или луда, или пияна — каза мис Мърдстоун, истински отчаяна, че не може да обърне потока на лелиното внимание към себе си. — Подозирам, че е пияна.
Без да даде ухо на това вмешателство, мис Бетси продължаваше да се обръща към мистър Мърдстоун, сякаш никой нищо не бе казал.
— Мистър Мърдстоун — каза му тя, като клатеше пръст, — вие сте били истински тиранин за горкото момиче и сте сломили сърцето й. Тя беше същинско дете, готово всички да обича — знам това; знаех го години преди да я срещнете — и поради най-хубавото от слабостта й вие сте й нанесли раните, от които е умряла. Ето истината (за ваша утеха), колкото и тя да ви е противна. Можете да извлечете възможно най- голяма полза от това — както вие, така и тези, които ви служат за оръдие.
— Позволете ми да запитам — намеси се мис Мърдстоун, — кого благоволявате да наричате негово оръдие с тези толкова изискани думи?
Мис Бетси, глуха и напълно равнодушна към този глас, продължи речта си:
— През всичкото време до вашето появяване беше съвършено ясно, че рано или късно клетото мекушаво момиче ще се омъжи за някого, но се надявах, че няма да й се случи нещо толкова лошо. Просто не мога да разбера защо провидението трябваше така да нареди, че тъкмо вас да срещне! Да, когато се роди момчето, което виждате тук, аз се надявах, че тя ще има по-завидна съдба, мистър Мърдстоун. Вие сте я измъчвали поради това нещастно момче и този неприятен спомен ви вдъхва ненавист, когато го погледнете. Да, да, няма защо да примигвате! Много добре знам, че е така!
През всичкото това време той стоеше до вратата усмихнат, като я наблюдаваше със силно сбърчени вежди. Сега обаче забелязах, че макар и да продължаваше да се усмихва, в един миг той пребледня и се задъха, сякаш бе тичал.
— Сбогом, господине — каза леля ми. — Сбогом! Сбогом и на вас, госпожо — обърна се тя към мис Мърдстоун. — Нека да ви видя още веднъж да яздите магаре през моята моравка и както е вярно, че имате на плещите си глава, така положително е, че ще ви смъкна бонето и ще го стъпча в праха.
Нужен е художник, при това не обикновен художник, да нарисува лицето на леля ми, когато изричаше това мило предупреждение, както и лицето на мис Мърдстоун, когато го чу. В думите на леля ми имаше толкова гняв, че без да каже дума, мис Мърдстоун хвана брат си подръка и високомерно напусна къщата. Леля ми застана на прозореца, готова моментално да изпълни заплахата си, ако някое магаре действително се появеше.
Но тъй като нищо подобно не се случи, лицето й постепенно се отпусна и стана толкова мило, че аз се осмелих да я целуна и да й благодаря. Сторих това с голяма сърдечност, като я прегърнах с двете си ръце за врата. Сетне се ръкувах с мистър Дик, който разтърси ръката ми много пъти и ознаменува този щастлив край, като на няколко пъти избухна в смях.
— Заедно с мен ще бъдете настойник на това момче, мистър Дик — каза леля ми.
— С удоволствие ще му стана настойник — отвърна мистър Дик.
