Помежду ни се породи особено приятелство, при което аз се чувствувах наравно с тях въпреки огромната разлика във възрастта ни. Предполагам, това се дължеше на положението, в което се намирахме и тримата. Никога не приемах да ям или пия от техните продукти, тъй като знаех какви са отношенията им с хлебаря и касапина, поради което често пъти и за тях нямаше достатъчно. Една вечер мисис Микобър ми се довери напълно.
— Мистър Копърфийлд — каза тя, — вие не сте ми чужд и няма да скрия от вас, че затрудненията на мистър Микобър сега са особено големи.
Стана ми много мъчно, когато чух това, и погледнах зачервените й очи с най-голямо съчувствие.
— Освен едно парче холандско сирене, което не е много подходяща храна за малки деца, в килера няма абсолютно нищо — каза мисис Микобър. — Когато живеех с татко и мама, аз употребявах думата „килер“, затова и сега несъзнателно си служа с нея, обаче това, което искам да кажа, е, че в тази къща няма нищо за ядене.
— Боже мой! — казах аз много загрижен.
Имах два или три шилинга от седмичната си заплата, което ме кара да мисля, че трябва да е било сряда вечер. Извадих ги бързо и разчувствувано помолих мисис Микобър да ги приеме назаем. Тя обаче ме целуна, накара ме да ги сложа обратно в джоба си, като каза, че не може и дума да става за това.
— Не, скъпи ми мистър Копърфийлд — каза тя. — Далеч съм от тази мисъл! Но вие сте твърде умен за годините си и ако желаете, можете да ми направите друга услуга, която с удоволствие ще приема.
Помолих я да ми каже за какво се отнася.
— Ето какво, мистър Копърфийлд — подхвана мисис Микобър. — Самата аз на няколко пъти съм изнасяла от къщи част от сервиза си. Със собствените си ръце съм заложила шест чаени лъжички, две за сол и едни захарни щипци. Но близнаците така ми свързват ръцете, пък и като си спомня за татко и мама, тези сделки ми причиняват истинска болка. Все още има няколко дреболии, с които можем да се разделим. Честолюбието на мистър Микобър никога няма да му позволи той да се заеме с тази работа, а пък Кликет — това беше момичето от сиропиталището, — бидейки проста, ще си позволи да дрънка пред този и онзи, ако човек й се довери. Мистър Копърфийлд, бих ви помолила…
Разбрах какво иска да каже мисис Микобър и й казах, че ще бъда на услугите й. Още същата вечер занесох в заложната къща някои от по-непотребните вещи. Вършех това почти всяка сутрин, преди да отида в предприятието на Мърдстоун и Гринби.
Мистър Микобър имаше няколко книги на една етажерка, която той наричаше библиотеката. Те отидоха първи. Една след друга ги занасях на един продавач на стари книги на Сити Роуд — тази част на улицата, която минаваше край нас, беше изпълнена с подобни дюкяни, както и с магазини за птици — и ги продавах за сумата, която можеха да донесат. Съдържателят на този дюкян, който живееше в една малка къщичка зад него, имаше обичай всяка вечер да се напива, поради което всяка сутрин жена му бурно му се караше. Когато отивах при него рано сутрин, неведнъж го сварвах в неоправеното още легло с драскотина на челото и с подуто око, свидетелствуващи за нощните му буйства (боя се, че в пияно състояние той биваше свадлив). С разтреперана ръка той се мъчеше да намери необходимите монети в някой от джобовете на дрехите си, които лежаха на пода, докато в това време жена му, с дете на ръце и с подпетени обувки, непрестанно му се караше. Понякога той откриваше, че е загубил парите си, и ме помолваше да отида на другата сутрин, обаче жена му винаги имаше пари — сигурно взимаше неговите, когато той биваше пиян — и тайно довършваше сделката на стълбите, докато слизахме заедно надолу.
Познаваха ме много добре и в заложната къща. Човекът, който стоеше зад тезгяха, много обичаше да се занимава с мене. Спомням си, че често ме караше да му склоня някое латинско съществително или да му спрегна някой латински глагол, докато той се занимаваше с работата, за която бях отишъл. След сключването на всички подобни сделки мисис Микобър устройваше малки угощения, на които присъствувах и аз и за които съм запазил особен спомен.
Най-после затрудненията на мистър Микобър дойдоха до своя връх. Рано една сутрин го арестуваха и го откараха в затвора „Кралската скамейка“.5 Когато си излизаше от къщи, той ми каза, че над него вече тегне господнята десница. Сърцето му бе сломено, а също и моето, обаче чух след това, че още преди обед той весело играл на кегли с другарите си по нещастие.
Първия неделен ден, след като го отведоха, отидох да го посетя и да обядвам с него. За да намеря затвора, трябваше да питам за друго едно място, а недалеч от него имаше някакъв двор, който прекосих, и точно срещу този двор беше къщичката на ключаря на затвора. Когато най-после застанах пред нея (Божичко, какво малко човече бях тогава!), си спомних, че и Родерик Рандъм е бил в затвор за длъжници, в който имало един човек, покрит само със стар парцал. Къщичката на ключаря се завъртя пред замъглените ми очи и сърцето ми заби бързо.
Мистър Микобър ме чакаше от вътрешната страна на портата. Качихме се заедно в стаята му, която беше на предпоследния етаж, и горко плакахме. Спомням си как той най-тържествено ме закле да вземам пример от неговата съдба и да не забравям, че ако човек има доход от двадесет фунта годишно и изразходва деветнадесет фунта, деветнадесет шилинга и шест пенса, той ще бъде щастлив, но ако изразходва двадесет и един фунта, ще бъде нещастен. След това зае от мене един шилинг за черна бира, даде ми разписка за парите, която трябваше да представя на мисис Микобър, скри носната си кърпичка и се развесели. Седяхме пред малък огън, а от вътрешната страна на ръждясалата решетка на камината бяха сложени две тухли, отстрани на огъня, за да не се горят много въглища. След малко при нас дойде друг един длъжник, който разделяше стаята с мистър Микобър. Той донесе от фурната парче печено агнешко, с което трябваше и тримата да обядваме. Сетне ме изпратиха при „капитан Хопкинс“ в стаята над нас, да го поздравя от мистър Микобър, да кажа, че съм негов приятел и да го помоля да ми заеме един нож и вилица.
Капитан Хопкинс ми даде ножа и вилицата и на свой ред поздрави мистър Микобър. В стаята му имаше една много мръсна жена и две бледи момичета с чорлави глави, негови дъщери. Реших, че е по-добре човек да заеме ножа и вилицата от капитан Хопкинс, отколкото гребена му. Самият той беше на най-последната граница на одърпаността, имаше големи бакенбарди и много стара кафява връхна дреха, без никакво сако под нея. Дюшекът и юрганът му стояха навити в един ъгъл, а съдовете му, доколкото имаше такива, бяха сложени на една поличка. Бог знае откъде можах да доловя, че макар и двете чорлави момичета да бяха дъщери на капитан Хопкис, мръсната жена не беше женена за него. Смутената ми фигура не бе стояла на прага му повече от две минути, обаче всичко това така сигурно влезе в съзнанието ми, както ножът и вилицата в ръцете ми.
В обеда ни имаше нещо циганско и приятно. Веднага след това занесох обратно ножа и вилицата на капитан Хопкинс и се отправих към къщи, за да успокоя мисис Микобър, като й разправя как съм прекарал в затвора. Тя припадна, когато ме видя да се връщам, а след това направи в една паничка крем от разбити яйца и захар, за да се утешим, докато разговаряхме за посещението ми.
Не знам по какъв начин и кой продаде домашните мебели за доброто на семейството. Едничкото нещо, което знам по този въпрос, е, че не бях аз този, който стори това. Продадоха ги и ги изнесоха в една голяма кола. Изнесоха всичко освен леглото, няколко стола и кухненската маса. С тези вещи останахме да лагеруваме в две от стаите на изпразненото жилище на Уинзър Терас — мисис Микобър, децата, сирачето и аз. Живеехме в тези стаи денем и нощем. Не знам колко време продължи това, но струва ми се, че дълго. Най-после мисис Микобър реши да се премести в затвора, където мистър Микобър бе успял да се снабди със самостоятелна стая. Занесох ключа от къщата на хазаина, който много се зарадва на това. Изпратиха легла в затвора, а моето пренесоха в една малка стаичка, наета за най-голяма моя радост в една къща недалеч от стените на това учреждение. Общите страдания ме бяха сближили със семейство Микобър и ние не искахме да се разделяме. Настаниха и сирачето в една евтина квартира наблизо. Жилището ми се помещаваше в задната страна на един таван с наклонен покрив и с изглед към един дърводелски двор. Когато влязох там с мисълта, че най-после трудностите на мистър Микобър са стигнали до крайния си предел, почувствувах се като в рая.
През всичкото това време продължавах да работя във фирмата на Мърдстоун и Гринби, като изпълнявах същата долна работа, между същите долни хора и със старото чувство за незаслужено падение. Безсъмнено за мое щастие не се сдружих с нито едно от момчетата, които всеки ден виждах, когато отивах в склада, затова излизах или скитах из улиците през време на обедната почивка. Водех все същия скрито нещастен живот, но го водех все така самотно, като разчитах само на себе си. Едничките промени, за които си
