Литимър ни намери коне и Стиърфорд, който знаеше всичко, ме научи да яздя. Намери ни саби и Стиърфорд ми даде уроци по фехтовка; достави ни отнякъде ръкавици и аз се заех да се усъвършенствувам в боксирането. Не се тревожех, че Стиърфорд може да ме намери неопитен в тези изкуства, обаче мисълта какво ще каже на това благопристойният Литимър страшно ме смущаваше. Нямах основание да предполагам, че Литимър владееше тези науки; нито даже с едно помръдване на достопочтените си клепки не ми беше дал да разбера, че ги владее, и все пак, когато той биваше край нас по време на упражненията ни, се чувствувах най-зеленият и най-неопитен от всички смъртни.
Занимавам се така обстойно с този човек, защото по онова време той ми направи силно впечатление, както и поради това, което се случи по-нататък.
Седмицата измина най-приятно. Лесно е да се предположи, че за такъв възторжен младеж като мен дните просто хвърчаха. И все пак те ми дадоха възможност да опозная Стиърфорд още по-добре; хиляди дребни неща ме караха да му се удивлявам още повече, така че, когато седмицата изтече, имах усещането, че съм бил дълго време с него. Възхитителният начин, по който се държеше към мен като с играчка, ми беше по-приятен, отколкото всяко друго отношение, което би възприел. То ни напомняше за по-раншната ни дружба, проявяваше се като нейна естествена последица, показваше ми, че не се е променил и отърсваше от мен всякаква неловкост, която бих почувствувал, ако сравнявах моите достойнства с неговите. Особено ме радваше, че с никого другиго не се държеше така свойски, ласкаво и непринудено. Също както в училище се отнасяше към мен по-различно, отколкото към другите, така и сега с радост си мислех, че на мен той гледа по-иначе, отколкото на останалите си приятели. Искрено вярвах, че съм му по-близък от тях и това караше сърцето ми да се изпълва с още по-голяма обич.
Той реши да ме придружи до Съфък и денят на тръгването ни скоро дойде. Отначало се двоумеше дали да вземе със себе си и Литимър, обаче счете за по-добре да го остави вкъщи. Това благопристойно създание, доволно от съдбата си, каквато и да беше тя, нареди куфарите ни в малкия файтон, който щеше да ни отведе в Лондон, по такъв начин, сякаш ни предстоеше да пътуваме цели векове, а пое скромно предложената му от мен почерпка с превъзходно спокойствие.
Взехме си сбогом с мис Дартъл и мисис Стиърфорд. Поблагодарих й горещо за гостоприемството и тя се раздели с нас най-сърдечно. Последното нещо, което видях, беше изпълненият с достойнство поглед на Литимър, който, както ми се стори, изразяваше мълчаливото му убеждение, че наистина съм твърде млад.
Дори няма да се опитвам да опиша какво чувствувах, когато отново се връщах щастлив към родното си място. Потеглихме за там с пощенската кола. Спомням си, така много се тревожех за впечатлението, което Ярмут ще произведе на Стиърфорд, че когато колата ни носеше през тъмните улици към хана и той каза, че доколкото може да схване, градчето му изглежда някаква приятна, тиха, своего рода дупка, аз се почувствувах много доволен. Легнахме си веднага, щом като пристигнахме, и на другата сутрин закусихме доста късно. Стиърфорд, в много добро настроение, бе излязъл да се поразходи край брега, преди аз още да бях станал. Когато се върна, ми каза, че вече е успял да се сприятели с половината лодкари от градчето. Освен това в далечината видял онова, което сигурно трябва да е било къщата на мистър Пеготи, чийто комин спокойно пушел. При това, прибави той, съблазнил се от мисълта да отиде там, да им се представи вместо мене, като каже, че годините са го променили и затова не могат да го познаят.
— Кога ще ме запознаеш с тези хора, Дейзи? — запита ме той. — Аз съм на твое разположение. Нареди всичко, както ти е удобно.
— Знаеш ли, Стиърфорд, мисля си, че най-подходящият момент ще е тази вечер, когато всички са се прибрали край огъня. Тогава къщичката им е толкова уютна!
— Така да бъде — отвърна ми той. — Ще отидем още тази вечер.
— Няма да ги предупредя, че сме пристигнали — казах аз, светнал от радост. — Трябва да ги изненадаме.
— О, разбира се. Няма да е никак забавно, ако не сторим това — съгласи се той. — Трябва да заварим туземците в обичайната за тях обстановка.
— Вярно, нали са „особен вид хора“, както ги нарече веднъж.
— Ха! Та ти значи не си забравил пререканията ми с Роза? — възкликна той, като ми хвърли бърз поглед. — Дявол да я вземе тази жена, почти се страхувам от нея. Прилича ми на някакъв призрак. Но да не мислим за нея. А сега какво ще правиш? Сигурно възнамеряваш да отидеш да се видиш с бавачката си, нали?
— О, да — отвърнах аз. — Най-напред трябва да отида при Пеготи.
— Добре — съгласи се Стиърфорд, като погледна часовника си. — Ще бъде ли достатъчно, ако ти оставя два часа да плачат върху теб от радост?
Отвърнах му смеешком, че това време тъкмо ще ни стигне, но че ще трябва и той да дойде, тъй като славата му го е изпреварила и ще види как там го считат почти за толкова велик, колкото съм и аз.
— Ще дойда навсякъде, където ми кажеш, и ще върша всичко, каквото искаш — отвърна той. — Обясни ми къде да те намеря и след два часа ще ти се представя в каквото настроение пожелаеш — комично или сантиментално.
Описах му най-подробно как да намери дома на мистър Баркис, преносвач до Блъндърстоун и другаде, и тръгнах нататък самичък. Духаше остър, освежителен ветрец, земята беше суха, а морето прозрачно и ясно. Слънцето разливаше обилно светлина, макар и немного топлина, и от всичко лъхаше жизненост и бодрост. Радостта, че съм тук, така ободряваше и мен, че просто ми идеше да спирам хората из улиците и да се ръкувам с тях.
Разбира се, уличките ми изглеждаха тесни. Местата, които сме виждали като деца, винаги ни се струват такива, когато ги посетим като възрастни. Но не бях забравил нищо по тях и нищо не се беше изменило освен дюкяна на мистър Оумър. Където по-рано пишеше „Оумър“, сега се четеше „Оумър и Джорам“.
След като прочетох фирмата, стъпките ми неусетно се отправиха към дюкяна, пресякох улицата и влязох вътре. В дъното на дюкяна се виждаше една хубава жена, която друсаше бебе, докато друго едно детенце се държеше за престилката й. Не ми беше трудно да разпозная Мини и децата й. Стъклената врата на задната стаичка не беше отворена, обаче от работилницата в двора долиташе добре познатият ми звук, който сякаш не бе преставал от времето, когато го бях чул за първи път.
— Мистър Оумър вкъщи ли си е? — запитах аз, като влязох. — Бих желал да го видя за малко, ако си е у дома.
— О, да, господине, вкъщи си е — каза Мини. — Това време не влияе добре на астмата му. Джо, извикай дядо си!
Малкото човече, което я държеше за престилката, извика така силно, че се засрами от гласа си и завря лице в полите й за неин най-голям възторг. Чу се някакво тежко дишане и задъхване, което се приближаваше към нас, и скоро мистър Оумър застана пред мен, по-задъхан, отколкото в миналото, обаче не много по-стар на вид.
— На ваше разположение, сър — каза той. — Какво мога да направя за вас, сър?
— Да се ръкувате с мене, ако обичате, мистър Оумър — казах, като му подадох ръка. — Едно време вие се показахте много добър към мен, но се боя, че тогава не ви дадох да разберете, че оценявам това.
— Така ли? — отвърна старият човек. — Радвам се да чуя подобно нещо, но не си спомням кога е било това. Сигурен ли сте, че съм бил аз?
— Напълно.
— Изглежда, че паметта ми е станала толкова къса, колкото и дъхът ми — каза мистър Оумър, като ме погледна и заклати глава, — тъй като не мога да си спомня кой сте.
— Не си ли спомняте как един ден дойдохте на дилижанса да ме посрещнете, след това пих тук чай, а сетне всички отидохме с файтон в Блъндърстоун: вие, аз, мисис Джорам и мистър Джорам, който тогава още не й беше съпруг.
— Мили боже! — възкликна мистър Оумър, след като от изненада се закашля. — Наистина ли! Мини, мила, спомняш ли си? Божичко, да. Покойникът беше дама, нали?
— Майка ми — прибавих аз.
— Да, разбира се — каза мистър Оумър, като докосна с пръст жилетката ми, — имаше и едно детенце. Положихме го до майката. Да, да, в Блъндърстоун. Я виж ти! И как сте оттогава?
— Много добре, благодаря. Надявам се, че и вие сте добре.
