Дартъл каза:
— О, така ли? Вие знаете колко съм невежа и питам само за сведение, но не е ли винаги така? Не е ли известно, че студентският живот…
— Искате да кажете, Роза, че студентският живот е подготовка за сериозна дейност, така ли? — каза хладно мисис Стиърфорд.
— Да, да, това е вярно — отвърна мис Дартъл. — Но все пак искам да ми обясните, ако не съм правилно осветлена, наистина ли в студентския живот…?
— Наистина ли какво? — каза мисис Стиърфорд.
— О, да, разбирам — не е истина. Радвам се, че не е истина! Сега вече знам какво да правя! Това е преимуществото да задава човек въпроси. Сега вече никога не ще позволя да говорят пред мен, че студентите водят разпуснат и непристоен живот.
— И бихте имали право — каза мисис Стиърфорд. — Наставникът на сина ми е много съвестен джентълмен и ако нямах пълно доверие в сина си, би трябвало да имам в него.
— Така ли? — каза мис Дартъл. — Значи имате доверие в него. И наистина ли е съвестен?
— Да, напълно съм убедена в това — отвърна мисис Стиърфорд.
— Това е чудесно! — възкликна мис Дартъл. Каква утеха! И наистина смятате, че е съвестен, така ли? Значи той не е… Е да, не би могъл и да бъде, ако е наистина съвестен. Отсега нататък ще имам великолепно мнение за него. Не можете да си представите колко много ми се издига той в очите, като казвате, че е действително съвестен!
По същия начин мис Дартъл правеше намеци във връзка с всеки въпрос, за който заговаряхме, и, трябва да си призная, ловко успяваше да върши това дори и когато влизаше в спор със Стиърфорд. Преди да свърши вечерята, удаде ми се още един случай да се убедя в тази нейна способност. Мисис Стиърфорд заговори за намерението ми да отида в Съфък и тогава ми хрумна да кажа, че ще се зарадвам много, ако и Стиърфорд дойде с мен. Обясних му, че отивам да навестя старата си бавачка, както и семейството на мистър Пеготи — лодкаря, с когото го бях запознал веднъж в училище.
— Спомням си го, онзи едър човек — каза Стиърфорд. — С него беше и синът му, нали?
— Не, той му е племенник — отвърнах аз. — Но го е отгледал като собствен син. Има и една много хубава племенница, която също е осиновил. С една дума, къщата му (или по-право лодката му, тъй като той живее в една лодка на суха земя) е пълна с хора, които той отрупва с щедростта и добротата си. Уверен съм, Стиърфорд, че ще изпаднеш във възторг от това семейство.
— О, така ли? Надявам се. Сигурно си заслужава да отиде човек там, особено пък като ще имам удоволствието да пътувам с теб, Дейзи. Трябва да е забавно да видя този вид хора и поне за малко да стана един от тях.
Сърцето ми подскочи от радост при мисълта за това ново удоволствие. Но когато мис Дартъл, която не ни изпущаше от святкащите си очи, чу Стиърфорд да говори за „този вид хора“, веднага се намеси:
— О, така ли? Наистина ли са такива? Хайде, разправете ми.
— Какви „такива“? И изобщо за кого питате? — обърна се към нея Стиърфорд.
— Думата ми е за този вид хора. Наистина ли са животни и грубияни и съвсем различни от нас? Така бих желала да знам това!
— Без съмнение между нас и тях има известна разлика — каза равнодушно Стиърфорд. Предполага се, че те не са така чувствителни като нас. Не се засягат и обиждат така лесно, а освен това са и много добродетелни. Най-малкото така казват някои и предполагам, че са прави. Обаче не са много изтънчени и трябва да бъдат благодарни, че чувствата им се нараняват също така мъчно, както и грубата им дебела кожа.
— О, така ли! — възкликна мис Дартъл. — Едва ли нещо ми е правило по-голямо удоволствие от тези ваши думи. Толкова е утешително да знае човек, че тези хора не чувствуват много дълбоко страданията си! Понякога съм бивала така загрижена за тях! Отсега нататък обаче няма да ме занимават. Човек се учи, докато е жив. Признавам си, че имах известни съмнения, но сега вече се разпръснаха. По-рано не знаех, обаче сега знам, и това доказва колко е полезно да се пита.
Помислих си, че Стиърфорд бе говорил на шега или само за да подразни мис Дартъл и че, когато тя си излезе, той ще потвърди това. Но когато двамата останахме сами край огъня, той само ме запита какво впечатление ми е направила тя.
— Доста е умна, нали?
— Умна! Устата й прилича на точиларско колело и всичко, което попадне там, тя наостря, също както е изострила и собственото си лице и снага през тези няколко години. Просто се е изтънила от изостряне. Като острие е.
— И какъв особен белег има на устната си! — забелязах аз.
Стиърфорд смръщи лице и помълча малко.
— Всъщност аз направих това — каза той.
— Някаква нещастна случайност ли?
— Не. Тогава бях малко момче и тя така ме ядоса, че хвърлих върху й една тесличка. Многообещаващо ангелче трябва да съм бил тогава!
Страшно съжалих, че съм засегнал такъв деликатен въпрос, но сега вече беше безполезно.
— Както виждаш, тя носи този белег оттогава — каза Стиърфорд — и ще продължава да го носи, докато се успокои в гроба си, ако изобщо има място, където би се успокоила — нещо, в което се съмнявам. Тя е сираче, дъщеря на братовчед на баща ми. Когато и той умря, майка ми, която вече бе овдовяла, я взе у нас, за да не е самичка. Тя си има около две хиляди лири собствени пари и всяка година спестява лихвите, за да увеличи капитала си. Ето ти историята на мис Роза Дартъл.
— И не се съмнявам, че те обича като брат? — казах аз.
— Хм — възкликна Стиърфорд, като се загледа в огъня. — Някои сестри не обичат много братята си, а някои… Но както и да е, Копърфийлд! Хайде да пием наздравица за полските маргаритки в твоя чест и за момините сълзи, които ни сеят, ни жънат — в моя. Срам за мен! — Горчивата усмивка, засенчила лицето му, изчезна при тези весело изречени думи и той отново стана сърдечен и очарователен както винаги.
Когато пиехме чай, не можех да се удържа да не гледам белега с някакво болезнено любопитство. Скоро забелязах, че той беше най-чувствителната част на лицето й и че, когато тя побледняваше, белегът пръв се променяше и заприличваше на тънка оловна ивица, показваща се с цялата си дължина подобно на следа от симпатично мастило, доближена до огън. Тя се спречка малко със Стиърфорд при игра на табла и когато ми се стори за миг, че бе изпаднала в ярост, белегът изскочи като някакво старинно писание на стена.
Никак не се учудих, като виждах колко предана бе мисис Стиърфорд към сина си. Тя сякаш не беше в състояние да мисли или говори за друго нещо. Първо ми показа портрета му като малко дете в едно медальонче заедно с къдрици от косата му, сетне ми го показа като ученик, какъвто го бях видял за първи път, а освен това постоянно носеше в себе си портрета му, какъвто беше той сега. Всичките писма които й бе писал, тя пазеше в едно писалище до стола си край камината и дори искаше да ми ги прочете, а и аз с удоволствие бих ги чул, ако синът й не бе я помолил да не върши това.
— Синът ми каза, че сте се запознали в училището на мистър Крийкъл каза ми мисис Стиърфорд, когато седяхме заедно край масата, а другите двама играеха табла настрани от нас. — Сега си спомням, че още тогава той ми разправяше за един по-малък от него ученик, към когото се бил доста привързал, но, разбира се, бях забравила името му.
— По онова време той беше много великодушен и благороден към мен, госпожо, уверявам ви — казах й аз, — и тогава страшно много се нуждаех от приятел. Не знам какво бих правил без него.
— Той е винаги великодушен и благороден — каза мисис Стиърфорд гордо.
Бях напълно съгласен с нея, пък и тя го знаеше, тъй като вече се отнасяше много мило и ласкаво към мен, и само когато говореше за сина си, добиваше отново високомерен вид.
— Общо взето, училището на мистър Крийкъл никак не беше подходящо за моя син — каза тя. — Но тогава съществуваха известни обстоятелства, които бяха по-важни дори от въпроса за характера на училището, където го пращах. Неговият независим дух изискваше, щото той да бъде настанен при такъв директор, който би чувствувал надмощието му и би бил в състояние да се преклони пред него. В лицето на мистър Крийкъл намерихме точно такъв човек.
Познавах много добре мистър Крийкъл и тези нейни думи никак не ме учудиха. Не само че не го презирах
