Ани даде неохотно писмото и когато го подавах на старата дама, забелязах, че ръката, от която го бях поел, трепери.
— Я да видим къде е този пасаж — каза мисис Марклъхъм, като си сложи лорнета. — „Възпоминанията от едно време, скъпа ми Ани“ — и тъй нататък, — не, не е тук. „Обичливият стар проктор“ — кой е той? Божичко, Ани, колко нечетливо пише твоят братовчед, а аз колко съм глупава! „Доктор“, разбира се. Е, да, обичлив, то се знае. — Тук тя отново целуна ветрилото си и докосна с него доктора, който гледаше добродушно към нас. — Да, намерих го. „Сигурно, Ани, няма да се учудиш, като ти кажа колко много трябва да съм преживял в това далечно място, за да се реша да го напусна въпреки всички рискове. Ако успея, ще си взема отпуск по болест, а ако не — ще си дойда завинаги. Това, което съм понесъл и което продължавам да понасям, е действително неописуемо.“ И ако не е това благородно същество — добави мисис Марклъхъм, като отново докосна доктора с ветрилото си, — мъките на клетия Джек биха били непоносими и за мен.
Мистър Уикфийлд не пророни нито една дума, макар мисис Марклъхъм на няколко пъти да го подканяше с поглед да я подкрепи. Той седеше строг и мълчалив, с втренчени в пода очи, като продължаваше да седи така дълго след като този разговор бе изоставен и бяхме заприказвали за друго. Мистър Уикфийлд рядко вдигаше очи, и то само за да ги отправи за миг към доктора, към жена му или към двамата едновременно.
Докторът много обичаше музика. Агнеса пееше много приятно и изразително, а същото можеше да се каже и за мисис Стронг. И тази вечер те пяха — заедно и поотделно, свириха на четири ръце и изобщо дадоха ни истински малък концерт. Но две неща ми направиха впечатление: първо, макар и Ани да бе възвърнала спокойствието си и да се държеше напълно естествено, между нея и мистър Уикфийлд имаше някаква натегнатост, която напълно ги отделяше един от друг. И второ, изглежда, че на мистър Уикфийлд не се нравеше много приятелството между Ани и Агнеса и той гледаше на него с неодобрение. И трябва да си призная, че тогава си спомних за онова, което бях видял вечерта на заминаването на мистър Молдън. За мен то придоби значение, каквото не бе имало дотогава, и доста ме обезпокои. Невинната красота на лицето й сега не ми изглеждаше така невинна, както по-рано; не вярвах вече на природната грация и очарование на държането й и като наблюдавах Агнеса до нея и си мислех колко добра и вярна е тя, и аз от своя страна започнах да виждам, че дружбата им е много неподходяща.
Приятелството обаче им носеше такава радост и доволство, че благодарение на него вечерта измина тъй бързо, сякаш бе траяла само един час. Тя привърши с една случка, която си спомням много добре. Те си вземаха сбогом и Агнеса се готвеше да прегърне и целуне приятелката си, когато мистър Уикфийлд застана помежду им уж случайно и бързо дръпна Агнеса настрана. И тогава сякаш изминалите дни се стопиха и видях на лицето на мисис Стронг същото онова изражение, което бях забелязал вечерта, когато мистър Молдън замина.
Не мога да кажа какво впечатление ми направи това, нито пък ми бе възможно вече да забравя този израз, който завинаги заличи в спомените ми невинната й красота. Тези мисли ме преследваха и когато се прибрах вкъщи. Сякаш някакъв черен облак се бе надвесил над дома на доктор Стронг. Почитта, която изпитвах към посивялата му коса, се смесваше със съчувствие за злоупотребата, която вършеха спрямо доверчивостта му, както и с ненавист към оскърбителите му. Надвисналата сянка на някаква голяма беда и позор, още без определена форма, падаше като черно петно върху тихото кътче, където бях учил и играл като момче, и сякаш се готвеше да му нанесе жестока обида. Вече не ми правеше удоволствие да си мисля за сериозните, стари, широколистни алоеви дървета, които криеха в себе си вековно мълчание, за спретнатата зелена морава, за каменните урни, за докторската алея и за дружелюбния звън на извисената наблизо катедрала. Сякаш изпълненият с покой олтар на юношеството ми бе ограбен пред очите ми и мирът и честта му бяха захвърлени на ветровете.
Но утрото донесе със себе си раздялата със старинната къща, която Агнеса бе изпълвала с благотворното си влияние; и мисълта за тази раздяла ме обхвана напълно. Несъмнено аз скоро пак щях да дойда тук и може би често щях да спя в старата си стая, но дните на живота ми в този дом бяха отлетели безвъзвратно и миналото нямаше никога да се върне. Когато прибрах останалите там дрехи и книги, изпитвах голяма мъка, макар да не я издавах пред застаналия до мен Юрая Хийп, който така любезно пожела да ми помогне, че в мен неволно се промъкна мисълта: „Колко е доволен, че си отивам“.
Простих се с Агнеса и баща й, като си дадох равнодушен и твърд вид, подобаващ на мъж, и заех мястото си в дилижанса за Лондон, до кочияша. Като минавахме през града, бях така размекнат и изпълнен с всеопрощение, че бях склонен да кимна на стария си неприятел, касапина, и да му подхвърля пет шилинга да се почерпи. Но когато го видях в дюкяна да остъргва големия тезгях, изгледът му бе така свиреп, пък и външният му вид бе така пострадал от липсата на предния зъб, изкъртен от мен, че благоразумно реших да не правя никаква стъпка към помирение.
Спомням си, че когато бяхме вече на шосето, главната ми цел беше да изглеждам колкото се може по- възрастен пред кочияша и да приказвам със съвсем дебел глас. Успях да постигна последното, макар и това да ми причиняваше твърде големи неудобства, но аз упорствах, тъй като го считах за проява на мъжественост.
— В Лондон ли отивате, сър? — запита ме кочияшът.
— Да, Уилям — отвърнах снизходително аз (познавах го от по-рано). — После ще отида в Съфък.
— На лов ли, сър? — запита той.
Той знаеше така добре, както и аз, че по това време на годината в Съфък може да се ходи на лов толкова, колкото и да се хващат китове. Но въпреки това се почувствувах поласкан.
— Още не съм решил — небрежно отвърнах.
— Казват, че птиците там са в изобилие — каза Уилям.
— И аз чувам същото.
— От Съфък ли сте, сър? — запита ме Уилям.
— Да — отвърнах важно аз. — Там е родното ми място.
— Чувал съм, че правят необикновено вкусен ябълков щрудел.
Това обстоятелство не ми беше известно, но се почувствувах длъжен да поддържам славата на родния си край, затова поклатих глава, все едно че казвам: „О, и как още!“
— Пък и конете — каза Уилям. — Ех, това се казва животно! Един съфъкски кон, когато е, както трябва, струва цяла торба злато. Вие занимавали ли сте се с отглеждане на съфъкски коне, сър?
— Не, не — отвърнах аз, — не съм имал този случай.
— Зад мен седи един господин, който, бас държа, е отглеждал цели стада коне — заяви Уилям.
Господинът, за когото ставаше дума, беше кривоглед с едното си око, имаше издадена напред брадичка, носеше висока бяла шапка с тясна плоска периферия, а тесните му кафяви панталони се закопчаваха на външната страна от обувките му до бедрата. Брадичката му стърчеше над рамото на кочияша и бе така близо до мен, че дъхът му просто гъделичкаше темето ми. Когато обърнах глава към него, той погледна към конете с онова око, което не беше кривогледо, и с вид на истински познавач.
— Прав ли съм? — запита Уилям.
— Относно какво? — запита господинът отзад.
— Не сте ли отглеждали цели стада съфъкски коне?
— Ха, как да не съм отглеждал — каза господинът. — Няма порода кон или куче, която да не съм отглеждал. За някои хора конете и кучетата са любимо занимание, а за мен те са храна и питие, дом, жена и деца — четене, писане и смятане, енфие, тютюн и почивка.
— Такъв човек не трябва да бъде оставен да седи зад капрата, нали? — прошепна на ухото ми Уилям, докато подръпваше юздите.
Отгатнах, че тази забележка беше всъщност покана да му отстъпя мястото си. Изчервих се до уши и му отвърнах, че съм готов да се сменя с него.
— Ако нямате нищо против, сър — каза Уилям, — смятам, че така е редно.
Винаги съм считал тази случка за първото си поражение в живота. Когато ангажирвах билета си в агенцията, срещу името ми написаха „място на капрата“, за което дадох на чиновника половин гвинея. Носех подходяща за случая връхна дреха и шал, специално предназначени да правят чест на това място, радвах му се твърде много и смятах, че дилижансът трябва да се гордее с присъствието ми. А сега, още в самото начало, бях изместен от един одърпан кривоглед човек, който нямаше никаква друга заслуга, освен че миришеше на конюшня и можеше да мине край мене с леснината на муха, макар и конете да припкаха доста
