бързо.
Липсата на самоувереност, която често съм изпитвал при разни дребни случаи, когато е било по-добре да я няма, ме обхвана и сега. Напразно се стараех да говоря с дебел глас. Макар и да приказвах от дъното на стомаха си, до края на пътуването се чувствувах много унижен и страшно млад.
И при все това интересно и забавно беше да седя там горе, зад четирите коня — добре облечен, добре образован и с достатъчно пари в джоба, да търся с поглед местата, където бях спал, когато вървях изморен към Дувър. Всяко кътче на пътя събуждаше цял рояк мисли в главата ми. Когато хвърлях поглед към скитниците, край които минавахме и виждах добре познатия тип лица да се извръщат към нас, сякаш усещах начернената ръка на медникаря отново да ме хваща отпред за ризата. Когато изтопуркахме през тесните улички на Чатъм и зърнах мястото, където живееше старото чудовище, което бе купило жакета ми, протегнах любопитно врат, да видя кътчето, където бях седял ту на сянка, ту на слънце, да чакам да си получа парите. Когато най-после наближихме Лондон и минахме край самия Салем Хаус, където мистър Крийкъл нанасяше побоища с тежката си ръка, бих дал всичко, каквото притежавам, да имам законно право да сляза и да го напердаша, а след това да пусна момчетата на свобода като врабци от кафез.
Отседнахме в „Златният кръст“, Чеъринг крос, който тогава беше мухлясало заведение всред гъсто населена околност. Един келнер ме въведе в столовата, а една камериерка ми показа малката ми стаичка, която миришеше на яхър и беше прихлупена като семейна гробница. Все още болезнено чувствувах колко съм млад, тъй като никой не изпитваше страхопочитание към мен; камериерката се отнасяше с пълно безразличие към мненията ми относно всеки въпрос, а келнерът се държеше свойски и ме съветваше поради неопитността ми.
— Е — каза доверително той, — какво ще обичате за вечеря? Обикновено младите хора си поръчват птици. Да ви дам ли пиле?
Отвърнах, колкото може по-величествено, че не съм в настроение да ям пиле.
— Не сте ли? — каза той. — Говеждото и агнешкото омръзва на младите господа; да ви дам ли телешки котлет?
Съгласих се с това предложение, тъй като не можех да се сетя за нищо друго.
— А желаете ли гъби? — запита келнерът с лукава усмивка, като изкриви глава на една страна. — Обикновено младите господа са преситени от гъби.
Поръчах му с най-дебелия си глас да ми донесе телешки котлет с картофи и всички подобаващи гарнитури и да запита дали няма писма за мистър Тротууд Копърфийлд — макар и да знаех, че няма и не би могло да има, но реших, че ще е по-мъжествено да задам този въпрос.
Той скоро се върна и каза, че няма никакви писма (на което много се зачудих), и почна да слага масата за вечеря в една ниша край камината. Докато вършеше това, ме запита какво бих желал да пия. Поръчах си половин литър шери, но се боя, че за него това беше удобен случай да събере исканото количество от дъната на няколко малки шишета. Добих това впечатление, тъй като, докато четях вестника, го наблюдавах как смесва съдържанията на няколко бутилки зад една ниска дървена преградка подобно на аптекар, който изпълнява рецепта. Когато виното пристигна, то ми се стори доста слабо, а и във вкуса му се долавяха повече английски жилки, отколкото можеше да се очаква от едно непримесено чуждестранно вино. Но аз бях достатъчно свенлив да го пия, без да направя каквато и да било забележка.
Изпаднах в добро настроение (от което разбрах, че тази отрова — алкохолът — не е винаги неприятна) и реших да отида на някакво представление. Избрах си театъра Ковънт Гардън и там, от дъното на една централна ложа, се наслаждавах на драмата Юлий Цезар и новата пантомима. Да видя как всички тези благородни римляни оживяват пред мене и ми служат за забавление, вместо да ме мъчат с речите си, както биваше в училище, бе за мен нова и приятна наслада. Внушителността и тайнствеността на цялото представление, поетичният език, светлините, музиката, публиката, постоянно сменящите се блестящи и величествени декори — всичко това ме замайваше и опияняваше, и когато в дванадесет часа през нощта излязох на улицата под дъжда, сякаш се бях спуснал от облаците, където в продължение на дълги векове бях водил изпълнен с романтика живот, и сега попадах в един жалък, мръсен, слабо осветен свят, където чадърите се удрят един в друг, файтоните пръскат кал и хората вървят безучастно.
Бях излязъл от друга врата и се спрях за малко на улицата, сякаш наистина бях чужденец на тази земя. Но безцеремонното блъскане и бутане на хората скоро ме накара да дойда на себе си и ме отправи към хотела. Докато вървях, пред очите ми все още се възправяше лъчезарното видение, което не изчезна дори и когато, хапнал малко стриди и порто, седях в столовата на хотела с поглед, вперен в огъня, а часът минаваше един.
Бях така погълнат от драмата и от миналото си — тъй като през нея сякаш съзирах предишния си живот, — че не помня кога усетих присъствието на един добре сложен младеж, облечен с изящната небрежност, която така добре си спомнях. Усетих присъствието му, без да разбера кога е влязъл, като продължавах да стоя унесен на огъня в столовата.
Най-после станах и се запътих да спя за най-голямо облекчение на келнера, който непрестанно местеше краката си и ги извиваше по най-различни начини, седнал в мъничкото си килерче зад дървената преградка. Като отивах към вратата, минах покрай господина, който бе влязъл, и сега го видях съвсем ясно. Обърнах се, върнах се малко назад и отново го погледнах. Той не ме позна, но аз веднага разбрах кой е.
В друг момент може би щеше да ми липсва смелостта да го заговоря и може би щях да отложа това за следния ден и да го изгубя. Но в настроението, което ме бе обзело тогава, все още под влиянието на пиесата, аз почувствувах такава благодарност за покровителството, което ми бе оказвал, и любовта ми към него бе така преизпълнила наново сърцето ми, че веднага отидох при него и казах:
— Стиърфорд! Не ме ли познаваш?
Той ме погледна — както си имаше обичай да поглежда понякога, — но разбрах, че не ме позна.
— Боя се, че не се сещаш кой съм — казах аз.
— Боже мой! — възкликна изведнъж той. — Та това е малкият Копърфийлд.
Сграбчих и двете му ръце и просто не можех да го пусна. Ако не се срамувах и ако не се боях да му причиня неудоволствие, щях да го прегърна през врата и да се разплача.
— Никога, никога, никога не съм бил толкова доволен! Драги ми Стиърфорд, колко се радвам, че те виждам!
— И аз се радвам! — възкликна той, като ми стисна сърдечно ръката. — Не се вълнувай толкова, стари ми приятелю! — Виждах обаче, че радостта, която изпитвах от срещата ни, му прави удоволствие.
Избърсах сълзите, които и най-твърдото ми желание да не заплача не бе успяло да спре, и се изсмях неловко сам на себе си, когато седнахме един до друг.
— По какъв случай си тука? — запита ме Стиърфорд, като ме тупна по рамото.
— Пристигнах днес с дилижанса от Кентърбъри. Една моя леля, която живее в онзи край, ме осинови и сега току-що завърших образованието си там. Ами ти защо си тук, Стиърфорд?
— Аз съм това, което хората наричат Оксфордски човек — с една дума, редовно се отегчавам до смърт там и понастоящем съм на път за дома. Изглеждаш прекрасно, Копърфийлд. Точно такъв, какъвто беше и по-рано! Никак не си се изменил.
— Аз веднага те познах, но теб човек може по-лесно да запомни.
Той се засмя, прокара ръка през къдравата си коса и каза весело:
— Знаеш ли, Дейви, аз сега изпълнявам синовния си дълг. Майка ми живее вън от града и тъй като пътищата са в ужасно състояние, а и у дома е страшно скучно, тази вечер останах тук, вместо да продължа по-нататък. Прекарах в града не повече от шест часа, като по-голямата част от времето ми отиде в прозявки и досада в театъра.
— И аз бях на театър — казах аз. — В Ковънт Гардън. Какво величествено и прекрасно представление, Стиърфорд!
Стиърфорд се разсмя сърдечно.
— Драги ми малък Дейви — каза той, като отново ме потупа по рамото, — ти си същинско цвете. Полската маргаритка при изгрев слънце не е по-свежа и по-невинна от тебе. И аз бях в Ковънт Гардън и никога през живота си не съм присъствувал на по-скучно представление. Хей, господине!
Тези думи той отправи към келнера, който най-внимателно ни наблюдаваше отдалеч, а сега се приближи раболепно.
— Къде сте сложили приятеля ми, мистър Копърфийлд? — каза Стиърфорд.
