— Моля, господине?
— Къде сте го сложили да спи? В кой номер? Много добре разбираш какво искам да кажа.
— Знаете, господине — започна келнерът и в гласа му звучеше извинение, — понастоящем мистър Копърфийлд е в номер четиридесет и четири.
— И защо, по дяволите, сте сложили мистър Копърфийлд в някаква си таванска стаичка над яхъра? — сепна се Стиърфорд.
— Вижте, мистър Копърфийлд не беше никак взискателен — продължи с все същия тон келнерът. — Ако е за предпочитане, ще му дадем номер седемдесет и втори, сър, до вас.
— Разбира се, че е за предпочитане — отвърна Стиърфорд. — И побързай!
Келнерът веднага излезе да премести багажа ми. Стиърфорд отново се разсмя, като, види се, много се забавляваше от обстоятелството, че са ми дали номер четиридесет и четвърти. Той отново ме тупна по рамото и ме покани да закусвам на другия ден с него в десет часа — покана, която приех с гордост и удоволствие. Тъй като вече бе станало доста късно, ние си взехме свещите, качихме се горе и се разделихме с приятелска сърдечност пред вратата му. Новата ми стая беше много по-хубава от първата и имаше огромно легло. Там, между възглавниците, достатъчни за шестима, скоро заспах блажено и сънувах древния Рим и Стиърфорд, докато ранните каруци затрещяха през каменния свод отдолу и ме накараха да сънувам богове и гръмотевици.
XX ГЛАВА
ДОМЪТ НА СТИЪРФОРД
Когато на другата сутрин в осем часа камериерката почука на вратата и съобщи, че ми носи вода за бръснене, ужасно се засрамих, тъй като за съжаление нямах нужда от такава, и дори почувствувах как се изчервявам в леглото си. Подозрението, че и тя се бе изсмяла, когато ме питаше, глождеше мисълта ми през всичкото време, докато се обличах, и ме накара да мина виновно и крадешком покрай нея, когато слизах долу за закуска. Съзнанието, че съм по-млад, отколкото бих желал, ми причиняваше такава болка, че дълго се двоумях дали изобщо да изляза на коридора, където я чувах да мете. Застанал до прозореца, аз наблюдавах статуята на крал Чарлс, възседнал един кон, заобиколен от цял куп кабриолети, със съвсем не царствен вид под ръмящия дъждец и тъмнокафявата мъгла. Принудих се да напусна стаята си едва когато келнерът ми напомни, че приятелят ми ме чака долу.
Заварих Стиърфорд да ме очаква не в залата, а в един уютен частен апартамент с червени завеси и турски килими, където огънят гореше весело, а чудесната гореща закуска бе вече сложена на масата. В малкото кръгло огледало над бюфета весело се отразяваше миниатюрният образ на стаята с огъня, закуската. Със своето самообладание и елегантност Стиърфорд ме превъзхождаше във всяко отношение (включително и възрастта), но непринуденото му покровителствено държане скоро ме накара да се съвзема напълно и да се почувствувам като у дома си. Не можех да се начудя как с неговото пристигане тук целият „Златен кръст“ се бе напълно променил за мен. Вчера бях самотен и изоставен, а днес се радвах на удобства и приятна компания. А колкото до свойското държане на келнера, то бе изчезнало напълно — като че ли никога не бе съществувало. Той ни прислужваше със смирението на каещ се грешник, облечен сякаш във власеница и с посипана с пепел глава.
— А сега, Копърфийлд — каза Стиърфорд, когато останахме сами, — искам да чуя с какво се занимаваш, къде отиваш и изобщо какво става с теб. Чувствувам те просто като своя собственост.
Светнал от радост, че той все още се интересува от мен, аз му разправих как леля ми бе предложила това малко пътешествие и къде възнамерявам да отида…
— Щом като не бързаш — каза ми тогава Стиърфорд, — ела у дома в Хайгит и остани при нас един-два дена. Майка ми ще ти бъде приятна — тя е малко суетна по отношение на мен, но човек може да й прости това — пък и самата тя много ще ти се зарадва.
— Бих желал да е така, както казваш — отвърнах усмихнато аз.
— О, несъмнено. Всеки, който ме обича, веднага спечелва сърцето й.
— Тогава значи и аз ще й стана любимец — казах аз.
— Не ти остава нищо друго, освен да опиташ. Сега нека да отидем да разгледаме лъвовете. Струва си да ги покаже човек на такъв младенец като теб, Копърфийлд, а след това ще потеглим за Хайгит с дилижанса.
Просто ми се струваше, че сънувам и ще се събудя отново в стая номер четиридесет и четвърти, ще обядвам самичък в нишата до огъня, а келнерът ще се държи свойски. След като писах на леля си за щастливата ми среща с любимия съученик и приятел и й казах, че съм приел поканата му да им погостувам, Стиърфорд и аз наехме един открит файтон, за да разглеждаме някои от забележителностите на столицата. Отидохме и в музея и не можех да не забележа колко много знаеше Стиърфорд по всеки въпрос и как небрежно се отнасяше към тези свои знания.
— Сигурно ще завършиш университета с отличие, Стиърфорд — казах аз, — или може би вече си го завършил; и тогава всички ще имат пълно основание да се гордеят с тебе.
— Аз ли да завърша университета! — провикна се Стиърфорд. — Нищо подобно! Драги ми Дейзи7 — имаш ли нещо против да те наричам така?
— Ни най-малко! — отвърнах аз.
— Чудесно! Драги ми Дейзи — продължи Стиърфорд, като се засмя, — нямам никакво желание да се отлича в тази насока. Смятам, че вече съм получил толкова знания, колкото ми са необходими. Дори и сега собственото ми общество ми е понякога скучно.
— Но славата… — започнах аз.
— Дейзи, колко си романтичен! — каза Стиърфорд, като се разсмя още по-сърдечно. — Нима за мен има значение, ако някаква си сган тъпаци ме гледат със зяпнали уста и вдигат ръце до небесата! Нека вършат това спрямо другиго. Аз не ламтя за слава.
Смутих се, че съм направил такава голяма грешка, и се зарадвах, когато променихме разговора. За щастие това не бе мъчно, тъй като със свойствената си лекота и непринуденост Стиърфорд можеше много бързо да минава от една тема на друга.
След като поразгледахме някои забележителности, отидохме да хапнем и късият зимен ден премина така бързо, че когато дилижансът ни свали пред стара тухлена къща на върха на една височина в Хайгит, бе вече почнало да се смрачава. Когато слязохме, на вратата ни чакаше една не много възрастна жена с горда осанка и хубаво лице. Тя нарече Стиърфорд „моят скъп Джеймс“ и го прегърна горещо. Той ме представи на майка си и тя ме поздрави величествено.
Тихата им старомодна къща имаше благороден изглед и в нея цареше образцов ред. От прозореца на стаята си виждах целия Лондон, разстлан в далечината като огромно валмо мъгла, през която тук-таме проблясваха светлинки. Докато се обличах, хвърлих поглед към солидните мебели и окачените по стените пастелни картини, представляващи дами с корсажи и напудрени коси. Те се появяваха и изчезваха от стените, осветявани от трепкащия огън в камината. Разгледах стаята си съвсем набързо, тъй като веднага ме повикаха за вечеря.
В столовата имаше още една дама — дребна на ръст, мургава и не много приятна за гледане, макар и с правилни черти. Тя привлече вниманието ми може би защото не бях очаквал да я видя или защото стоях точно срещу нея, или пък най-после защото във вида й имаше нещо наистина забележително. Косите и очите й бяха черни, а погледът й жив и проницателен. Беше слабичка и върху горната й устна имаше някакъв белег. Беше стар и приличаше по-скоро на ръб — безцветен и зараснал твърде отдавна. Минаваше през устата й и отиваше надолу към брадичката, като едва се виждаше. Забелязваше се по-ясно само върху горната устна, чиято форма бе поизменил. Заключих мислено, че трябва да е около тридесетгодишна и че желае да се омъжи. Понаприличваше на запустяла къща, която отдавна чака наематели. И все пак, както споменах, имаше хубави черти. Като че ли слабееше от някакъв вътрешен огън, който светеше в мрачните й очи.
Представиха ми я под името мис Дартъл и както Стиърфорд, така и майка му я наричаха Роза. Разбрах, че живее у тях отдавна и от дълги години е компаньонка на мисис Стиърфорд. Направи ми впечатление, че никога не казва направо това, което иска да каже, а само го загатва, като по този начин представя нещата много по-преувеличено, отколкото са всъщност. Така например, когато мисис Стиърфорд забеляза по-скоро на шега, отколкото сериозно, че се бои да не би синът й да води доста буен живот в университета, мис
