— Струва ми се, че… Агнеса, трябва ли да бъда искрен? Ти знаеш колко, го обичам.
— Да — отвърна тя.
— Струва ми се, че той не си помага, като се увлича в тази своя привичка, която видях в него още щом дойдох тук. Много често нервничи, или поне така си въобразявам.
— Не, не е въображение — каза Агнеса, като поклати глава.
— Ръката му трепери, говорът му е неясен, а погледът му блуждае. Забелязал съм, че точно тогава и когато е най-малко на себе си, го викат по някаква работа.
— Юрая — каза Агнеса.
— Да; и усещането, че не е годен за работата или че не я е разбрал добре, или че е издал състоянието си въпреки усилията си, го тревожи толкова много, че на следния ден той е по-зле, на другия още по-зле и тогава изпада в пълно униние. Не искам да те плаша, Агнеса, но трябва да ти кажа, че миналата вечер го видях в такова разположение на духа да обронва глава на ръцете си и да рони сълзи като дете.
Още не се бях доизказал, когато тя сложи лекичко ръка на устата ми и след миг вече я видях да увисва на рамото на баща си до вратата. Когато и двамата погледнаха към мен, изражението на лицето й беше просто трогателно. В него имаше такава дълбока привързаност, такава признателност за всичката му любов и грижи, че никакви нейни думи не биха ми направили по-силно впечатление. Нищо не можеше да ме разчувствува повече от този поглед, в който се четеше гореща молба към мен да бъда винаги снизходителен към слабостите му, дори и в най-съкровените си мисли, и никому да не позволявам да го огорчава. Тя се гордееше с него и му беше предана, но едновременно с това му съчувствуваше и го съжаляваше, като разчиташе и на мен да проявявам същите чувства.
Щяхме да пием чай при доктора. Отидохме там в обичайния час и около камината в кабинета заварихме доктора, младата му съпруга и майка й. Докторът, който гледаше на пътуването ми като на заминаване за Китай, ме посрещна като виден гост и поиска да сложат в огъня още едно-две дървета, за да види по-добре лицето на бившия си ученик.
— Няма да видя много други лица, които да заменят това на Тротууд — каза той, като грееше ръцете си. — Започнал съм да ставам ленив и се нуждая от спокойствие. След шест месеца ще се откажа от всичките си ученици и ще започна да водя по-тих живот.
— На няколко пъти сте заявявали това през последните десет години, докторе — каза мистър Уикфийлд.
— Но сега действително възнамерявам да го сторя — отвърна докторът. — Старшият преподавател ще заеме мястото ми — този път вече говоря сериозно, — така че в скоро бъдеще ще трябва да съставите договора ни и да ни обвържете като двама мошеници.
— И ще е необходимо — добави мистър Уикфийлд — да се погрижа да не накърнят интересите ви, а? Нещо, което непременно би станало с всеки договор, който бихте сключили сами. Е, добре, аз съм готов. В професията ми има и по-тежки задължения.
— Тогава няма да мисля за нищо друго освен за речника си — каза докторът усмихнат — и за тази, с която съм свързан с друг договор — Ани.
Ани седеше край масата до Агнеса и ми се стори, че когато мистър Уикфийлд я погледна, тя отбягна погледа му така плахо и свенливо, че сякаш събуди в него някакво подозрение.
— Виждам, че е дошла поща от Индия — каза той след малко мълчание.
— Да, писмо от мистър Джек Молдън — каза докторът.
— Наистина ли!
— Горкичкият Джек! — възкликна мисис Марклъхъм, като поклати глава. — В този ужасен климат! Казват, че там се живеело като върху куп пясък под нагорещено стъкло! Той изглеждаше издръжлив, обаче не е. Очевидно, драги ми докторе, че преди да се реши на това рисковано предприятие, е разчитал по-скоро на душевната си издръжливост, отколкото на физическите си сили. Ани, мила моя, сигурно си спомняш, че братовчед ти никога не се е радвал на много добро здраве, не много добро — повтори натъртено мисис Марклъхъм, като огледа всички ни. — Винаги е имал крехко здраве, още от времето, когато дъщеря ми и той бяха деца и по цял ден се разхождаха, хванати за ръка.
Ани не отговори нищо.
— Правилно ли заключавам от думите ви, госпожо, че мистър Молдън е болен? — запита мистър Уикфийлд.
— Болен? — повтори Стария войн. — Драги ми господине, та от какво ли не страда той!
— Искате да кажете, че е всичко друго освен здрав, така ли? — каза мистър Уикфийлд.
— Точно така — потвърди мисис Марклъхъм. — Сигурно е получил страшни слънчеви удари, заболял е от тропична треска и какво ли не друго. А колкото до черния си дроб, той го отписа още когато тръгна за там!
— Той ли каза всичко това? — запита мистър Уикфийлд.
— Да го казва ли? Драги ми господине — отвърна мисис Марклъхъм, като заклати главата и ветрилото си, — малко познавате моя Джек Молдън, когато задавате този въпрос. Да каже? Никога не би направил подобно нещо. Дори и ако го разпънете между четири бесни коня.
— Мамо! — каза мисис Стронг.
— Ани, мила моя — отвърна майка й, — веднъж завинаги трябва да те помоля да не ме прекъсваш, освен когато искаш да потвърдиш думите ми. Ти знаеш така добре, както и аз, че братовчед ти Молдън би предпочел да го разпънат на колкото искаш коня — защо пък да ограничавам числото им на четири! — осем, шестнадесет, тридесет и два, отколкото да каже нещо, което би било против плановете на доктора.
— Плановете на Уикфийлд — каза докторът, като поглади лице и погледна с разкаяние съветника си. — Или по-скоро общите ни планове. Самият аз казах: тук или в чужбина.
— А аз казах — прибави изтежко мистър Уикфийлд — в чужбина. Аз бях този, който го изпрати там. Отговорността е лично моя.
— О, отговорност! — каза Стария войн. — Направили сте всичко само за добро, драги ми Уикфийлд. Знаем отлично, че всичко е било сторено само за добро. Но ако горкичкият Джек не може да живее там, той по-скоро ще умре, отколкото да развали плановете на доктора. Познавам го много добре — каза Стария войн, като си вееше с печалното спокойствие на пророчица — и съм дълбоко убедена, че той действително ще предпочете да умре, отколкото да развали плановете му.
— Но, госпожо — каза весело докторът, — аз не държа така фанатично на плановете си и мога да ги променя. Мога да предложа други. Ако мистър-Джек Молдън се върне тук поради разстроеното си здраве, няма да му позволим да отива пак в Индия, и ще трябва да изнамерим нещо по-благоприятно за него в родината му.
Мисис Марклъхъм толкова се разчувствува от тези великодушни думи (о, тя съвсем не ги бе предизвикала!), че едничкото нещо, което можа да направи, беше да каже на доктора, че само той е в състояние да бъде толкова благороден, като на няколко пъти целуна ветрилото си и след това го потупа с него. Сетне нежно смъмра дъщеря си, че не изказва гласно благодарността си за показаната към приятеля й от детинство щедрост. Стария войн не пропусна да ни занимае с подробности, засягащи други ценни членове на семейството й, които също заслужават да бъдат подпомогнати.
През всичкото това време дъщеря й не пророни ни дума, нито пък вдигна очи, а мистър Уикфийлд не сваляше поглед от нея. Той, изглежда, не схващаше, че може би някой го наблюдава, и беше напълно погълнат от мислите си. Но когато мисис Марклъхъм завърши речта си, той запита какво точно е писал мистър Молдън за себе си и на кого е писал.
— Ха, ето тук — каза мисис Марклъхъм, като взе едно писмо от камината точно над докторовата глава. — Милият човек пише на самия доктор, да, ето: „Със съжаление ви съобщавам, че здравето ми е доста подкопано и се боя, че ще бъда принуден да се върна за известно време в отечеството си с надеждата да го поправя“. Съвсем ясно, горкичкият! С надежда да го поправи! Но писмото до Ани е още по-ясно. Ани, покажи ми пак онова писмо.
— Не сега, мамичко — каза умолително дъщеря й.
— Мила моя, в някои отношения ти си най-чудноватият човек на света — отвърна майка й. — Какво равнодушие показваш към нещастията на собственото си семейство! Предполагам, че никога нямаше да чуем за това писмо, ако сама аз не ти го бях поискала. Наричаш ли това, миличка, доверие спрямо доктор Стронг? Просто ме изненадваш. Би трябвало да постъпваш съвсем иначе.
