направя на всички, ме теглеха към широкия свят. Тези въображаеми доводи бяха така дълбоко проникнали в момчешкия ми ум, че сега, като разсъждавам, виждам, че съм напуснал училище без особена мъка. Раздялата с него не ми се отрази повече, отколкото коя да е раздяла. Напразно се старая да си припомня подробностите, както и изпитваните от мен чувства. Изглежда, че не са оставили дълбоки следи в съзнанието ми. Сигурно съм бил слисан от разкритите пред мен нови хоризонти. Животът тогава ми се струваше като фантастичен разказ, който скоро щях да започна да чета.
Леля ми и аз надълго и сериозно разисквахме относно попрището, на което трябваше да се отдам. В продължение на повече от една година се мъчих да дам задоволителен отговор на често повтаряния от нея въпрос: „Какъв смяташ да станеш?“ Аз обаче нямах никаква ясно определена наклонност. Ако бях запознат с тайните на мореплаването, щях да бъда напълно задоволен да поема командуването на някаква експедиция и триумфално да завърша околосветското си пътешествие с велико откритие. Но тъй като не бях в състояние да осъществя този фантастичен план, бях подтикван от едничкото желание да си намеря някакво поприще, което да не й тежи много парично, и добросъвестно да изпълнявам задълженията си, каквито и да бъдат те.
Мистър Дик редовно присъствуваше на нашите съвещания, като си даваше замислен и мъдър вид. Само веднъж направи едно предложение. Не знам защо, каза да стана майстор медникар. Леля го посрещна така неодобрително, че той вече не посмя да направи второ, като само се ограничи да се вслушва внимателно в мненията й и да подрънква с парите си.
— Трот, виж какво, миличък — каза ми един ден, по Коледа, леля ми, след като бях напуснал училището. — Тъй като още не сме разрешили този трънлив въпрос, а трябва, доколкото можем, да не го разрешим погрешно, най-добре би било да го изоставим за известно време. Междувременно ти ще се опиташ да гледаш на него по-иначе, а не като ученик.
— Ще сторя това, лельо.
— Смятам, че една малка промяна, както и поглед на живота вън оттук ще ти помогнат да разбереш по-добре собствените си стремежи и да вземеш по-благоприятно решение. Най-добре ще бъде да попътуваш малко, например да отидеш към родния си край и да погостуваш на онази жена с най-чудноватото име — завърши речта си леля ми, която, види се, още не можеше да прости на Пеготи, че се нарича така.
— Това би ми допаднало най-много от всичко на света, лельо!
— Прекрасно — продължи леля ми, — тъй като то допада и на мене. Но, разбира се, естествено и разумно е да желаеш да отидеш там. И аз се надявам, Трот, че всичко, което вършиш, ще бъде едновременно естествено и разумно.
— И аз се надявам, лельо.
— Сестричката ти Бетси Тротууд щеше да бъде най-естественото и най-разумното момиче в света — каза леля ми. — Ти трябва да си достоен за нея.
— Надявам се, че ще бъда достоен за теб, лельо. За мен това ще е достатъчно.
— Истинска милост божия е, че онова клето дете, майка ти, не е сега жива — каза леля ми, като ме погледна с възхищение, — тъй като щеше така да се възгордее с момчето си, че малката й главица щеше да се завърти напълно, ако изобщо това би било още възможно.
Леля ми винаги имаше обичай да изразява слабостта си към мен, като я приписваше на клетата ми майка.
— Да те благослови господ, Тротууд, колко ми напомняш на нея.
— И надявам се, че това ти е приятно, лельо.
— Дик, той така много прилича на нея — каза натъртено леля ми. — Струва ми се, че го виждам точно такъв, каквато беше тя онзи следобед, преди да почнат мъките й. Божичко, колко много й прилича!
— Наистина ли? — запита мистър Дик.
— А също така прилича и на баща си — каза решително тя. — Да, много прилича на баща си! — повтори мистър Дик.
— Но, Трот, искам да бъдеш здрав не само физически, а и нравствено — продължи леля ми, като си поклати бонето и стисна юмрук. — Искам да имаш силна воля и твърд характер, Трот. Да се влияеш само от доброто. Такъв искам да бъдеш. Такива трябваше да бъдат и родителите ти и тогава животът им щеше да бъде по-друг. Изказах надежда, че ще бъда такъв, какъвто желае тя.
— Трябва от дребните неща да започнеш да разчиташ само на себе си и да действуваш самостоятелно — продължи леля ми. — Ще те изпратя да пътуваш самичък. По едно време ми хрумна да помоля мистър Дик да те придружи, но после реших, че ще го оставя тук да се грижи за мен.
Мистър Дик доби малко разочарован изглед, но после съзнанието за честта да се грижи за най- прекрасната жена на света отново освети лицето му.
— Освен това — продължи леля ми — да не забравяме и мемоарите му.
— О, да — каза забързано мистър Дик. — Знаете, Тротууд, възнамерявам да ги свърша в най-скоро време. Да, в най-скоро време. Онзи крал обаче все влиза вътре, все се вмъква — каза мистър Дик и след като позамълча, прибави: — И тогава хубава каша се забърква!
Скоро след това леля ми ме снабди с една хубава сумичка пари и с един куфар и сърдечно ме изпрати. На раздяла ми даде множество съвети и ме целуна няколко пъти. Спомена също така, че тъй като целта й е да поразгледам божия свят, не би било зле да се отбия за няколко дни в Лондон било на отиване за Съфък, било на връщане оттам. С една дума, в продължение на три седмици или един месец бях свободен да върша каквото си искам. Едничките условия, които ограничаваха свободата ми, бяха съветът да видя широкия свят, както и задължението да пиша три пъти седмично.
Най-напред отидох в Кентърбъри, за да се сбогувам с мистър Уикфийлд и Агнеса (не бях освободил още хубавата си стая в дома им), както и с добрия доктор Стронг. Агнеса много се зарадва, когато ме видя, и каза, че къщата съвсем се е изменила, откакто съм я напуснал.
— И аз не съм същият, когато не съм тук — казах й аз. — Сякаш дясната ми ръка ми липсва, когато не съм при теб. Но с тези думи съвсем не казвам нещо много, тъй като в ръката ми няма нито сърце, нито разум. А ти ръководиш и даваш мъдрост на всички, които са край теб, Агнеса.
— Всеки, който е край мен, ме разглезва — каза усмихнато тя.
— Не. Това е, защото си съвсем различна от другите момичета. Ти си така добра, така кротка, с такъв благ характер, а и винаги имаш право.
— Говориш ми — каза, смеейки се, Агнеса, която седеше и работеше нещо, — сякаш съм бившата мис Ларкинс.
— Хайде! Не е честно да злоупотребяваш с искреността ми — отвърнах, като се изчервих при спомена за бледосинята си покорителка. — Но аз винаги ще ти се доверявам, Агнеса. Никога няма да отвикна от това. Когато изпадна в беда или когато се влюбя, винаги ще споделям всичко с теб, ако ми позволиш — дори и когато се влюбя истински.
— Ха, та ти винаги си се влюбвал истински! — каза Агнеса, като пак избухна в смях.
— О, не, досега съм се влюбвал само хлапашки или ученически — отвърнах аз, като се засмях, на свой ред позасрамен. — Времената се менят и сигурно ще дойде ден, когато ще се влюбя до уши. Чудно ми е, как ти не си се влюбила истински досега?
Агнеса отново се засмя и поклати глава.
— О, много добре знам, че не си! Иначе сигурно би ми се доверила или пък навярно би ме оставила да отгатна — казах аз, след като забелязах, че тя поруменя леко. — Но не познавам никой, достоен за любовта ти, Агнеса. Бих позволил да те обича само някой много по-благороден и по-ценен от всички хора, които съм срещал досега. За в бъдеще ще бдя зорко и ще държа сметка за всичките ти обожатели, и уверявам те, ще бъда много придирчив към щастливия избраник.
Продължихме да си приказваме така полушеговито, полусериозно, както си имахме обичай още от детинство. Но внезапно Агнеса вдигна очи и заговори със съвсем друг тон:
— Тротууд, трябва да те запитам нещо, за което едва ли скоро ще ми се удаде случай. Ще ти задам един въпрос, който, струва ми се, не бих задала другиму. Не си ли забелязал напоследък някаква промяна в баща ми?
Бях забелязал и често се бях чудил дали и тя я е забелязала. Изглежда, че видът ми й бе подсказал това, тъй като за миг очите й се сведоха и видях в тях сълзи.
— Кажи ми, какво си забелязал? — запита ме тя с нисък глас.
