— Мнението на другите членове на семейството ми е, че мистър Микобър трябва веднага да обърне погледа си към въглищата.
— Към какво, госпожо?
— Към въглищата. Към търговията с въглища. Като направи необходимата справка, мистър Микобър узна, че в една компания за производство и продажба на въглища в Медуей по всяка вероятност може да се открие поприще за такъв талантлив човек като него. Тогава, както се изрази и самият мистър Микобър, следната стъпка, която трябваше да предприеме, беше да отиде в Медуей и да види всичко със собствените си очи. И ние наистина сторихме това. Казвам „ние“, мистър Копърфийлд, тъй като аз никога, никога не ще изоставя моя Микобър — каза развълнувана мисис Микобър.
Измърморих нещо в знак на възхищение и одобрение.
— Ние отидохме — повтори мисис Микобър — и видяхме какво е положението. Моето мнение е, че търговията с въглища може би се нуждае от талантливи хора, мистър Копърфийлд, но тя се нуждае и от капитал. Мистър Микобър има талант, обаче му липсва капитал. И тъй като бяхме така близо до този град, мистър Микобър реши, че няма да е зле да дойдем тук, за да разгледаме катедралата. Първо, заради това, че тя заслужава да се види, и второ, че в един град с катедрала все може да изскочи нещо. Тук сме от три дни, но още нищо не е изскочило. И може би няма да се учудите, мистър Копърфийлд, когато ви кажа, че в този момент чакаме от Лондон една сума пари, с която да си платим сметката в хотела. И до пристигането на тази сума — продължи разчувствувано мисис Микобър — ще бъда откъсната от дома си (говоря ви за жилището си в квартала Пентонвил), от сина си и дъщеря си, и от моите близначета.
Почувствувах голямо съжаление към клетите си приятели и казах това на мистър Микобър, който вече се бе завърнал, като поясних колко ми е мъчно, че нямам достатъчно пари, за да им помогна. Мистър Микобъровият отговор ми подсказа в какво угнетено състояние на духа се намира той. Като се ръкува с мене, той промълви:
— Копърфийлд, вие сте истински приятел. Ще ви кажа само едно: когато човек се намира на края на възможностите си, за него все още остава утехата, която може да му даде бръсначът.
При този страшен намек мисис Микобър се хвърли на врата му, като го умоляваше да се успокои. Той се разплака, обаче почти веднага дойде на себе си дотолкова, че позвъни за прислужника, като му поръча на другия ден за закуска да им донесе топли пържени бъбреци и една чиния речни рачета.
Когато си вземах сбогом, те така настоятелно ме поканиха да обядвам с тях, преди да си заминат, че не можах да им откажа.
Но понеже знаех, че не мога да отида на следния ден, защото вечерта щях да бъда зает с приготовляване на уроците си, мистър Микобър изказа желанието си да дойде сутринта в училището на доктор Стронг (като предчувствуваше, че паричната сума ще пристигне със сутрешната поща) и да се осведоми дали ще ми е удобно за другия ден. И наистина в уреченото време ме извикаха от клас и когато отидох в приемната, видях мистър Микобър, дошъл да ми извести, че обедът ще се състои в определения ден. Когато обаче го запитах дали очакваната сума бе дошла, той само ми стисна ръката и си отиде.
Когато същата вечер погледнах през прозореца, видях с изненада и неудоволствие мистър Микобър и Юрая Хийп, хванати подръка, да минават край къщи. Юрая — смирено изпълнен със съзнанието за оказаната му чест, а мистър Микобър — обладан от радост, че е разпрострял покровителството си върху Юрая. Още по-изненадан останах обаче, когато на следния ден отидох в хотела на Микобърови в определения за обеда час и разбрах от самия мистър Микобър, че той отишъл с Юрая у дома му и пил там чашка уиски със сода.
— И знаете ли какво ще ви кажа, драги ми Копърфийлд — продължи мистър Микобър, — вашият приятел Хийп е младеж, който може да се издигне до положението на главен прокурор. Ако познавах този човек по времето, когато трудностите ми бяха назрели, сигурно към кредиторите ми щяха да се отнесат по съвсем друг начин.
Не ми беше ясно как можеше да стане това, когато мистър Микобър не им бе заплатил и стотинка от дълговете си, но не ми се искаше да му задам този въпрос. Нито пък исках да го запитам дали са говорили много за мене и дали мистър Микобър не е бил прекалено откровен с Юрая. Не желаех да му задам тези въпроси, тъй като се страхувах да не го обидя и особено се боях да не засегна чувствителната мисис Микобър. През всичкото време обаче безпокойството ми не ме напусна и след това мислех по този въпрос.
Обедът беше чудесен. Имаше много хубава риба, печено телешко, пържени суджуци, яребици и пудинг. Пихме вино и силна бира, а след ядене мисис Микобър собственоръчно ни приготви пунш.
Мистър Микобър беше необикновено весел. Никога не го бях виждал в такова добро настроение. Той така ревностно се черпеше с пунш, че лицето му лъсна като лакирано. Изпаднал в сантиментално настроение, вдигна тост за града, като каза, че мисис Микобър и той са се чувствували много уютно и приятно тук и че никога не ще забравят хубавите часове, прекарани в Кентърбъри. След това пи и за мое здраве. Тримата си припомнихме разни случки из общия ни живот в миналото, като повечето от тях бяха свързани с разни продажби на имуществото им. Сетне аз вдигнах чаша и казах скромно:
— Ако ми позволите, госпожо, ще се осмеля да пия с удоволствие наздравица за вас.
След тези мои думи мистър Микобър произнесе хвалебствено слово за съпругата си. Каза, че тя винаги е била негова наставница, мъдра утешителка и приятелка, и ми пожела, когато стана за женене, да си избера такава съпруга, ако изобщо съществува друга подобна жена.
Когато пуншът се свърши, мистър Микобър стана още по-дружелюбен и весел. Мисис Микобър също изпадна във възторг и тримата запяхме песента „Към приятелите“. Когато стигнахме до думите „Подай ръка, приятелю скъпи“, ние се хванахме за ръце около масата, а изразът „Ще поемем този път“ съвсем ни затрогна.
С една дума, никога през живота си не бях виждал толкова развеселен човек като мистър Микобър тази вечер. Това негово настроение продължи до самия миг, когато си взех сърдечно сбогом с него и с приятната му съпруга. Така че съвсем не бях подготвен да получа на другата сутрин в седем часа следното писмо, писано в девет и половина същата вечер, значи само четвърт час, след като ги бях оставил:
„Скъпи ми млади приятелю,
Жребият е хвърлен — всичко е свършено. Скрил терзанията си под маската на болезнено веселие, аз не ви съобщих тази вечер, че няма никаква надежда да получа очакваната сума! При тези обстоятелства, унизителни за изживяване, унизителни за спомняне и унизителни за разправяне, бях принуден за погасяването на дълга си в този хотел да подпиша полица, платима в срок от четиринадесет дни, в местожителството ми в Пентонвил, Лондон. Когато срокът изтече, полицата не ще може да бъде платена. И като резултат — пълно разорение. Брадвата е вдигната и дървото ще бъде отсечено.
Нека този клетник, който се обръща сега към вас, драги ми Копърфийлд да ви служи като предупредителен сигнал по пътя на живота. Той ви пише с това намерение и с тази надежда. И ако знае, че примерът му ще ви бъде полезен, то може би слаб лъч светлина ще проникне в затворническия мрак на съществуването му — макар и засега дълголетието му (да кажем най-малкото) да е крайно проблематично.
Това е последното послание, драги ми Копърфийлд, което получавате от
Бях така поразен от съдържанието на това сърцераздирателно писмо, че веднага изтичах към малкия хотел с намерение да пооблекча мистър Микобър с някоя утешителна дума. Но на половина път дотам видях дилижанса за Лондон, отзад на който бяха седнали мисис и мистър Микобър. Мистър Микобър представляваше самото олицетворение на спокойна радост, усмихнато се разговаряше с мисис Микобър, като ядеше орехи от една книжна кесия, а от джоба му се подаваше някаква бутилка. Те не ме видяха и след като поразмислих, реших, че ще е по-добре да не им се обаждам. Успокоен и с олекнало сърце, свих в
