като прибави, кълчейки се:
— Ние сме толкова бедни, че не очаквах да го изпълните, мистър Копърфийлд.
Още не бях успял да реша в себе си дали харесвам Юрая, или го ненавиждам и докато стоях така на улицата и го гледах, продължавах да се чувствувам обхванат от съмнение. Но тъй като никак не исках да ме считат за горделив, отвърнах му, че само чакам покана, за да изпълня обещанието си.
— О, ако е само това, мистър Копърфийлд — каза Юрая — и ако нищетата ни не ви възпрепятствува, бихте ли дошли днес? Но не се колебайте да кажете, ако нищетата ни ви спира, тъй като ние много добре съзнаваме положението си.
Казах, че ще спомена това на мистър Уикфийлд и ако той одобрява, в което не се съмнявам, с удоволствие ще отида. Така че същата вечер в шест часа (в този ден на седмицата Юрая си излизаше по- рано) тръгнах заедно с него.
— Майка ми действително ще се гордее с посещението ви, мистър Копърфийлд — каза той, когато потеглихме, — или по-право би се гордяла, ако това не беше грешно, мистър Копърфийлд.
— И въпреки това днес ти не се поколеба да предположиш, че аз бих могъл да се възгордея — отвърнах му.
— О, божичко, мистър Копърфийлд, разбира се, че не! Не, вярвайте ми! Подобна мисъл не е минавала през ума ми! Никога не бих си помислил, че е проява на горделивост, ако считате, че сме твърде бедни за вас. Защото ние наистина сме много бедни.
— Занимавал ли си се напоследък много с юридическите науки? — запитах го аз, за да променя разговора.
— О, мистър Копърфийлд — каза той скромно, — четенето ми на правните книги едва ли би могло да се нарече сериозно занимание. Понякога вечер прекарвам един-два часа с мистър Тид.
— Труден автор ли е той? — запитах го аз.
— Понякога за мен е труден — отвърна Юрая. — Не знам обаче как би се сторил на един способен човек.
Докато вървеше, той избарабани с двата си костеливи пръста по брадичката си и изтананика някаква мелодия, след което прибави:
— Знаете, мистър Копърфийлд, в книгата на мистър Тид има разни термини и латински изрази, които са доста трудни за един такъв невеж читател като мене.
— Би ли искал да научиш латински? — попитах го аз. — Бих могъл с удоволствие да ти преподавам това, което уча.
— О, благодаря ви, мистър Копърфийлд — отговори той, като клатеше глава. — Много е мило от ваша страна да ми правите това предложение, но аз съм твърде нищ, за да го приема.
— Що за глупости, Юрая!
— О, мистър Копърфийлд, простете ми! Много съм ви признателен и бих желал това повече от всичко друго, уверявам ви, обаче съм твърде нищ за подобно нещо. Има достатъчно хора, които и без това ме тъпчат в моята нищета, та няма защо да оскърбявам чувствата им, като придобивам знания. Учението не е за мен. Човек като мене не трябва да има никакви въжделения. Ако иска да напредва в живота, той трябва да върши това съвсем смирено, мистър Копърфийлд.
Никога не бях виждал устата му така широко отворена, нито пък двете бръчки така дълбоко врязани в бузите му, както когато ми разкриваше тези свои съкровени мисли. И през всичкото време не преставаше да се кълчи и огъва от скромност.
— Смятам, че не си прав, Юрая — казах му аз. — Допускам, че има известни неща, които бих съумял да те науча, стига само да пожелаеш това.
— О, не се съмнявам, мистър Копърфийлд — отвърна той. — Но тъй като самият вие не сте нищ, може би не сте в състояние да влезете в положението на тези, които са. Няма да дразня по-горните от мен със знанията си, благодаря ви. Твърде съм нищ, за да го сторя. А ето и скромното ни жилище, мистър Копърфийлд.
Влязохме в една ниска старомодна стая, в която се отиваше направо от улицата, и намерихме там мисис Хийп, която беше същински Юрая, само че по-ниска. Тя ме посрещна с най-голямо смирение и се извини за това, че бе целунала сина си, като каза, че колкото и нищи да са, те не са лишени от човешките си чувства, които се надява, че никого не обиждат. Стаята беше напълно прилична, полукухня и полуприемна, но съвсем не беше уютна. Чайните прибори бяха сложени на масата, а чайникът вреше на печката. Виждаше се един скрин, чиято горна част бе приспособена за писалище, където вероятно Юрая се занимаваше вечер. Там лежеше синята му чанта, натъпкана с книжа, както и книгите му начело с мистър Тид. В един от ъглите се виждаше шкаф, както и други обикновени мебели. Спомням си, че нито една отделна вещ нямаше жалък вид и въпреки това цялата стая произвеждаше жалко впечатление.
Може би смирението на мисис Хийп я караше все още да носи жалейни дрехи, при все че мистър Хийп се бе поминал твърде отдавна. Струваше ми се, че по отношение на бонето си беше направила някакъв компромис, но иначе видът й бе така жалеен, какъвто е бил той по времето на овдовяването й.
— Този ден ще остане паметен, мой Юрая — каза мисис Хийп, като приготовляваше чая.
— Аз ти казах, че ще бъде така, майко — отвърна Юрая.
— Ако има нещо, поради което желая татко ти да не бе умрял, то е, за да се порадва и той на обществото на мистър Копърфийлд днес.
Почувствувах се стеснен от тези ласкателства, обаче ми правеше впечатление, че действително ме посрещат като някакъв височайши гостенин, и мисис Хийп ми се стори приятна жена.
— Моят Юрая отдавна ви чака с най-голямо нетърпение — каза тя. — Той се боеше, че може би нищетата ни би ви попречила да дойдете, а и аз споделях страховете му. Нищи сме, нищи сме били и нищи ще си останем винаги — каза мисис Хийп.
— Уверен съм, че нямате основание да се чувствувате такива, госпожо — казах аз, — освен ако това ви прави удоволствие.
— Благодаря ви, сър — отвърна мисис Хийп. — Много добре знаем положението си и сме благодарни за него.
Постепенно мисис Хийп се приближи до мене, а Юрая се нагласи срещу ми и двамата се състезаваха да ме отрупват с най-хубавото, което имаше на масата. Не че там имаше нещо особено вкусно, обаче самото им старание да ми доставят удоволствие ме караше да се чувствувам обкръжен от особено внимание. Сетне те заговориха за разни лели и аз им разправих за моята. Мисис Хийп заприказва за доведени бащи и аз започнах да говоря за моя, но се спрях, тъй като леля ми бе поръчала да мълча по този въпрос. Обаче в ръцете на Юрая и майка му аз бях като някаква крехка тапа пред тирбушон, като млечен зъб пред клещи на опитен зъболекар и като чуплива играчка в ръцете на дете. Полека-лека те измъкнаха от устата ми неща, които нямах никакво желание да разкажа. И сега се изчервявам, особено като си спомня, че в детското си простосърдечие дори се чувствувах горд, че им доверявам толкова неща и даже гледах малко покровителствено на двамата си почтени домакини.
Ясно беше, че са много привързани един към друг. Това не можеше да не ми направи впечатление като нещо напълно естествено, обаче ловкостта, с която съумяваха да изтръгнат от човека всичко, което пожелаеха, беше същинско изкуство, срещу което ми бе невъзможно да устоя. Когато нямаше какво повече да изкопчат за самия мен (не споменах ни дума за живота си в „Мърдстоун и Гринби“, нито пък за бягството си), те захванаха да ме разпитват за мистър Уикфийлд и Агнеса. Юрая подхвърляше топката на разговора, а мисис Хийп я хващаше и връщаше на Юрая, Юрая я задържаше за малко в ръцете си, сетне пак я изпращаше на майка си и така те си я подхвърляха, докато аз загубих представа къде се намира тя и съвсем се слисах. А и самата топка непрестанно се променяше. Веднъж тя беше мистър Уикфийлд, после Агнеса, после превъзходните качества на мистър Уикфийлд, после възторженото ми чувство към Агнеса, след това работата и доходите на мистър Уикфийлд, какво правим след вечеря, виното на мистър Уикфийлд, причината, поради която пие и колко жалко, че пие: ту едно, ту друго, ту всичко изведнъж. И през всичкото време, без да вземам голямо участие в разговора, постоянно нащрек да не би да ги накарам да почувствуват колко са нищи и каква голяма чест им правя с присъствието си, непрестанно се улавях, че изпущам по някоя и друга дума, която нямах никакво право да изпущам. Виждах какво въздействие оказваше тя само от трепкането на извитите ноздри на Юрая.
Бях започнал да се чувствувам малко неудобно и желаех да прекратя вече посещението си, когато една
