— Мислех си, че нищо не е в състояние да я изплаши — продължи той, — тъй като — тук той сниши глас и прошепна — няма защо да го казваш никому, но тя е най-мъдрата и най-способната жена в света. — Като каза това, той се отдръпна, за да види какво впечатление ми бяха направили думите му.
— Първият път, когато той дойде — каза мистър Дик, — беше — чакай да видя — годишнината от смъртта на крал Чарлс Първи, беше хиляда шестстотин четиридесет и девета година, нали?
— Да, сър.
— Не знам как може да е така — каза мистър Дик озадачено, като поклащаше глава. — Не ми се струва да съм толкова стар.
— През тази ли година се появи онзи човек, сър? — запитах го аз.
— Не знам как би могло да бъде през нея година, Тротууд — продължи мистър Дик. — В някоя историческа книга ли си видял тази дата?
— Да, сър.
— Историята никога не лъже, нали? — запита той и в очите му проблесна надежда.
— Боже мой, сър, не! — отвърнах решително аз. Бях млад и не можех да мисля иначе.
— Просто не мога да разбера — каза мистър Дик, като клатеше глава. — Някъде има нещо сбъркано. Както и да е, този човек се появи за първи път наскоро след като бяха направили тази грешка, да сложат част от безпокойствата на крал Чарлс Първи в моята глава. Аз се разхождах след чая с мис Тротууд точно по здрач и той се появи близо до дома.
— Разхождаше ли се той? — запитах го аз.
— Дали се разхождаше? — повтори мистър Дик. — Чакай да си спомня. Трябва да помисля малко. Н-н- не, не. Не се разхождаше.
— Тогава какво правеше?
— Не се виждаше никакъв, но се появи изведнъж зад нея и й зашепна нещо. Тогава тя се обърна и припадна, а аз стоях неподвижно, като гледах право към него, и той си отиде. Но най-чудното обаче е къде може да се е крил оттогава насам!
— Уверен ли сте, че се е крил?
— Напълно — отвърна мистър Дик, като кимна важно с глава. — Не се беше появил до снощи! Миналата вечер се разхождахме и той пак изскочи зад нея. Веднага го познах.
— Леля ми изплаши ли се?
— Цяла затрепера — каза мистър Дик, като нагледно илюстрира думите си и затрака със зъби. — Хвана се за перилата на оградата. Запищя. Но, Тротууд, ела тука. — И като се приближих, той продължи шепнешком: — Защо ли му даде тя пари?
— Може би защото е просяк.
Мистър Дик заклати буйно глава, отричайки напълно това мое предположение, като на няколко пъти повтори:
— Никакъв просяк, никакъв просяк, никакъв просяк! — След това ми разправи, че по-късно през нощта отново видял този човек от прозореца си. Леля ми била застанала край оградата, огряна от лунната светлина, и му давала пари, а човекът веднага се скрил в самата земя, както се сторило на мистър Дик. Леля ми се върнала скритом вкъщи и на следната сутрин още не била дошла напълно на себе си. Това много тревожело мистър Дик.
Отначало този разказ ми се стори напълно неправдоподобен. Реших, че той е само някаква халюцинация на мистър Дик, подобно на натрапчивата му идея за злополучния крал, който му причиняваше толкова безпокойства. Обаче след като поразмислих, мина ми през ума, че може би това е било опит или заплаха за опит да се изтръгне мистър Дик от покровителството на леля ми. Може би по този начин я изнудват и тя се принуждава да заплаща за спокойствието му с пари. Това не ми беше чудно, като знаех от самата нея какви чувства питае тя към клетия мистър Дик. И тъй като и аз се бях много привързал към него и изпитвах загриженост за съдбата му, страховете ми подсилваха това предположение. Дълго време с трепет чаках деня на обичайното му посещение, като се боях да не би да не го видя вече в дилижанса. Той обаче винаги се появяваше там, щастлив и усмихнат, и никога след това не ми заговори за човека, който беше в състояние да изплаши леля ми.
Дните, когато идваше при мен, бяха най-щастливите в живота на мистър Дик. Не по-малко щастливи бяха те и за мен. Скоро всички момчета в училището го познаваха. И при все че никога не вземаше дейно участие в някоя друга игра освен пущане на хвърчило, той се интересуваше от игрите ни не по-малко от нас. Колко често съм го виждал да наблюдава унесено някаква игра на топчета или въртележки с изписан по лицето му дълбок интерес, едва дишащ при критичните моменти! Колко пъти съм го зървал, качен на една могила, да размахва шапка над посивялата си глава и да въодушевява с виковете си играещите на кучета и хрътка момчета, напълно забравил за главата на мъченика крал Чарлс и всичко, свързано с нея! Колко блажени бяха за него летните часове, прекарани на игрището за крикет! През колко зимни дни съм го виждал да стои с посинял нос на снега, да го духа източният вятър, а той да наблюдава момчетата на дългата пързалка и да ръкопляска възторжено с вълнените си ръкавици!
Той беше любимец на всички, изобретателността му в дребните неща беше просто неописуема. Можеше да нареже един портокал на парчета в такива форми, каквито никой от нас не бе в състояние дори да си представи. Беше способен да издяла лодки едва ли не от всичко, дори и от чепове. Правеше шахматни фигури от кости, римски колесници от стари карти за игра, колела със спици от макари и птичи кафези от стари парчета тел. Но беше най-изкусен, когато изработваше предмети от слама и канап. Всички в училището бяхме убедени, че от тези материали той е способен да направи всичко, което може да сътвори човешка ръка.
Славата на мистър Дик не се ограничи само между нас. След няколко такива посещения самият доктор Стронг ме запита за него и аз му разправих всичко, каквото бях чул от леля си. Докторът прояви такъв жив интерес към него, че пожела да му го представя при следващото му идване. Извърших тази церемония и докторът покани мистър Дик да го посещава винаги когато не успея да го посрещна на агенцията на дилижанса, и да си почива в училището до привършване на занятията. Мистър Дик скоро възприе този навик и често пъти, когато при посещенията му закъснявахме да излезем от клас, той ме чакаше, като се разхождаше из двора. Така се запозна с красивата млада съпруга на доктора, сега по-бледна от преди и не така весела, но все така хубава. Тъй лека-полека той стана близък с всички и свикна да ме чака в училището. Винаги сядаше в едно определено кътче, на един определен стол, който поради това нарекохме „Дик“. Той седеше там със сведена напред посивяла глава, внимателно заслушан във всичко наоколо, изпълнен с дълбоко уважение към знанията, които никога не бе имал възможност да придобие. Това благоговение той разпростираше и върху доктора, когото считаше за най-дълбокия и най-завършен философ от всички епохи. Много време трябваше да мине, преди мистър Дик да се реши да му заговори с шапка на глава. И дори когато вече се бяха сприятелили и по цели часове се разхождаха в тази част на градината, която ние наричахме алеята на доктора, мистър Дик от време на време сваляше шапката си, за да покаже почитта си към мъдростта и науката. Как е станало, че докторът започна да му чете от знаменития си речник през време на тези разходки, никога не можах да узная. Може би отначало той е смятал, че чете сам на себе си. Както и да е, и това им стана навик. Като го слушаше с лице светнало от гордост и удоволствие, мистър Дик вярваше чистосърдечно, че речникът е най-увлекателната книга в света.
И сега те се мяркат пред очите ми: докторът, вдаден в четене с благодушната си усмивка, размахващ от време на време ръкописа си, и мистър Дик, цял превърнат в слух, докато нещастният му ум блуждае бог знае де, омаян от непознатите за него значения на думите. Това бе една от най-приятните и спокойни гледки, които някога съм виждал, и си представям, че те биха могли да се разхождат така вечно. Тогава може би светът щеше да бъде някак си по-добър.
Много скоро Агнеса се причисли към приятелите на мистър Дик, а тъй като идваше често вкъщи, той се запозна и с Юрая. Приятелството помежду ни ставаше все по-тясно, като бе приело доста чудноват характер: от една страна, мистър Дик идваше да ме наглежда като мой настойник, а от друга — винаги се съветваше с мене, когато биваше изправен пред някакво съмнение, и неотклонно следваше напътствията ми не само защото дълбоко вярваше в природната ми мъдрост, а и защото смяташе, че съм я наследил и от леля си.
Една сутрин, когато придружавах мистър Дик от хотела до агенцията на дилижанса, преди да отида на училище, аз срещнах Юрая на улицата и той ми напомни за обещанието ми да отида у дома му на чаша чай,
