— О, няма от какво да се оплаквам — каза мистър Оумър. — Дишането ми става все по-трудно, но така е, когато човек остарява. Приемам нещата такива, каквито са и се старая да се примирявам. Това е най- разумното, нали?
Мистър Оумър отново се засмя, вследствие на което се закашля, а дъщеря му се помъчи да му помогне. Тя беше застанала до нас и друсаше бебето си над тезгяха.
— Да, да, разбира се. Покойниците бяха двама! — продължи да възклицава мистър Оумър. — И вярвате ли, сър, денят на сватбата на Мини и Джорам беше определен точно когато отивахме всички в Блъндърстоун. „Хайде, кажете кога да направим сватбата, сър“ — казваше Джорам. „Да, татко, хайде“ — подканваше ме и Мини. И ето сега вече сме съдружници. А погледнете тук! Това е най-мъничкото.
Мини се засмя и си оправи превързаната на челото с панделка коса, а баща й пъхна един от дебеличките си пръсти в ръчичката на детето, което тя люлееше над тезгяха.
— Да, разбира се, покойниците бяха двама — повтори още един път мистър Оумър, като поклати възпоменателно глава. — Точно така! А Джорам тъкмо сега прави едно сиво ковчеже със сребърни гвоздеи, около два инча по-малко от това — и посочи бебето. — Ще вземете ли нещо за закуска?
Аз му поблагодарих, но отказах.
— Чакай да си спомня — подхвана мистър Оумър, — жената на преносвача Баркис, която е сестра на лодкаря Пеготи, има нещо общо със семейството ви, нали? Сякаш беше на служба при вас, а?
Отговорих му утвърдително и това му достави удоволствие.
— Паметта ми взе да се поправя, та дано да стане същото и с дишането ми — каза мистър Оумър. — Знаете, господине, при нас работи една нейна млада роднина, която има такъв вкус в шиенето, че и една графиня не може да се сравни с нея.
— Да не би да е малката Емилия? — изпуснах се неволно аз.
— Името й е Емилия — каза мистър Оумър, — и наистина е малка. Но, вярвайте ми, има такова личице, че половината жени тук си умират от завист.
— Глупости, татко! — извика Мини.
— Мила моя — обърна се към нея баща й, като ми намигна, — не казвам, че и с теб е така, но вярно е, че половината жени в Ярмут и на пет мили оттук се пръскат от завист.
— Тогава, татко — обади се Мини, — тя не би трябвало да излиза от средата си и да им дава повод да приказват против нея. Ако си седеше, където й е мястото, нямаше да й завиждат.
— Ами, ами, нямаше! — отвърна мистър Оумър. — Ти, миличка, не познаваш хората. Има ли нещо, което една жена не би направила, стига да може, особено пък ако то е свързано с хубостта на друга жена?
Като изрече тези хули срещу жените изобщо, помислих си, че с мистър Оумър всичко е свършено. Той така буйно се закашля и така се мъчеше да си поеме дъх, че просто очаквах главата му да падне на тезгяха, а обутите му в черни бричове крака, привързани с панделки на колената, да потрепнат в предсмъртни мъки. Най-после обаче той се посъвзе, макар че все още дишаше тежко и беше толкова изтощен, че се принуди да седне на стола до писалището.
— Вижте — продължи той, като изтриваше главата си и се задъхваше, — тя не се е сближила с никого тук. Няма приятелки, а и никому не позволява да я ухажва. И вследствие на това хората пущат слухове, че Емилия искала да минава за дама. Ако питате мен, смятам, че тази мълва води началото си от времето, когато веднъж казала в училище, че ако стане дама, ще направи еди-какво си за вуйчо си и ще му купи не знам какви работи.
— Уверявам ви, мистър Оумър, че когато и двамата бяхме деца, тя разправяше същото и на мен — казах с жар аз.
Мистър Оумър кимна с глава и си почеса главата.
— Така е. И после тя умее да се облича много хубаво с малко средства, докато мнозина не могат да сторят същото и с много, та и това прави работата още по-неприятна. Пък си е и малко особена. Разглезеничка е и често пъти сама не знае какво иска. Това е всичко. Нищо друго не са казвали против нея, нали?
— Не, татко — отвърна мисис Джорам. — По-лошо от това не са казвали.
— Когато си намери работа като компаньонка на една стара дама, двете не можаха да се разберат добре и Емилия я напусна. Тогава дойде тук и се услови за три години. Почти две са вече минали и ние сме много доволни от нея. Струва колкото шест други момичета! Кажи, Мини, не съм ли прав?
— Да, татко. Не можеш да кажеш за мен, че я подценявам.
— Точно така. И тъй, млади господине — обърна се той към мене, като се почеса няколко пъти по брадата, — за да не кажете, че езикът ми е толкова дълъг, колкото дъхът ми е къс, вече няма да приказвам.
Докато разговаряхме за Емилия, те приказваха с нисък глас и затова помислих, че тя е някъде наблизо. Запитах мистър Оумър дали наистина е така и той кимна, като посочи с глава към вратата на задната стаичка. Попитах го бързо дали мога да надзърна и той ми позволи. Погледнах през стъклото и я видях, че седи и шие. Беше станала същинска красавица. Беше дребничка, със същите безоблачно сини очи, които бяха пронизали детското ми сърце. Беше се обърнала усмихнато към едно от децата на Мини, което си играеше край нея. Вярно е, че във веселото й личице се четеше своеволие; от него лъхаше и старата й капризна игривост, обаче цялата й красива външност излъчваше доброта. И съм сигурен, че тя можеше да донесе само щастие.
А през всичкото време от двора долиташе мелодията, която — уви! — никога не бе преставала.
— Не бихте ли желали да влезете и да си поприказвате с нея, сър? — подкани ме мистър Оумър. — Хайде, влезте и си поговорете! Чувствувайте се като у дома си.
Но бях твърде стеснителен, за да се реша на това. Боях се да не я смутя, а и самият аз се чувствувах обладан от смущение и затова запитах мистър Оумър за часа, когато тя напуща работилницата, за да се видим в по-удобно време. Сетне си взех сбогом с мистър Оумър, с хубавата му дъщеря и с децата й, и се запътих към дома на милата ми стара Пеготи.
Тя си беше в покритата с плочки кухня и готвеше обеда. Щом почуках на вратата, ми отвори и ме запита какво обичам. Аз я погледнах усмихнато, но тя не ми отвърна със същото. Не бях преставал да й пиша, но трябва да бяха изминали около седем години, откакто се бяхме видели за последен път.
— Мистър Баркис вкъщи ли си е, госпожо? — запитах я с престорено груб глас.
— Вкъщи си е, господине, но е на легло — много страда от ревматизъм.
— Не ходи ли сега в Блъндърстоун? — запитах аз.
— Когато е добре, ходи — отвърна ми тя.
— Ами вие отивате ли там, мисис Баркис?
Тя ме погледна по-внимателно и забелязах, че направи едно движение с ръце, сякаш искаше да плесне.
— Бих искал да ви запитам за една къща там — как я наричаха? — да, Гарваново свърталище — казах аз.
Тя направи една стъпка назад и вдигна уплашено ръце, сякаш за да се запази от мен.
— Пеготи! — извиках й аз.
— Милото ми момченце! — извика тя и двамата избухнахме в плач и се прегърнахме.
Не съм в състояние да опиша какво правеше в своя възторг Пеготи — как се смееше и плачеше, как не можеше да ми се нарадва, как се гордееше с мене и едновременно с това се чувствуваше съкрушена, че не е в състояние, когато поиска, да притисне до майчинските си гърди този, който бе гордостта и радостта на живота й. Не се срамувах, че отговарям на вълнението й по съшия начин. Мога да кажа, че никога през живота си не бях плакал и не се бях смял така волно, както тази сутрин.
— Баркис толкова ще се зарадва — каза Пеготи, като изтриваше очи с престилката си, — че това ще му принесе повече полза, отколкото цели шишета лекарство за разтриване. Да отида да му кажа, че си дошъл? Ще се качиш ли горе да го видиш, миличък?
Съгласих се с най-голямо удоволствие. Обаче Пеготи просто не беше в състояние да излезе от стаята. Щом като отидеше до вратата и се извръщаше да ме погледне още един път, тя се втурваше отново, да си поплаче и посмее още малко на рамото ми. Най-после, за да я улесня, се качих горе с нея. Почаках, докато тя подготвяше мистър Баркис, и след това му се представих.
Той ме посрещна най-възторжено. Ревматизмът му така го бе сковал, че му бе невъзможно да се ръкува,
