Екскурзия с параход

главите на екзекутираните) имаше подвижна закусвалня. Предлагаха кафе, което варяха направо върху горящи въглени, и огромни филии с масло, скупчени една върху друга като дъски в склад за дървен материал. Клиентите седяха на пейка, подпряна за сигурност и удобство на близката стена Двама млади мъже, чието шумно веселие и раздърпано облекло говореха за снощния гуляй, черпеха три жени и един ирландски работник. Някакво момче-метач стоеше наблизо и хвърляше лакоми погледи към съблазнителните деликатеси, а от другата страна на улицата наблюдаваше всичко това един полицай. Видът на мъжете и крещящите труфила на леко облечените жени изглеждаха така необичайни на ярката дневна светлина, както и пресиленото им веселие с гръмкия смях на двамата млади мъже, които от време на време разнообразяваха забавлението си, като смачкваха шапката на главата на собственика на подвижното заведение.

Мистър Пърси Ноукс отмина бързо и когато стъпи на Странд и реката блесна пред очите му, си даде сметка, че никога досега не е имал такова самочувствие и настроение.

— Лодка, сър? — провикна се единият от тримата лодкари, които изгребваха водата от лодките си и си подсвиркваха с уста. — Лодка, сър?

— Не! — отвърна доста рязко мистър Пърси Ноукс, тъй като начинът, по който беше зададен въпросът, изобщо не съответствуваше на личното му величие.

— Ще пожелаете ли моя катер, сър? — запита друг за голяма чест на черупката си.

В отговор мистър Пърси Ноукс го изгледа презрително.

— До някой параход ли желаете да ви откараме, сър? — доверително запита един лодкар с вид на пожарникар. Беше облечен с избелял червен костюм, като цвета на корица на стар дворцов пътеводител.

— Да, по-бързо, „Индевър“, до митницата.

— „Индевър“! — извика оня, който беше възхвалил черупката си. — Ама аз видях как „Индевър“ потегли преди половин час.

— И аз — каза друг. — Даже може вече да е потънал, както беше претъпкан с дами и господа.

Мистър Пърси Ноукс се престори, че не обръща внимание на думите им, и влезе в лодката, която старият човек — къде с влачене, къде с бутане и дърпане — успя да прекара до него.

— Тръгвай! — извика той и лодката се плъзна по реката. Мистър Пърси Ноукс седна на току-що избърсаната седалка, а лодкарите на брега се обзаложиха, че той до митницата няма да стигне, ако ще и чудо да стане.

— Ето го, слава богу! — извика радостно Пърси, когато се приближиха до „Индевър“.

— Стой! — извика стюардът от палубата и мистър Пърси Ноукс скочи на борда.

— Надявам се, че ще заварите всичко така, както бихте желали да бъде, сър. Параходът никога не е изглеждал толкова добре.

— Така е, наистина! — отвърна председателят на комитета с неописуем възторг.

Палубата и местата за сядане бяха лъснати, имаше пейки за оркестъра, дансинг, цял куп походни столчета и сенник. Мистър Пърси Ноукс хукна надолу към кают-компанията, където сладкарите и жената на стюарда сервираха обяда на две дълги маси. Мистър Пърси Ноукс съблече палтото си и се втурна да тича назад-напред, като в същност нищо не вършеше, но беше напълно убеден, че помага на всички, в резултат на което на жената на стюарда й потекоха сълзи от смях, а мистър Пърси Ноукс изплези език от умора. Камбаната на пристанището при Лъндън Бридж би и един параход за Маргейт и един за Грейвсенд се приготвиха да отплуват: крещяха хора, носачите тичаха по стълбичките, натоварени с багаж, който би сломил всеки, но не и един носач; после между лодките и параходите поставиха наклонени дъски със заковани по тях летви и пътниците се втурнаха по тях като ято кокошки, пуснати на свобода — неповторима сцена на суетене и бъркотия, после камбаната спря да бие, махнаха дъските и параходите потеглиха.

Времето минаваше, стана осем и половина, сладкарите слязоха на брега, защото обядът беше напълно сервиран, а мистър Пърси Ноукс заключи каюткомпанията и прибра ключа в джоба си, за да я отвори, когато всички се съберат, и да я представи с цялото й великолепие на смаяните гости. Оркестърът се появи на борда, а след него и виното.

В девет без десет пристигна вкупом комитетът. Тук беше мистър Харди със синьо сако и жилетка, бели панталони, копринени чорапи и леки обувки — пълен морски костюм; на главата си носеше сламена шапка, а под мишницата — огромен телескоп. Тук беше и джентълменът със зелените очила — с жълтеникави панталони и жилетка в същия цвят с ярки копчета; приличаше на портрет на Пол (Пол… Виржиния — герои от едноименния роман на френския писател Бернарден дьо Сен Пиер (1737–1814) ) — не светията, а славният възлюблен на Виржиния. Останалата част от комитета с белите си шапки, светли сака, жилетки и панталони наподобяваха нещо средно между келнери и антилски плантатори.

Удари десет и гостите запристигаха на тълпи. Мистър Самюъл Бригс, мисис Бригс и госпожиците Бригс се появиха отделно с една елегантна ладия. Зад тях бяха подредени трите китари в трите си зелени калъфа и две дебели папки с толкова много ноти, че и цяла седмица да свирят без прекъсване, пак нямаше да могат да изпълнят всичко. В същия момент пристигна и семейство Тонтън с още ноти и един лъв — някакъв джентълмен с басов глас и наболи рижи мустаци. Тонтън бяха в розово, а Бригс — в светлосиньо. Тонтън имаха изкуствени цветя на шапките си; тук Бригс спечелиха немалък брой точки в аванс — бяха си сложили пера.

— Как сте, скъпа? — обърна се всяка от госпожиците Бригс към госпожици Тонтън. (Думата „скъпа“ сред девойките често означава „нищожество“.)

— Благодаря, добре, скъпа — отговориха госпожиците Тонтън, след което последваха такива целувки, любезности и ръкостискания, та човек можеше да се излъже и да си помисли, че на света няма по-близки приятелки от тях, а не че всяко семейство иска да хвърли другото зад борда, както беше в действителност.

Мистър Пърси Ноукс посрещна гостите и се поклони па непознатия джентълмен по начин, който показваше, че желае да научи кой е той. Точно това искаше мисис Тонтън. Ето възможност да смае семейство Бригс.

— О! Извинете — каза небрежно главнокомандуващата на семейство Тонтън. — Капитан Хелвс — мистър Пърси Ноукс; мисис Бригс — капитан Хелвс.

Мистър Пърси Ноукс се поклони ниско, галантният капитан — също, с подобаващ размах, и семейство Бригс бяха напълно сразени.

— Тъй като за съжаление нашият приятел мистър Уизъл е възпрепятствуван — продължи мисис Тонтън, — имах удоволствието да поканя капитана, като се надявам, че с музикалния си талант той ще достави голямо удоволствие на всички.

— Трябва да ви благодаря от името на комитета и да ви кажа добре дошли, сър — каза Пърси. (Тук поклоните бяха подновени.) Но, моля, заповядайте — бихте ли ме последвали? Капитане, бихте ли съпроводили мис Тонтън? Мис Бригс, ще ми позволите ли?

— Откъде го измъкнаха тоя военен? — запита мисис Бригс дъщеря си мис Кейт, когато тръгнаха след малката групичка.

— Нямам представа — отвърна мис Кейт, която щеше да се пръсне от яд, защото свирепият начин, по който този безстрашен капитан изгледа гостите, й беше подсказал, че трябва да е много важен.

Лодките с гостите пристигаха една след друга. Поканите бяха предвидени чудесно — мистър Пърси Ноукс беше съобразил, че е еднакво важно броят на младите мъже да съвпада с този на младите дами, както количеството ножове, които се намират на борда, да съответствува идеално на вилиците.

— А сега всички ли са вече тук? — запита той. Членовете на комитета (пристегнали ръцете си със сини ленти, като че ли щяха да им пускат кръв) се втурнаха да проверят и докладваха, че могат спокойно да тръгват.

— Пълен напред! — извика капитанът на парахода, който се беше покачил върху кожуха на едно от водните колела.

— Пълен напред! — повтори юнгата, застанал до люка за машинното, за да предава нарежданията към машиниста, и корабът се понесе с онзи шум, който е характерен за всички параходи и представлява приятна смесица от скърцане, пляскане, дрънчене и пърпорене.

— Еее… хе…е… е… ей! — извикаха пет-шест гласа от една лодка на четвърт миля от парахода.