Чарлс Дикенс
Екскурзия с параход
Мистър Пърси Ноукс беше студент по право и живееше в апартамент на четвъртия етаж в една от онези сгради около площад Грейс Ин, които имат просторен изглед към парка с неизменните му атрибути — наперени гувернантки и градски деца с криви крака. Мистър Пърси Ноукс беше, както се казва, „дяволски добър човек“. Той имаше широк кръг познати и рядко обядваше за своя сметка. Разговаряше за политика с татковците, ласкаеше суетността на мамичките, държеше се мило с дъщерите, уреждаше приятни забавления със синовете и лудуваше с най-малолетните издънки на фамилиите. Както онези идеали за съвършенство от препоръките на бившите икономи, той „можеше да бъде полезен във исичко“. Ако някоя възрастна жена, чийто син беше в Индия, даваше бал, мистър Пърси Ноукс беше церемониал майстор; ако някоя госпожица желаеше да сключи таен брак, той се явяваше като свидетел; ако млада съпруга дареше съпруга си с прелестно херувимче, мистър Пърси Ноукс беше първи или втори кръстник, а ако се споминеше някой член от приятелско семейство, той просто не можеше да не се появи с втората карета на опечалените с бяла кърпичка на очите и леещ сълзи — според неговото точно и изразително описание — „на поразия“!
Лесно можеше да се предположи, че развиването на такава активна дейност не може да не попречи на следването на мистър Пърси Ноукс. Самият той го съзнаваше добре и затова след един зрял размисъл реши изобщо да не учи — похвално намерение, което той осъществяваше най-достойно. Дневната му представляваше невъобразим хаос от официални и боксови ръкавици, карикатури, албуми, визитни картички, шпаги, бухалки за крикет, рисунки върху картон, разни лепила и десетки още други джунджурии, разхвърляни най-безразборно наоколо. Той вечно правеше нещо за някого или планираше някое приятно забавление, в което се криеше най-голямата му сила. Говореше с удивителна бързина, ходеше елегантно издокаран по последна мода и беше двадесет и осем годишен.
— Дявол да го вземе, чудесна идея! — си каза мистър Пърси Ноукс по време на сутрешното кафе, като размишляваше върху предложението, подхвърлено му от една дама, в чийто дом бе прекарал предишната вечер. — Великолепна идея!… Мисис Стъбс!
— Да, сър — обади се една мръсна старица, която се появи от спалнята с кофа, пълна с боклук и пепел. Това беше чистачката. — Викахте ли ме, сър?
— Мисис Стъбс, аз излизам. Ако оня шивач ме потърси пак, кажете му… кажете му, че отсъствувам от града и че няма да ме има две седмици, а ако дойде обущарят, кажете, че съм загубил адреса, иначе отдавна щях да му пратя онази дребна сума. Помолете го да го остави отново. А ако мистър Харди ме потърси — познавате ли мистър Харди?
— Смешния джентълмен ли, сър?
— Ха, смешния джентълмен. Ако мистър Харди ме потърси, кажете му, че съм отишъл у мисис Тонтън относно разходката по реката.
— Да, сър.
— Ако дойде някой и каже, че идва във връзка с парахода, кажете му да бъде тук в пет часа днес следобед, мисис Стъбс.
— Добре, сър.
Мистър Пърси Ноукс изчетка шапката си, бръсна трохите от панталона си с една копринена кърпичка, оформи с показалец съкрушителни къдрици в косите си и се отправи към мисис Тонтън на Грейт Марлборо Стрийт, където тя заедно с дъщерите си живееше в една къща на втория етаж.
Мисис Тонтън беше симпатична на вид петдесетгодишна вдовица с телосложение на гигант и ум на дете. Търсенето на развлечения и начини за убиване на времето беше единствената цел на нейното съществуване. Тя трепереше над дъщерите си, които не бяха по-малко лекомислени от нея.
Появата на мистър Пърси Ноукс беше посрещната с всеобщи възклицания на задоволство и той, след като отвърна на поздравите, се разположи на един стол близо до работната маса на дамите с непринудеността на вече утвърден приятел на семейството. Мисис Тонтън усърдно пришиваше огромни ярки фльонги където завари на една гладка шапчица, мис Емили Тонтън плетеше шнурче за часовник, а мис Софая разучаваше нова песен на пианото — по стихове на млад офицер или полицай, или митничар, или някой друг интересен аматьор.
— Ах, вие сте чудесен! — каза мисис Тонтън, като се обърна към галантния Пърси. — Вие сте наистина душа човек! Доколкото ми е известно, идвате във връзка с разходката по реката.
— Именно точно за нея — отвърна мистър Пърси Поукс възторжено. — Приближете се насам, госпожици, за да ви разкажа всичко.
Мис Емили и мис Софая се приближиха до масата.
— Така — започна мистър Пърси Ноукс, — аз смятам, че ще бъде най-добре да съставим комитет от десет души, който да организира всичко и да ръководи цялото начинание. Освен това предлагам той да поеме и разноските.
— Отлично, точно така! — каза мисис Тонтън, която оцени високо особено тази страна на подготовката.
— След това предлагам всеки от тези десетима да има право да покани още петима души. Ще бъде необходимо да проведем заседание на комитета у дома, за да уговорим подготовката, след което ще уточним имената на поканените. Членовете ще подложат на гласуване всяко едно от предложенията за допълнителните участници и ако има и един глас против, съответното предложение ще бъде отхвърлено. Смятам, че това ще ни осигури приятна компания.
— Какъв организатор сте! — отново го прекъсна мисис Тонтън.
— Очарователно! — каза прелестната Емили.
— Не си и представях дори! — възкликна Софая.
— Да, мисля, че ще се получи — отвърна мистър Пърси Ноукс, който вече беше навлязъл в стихията си. — Струва ми се, че ще стане. Ще се разходим до Нор и обратно, в каюткомпанията ще ни бъде сервиран официален студен обяд още преди тръгването, за да бъде всичко в ред и да няма объркване, а закуската ще бъде поднесена на палубата в тези… дето приличат на беседки и се намират близо до водните колела — забравих как се казват. Освен това ще наемем парахода специално за екскурзията, с оркестър, ще накараме да лъснат палубата и ще танцуваме кадрил цял ден, а освен това онези от компа нията, които са музикални, ще доставят удоволствие на всички, като изпълнят нещо, и общо взето имам реални причини да се надявам, че ще прекараме един незабравим ден.
Съобщението за подготовката беше прието с всеобщ ентусиазъм. Мисис Тонтън, Емили и Софая се надпреварваха във възхвалите си.
— Но, Пърси — каза мисис Тонтън, — кажете ни кои ще бъдат десетимата джентълмени.
— О, познавам много хора, които с радост ще участвуват — отвърна мистър Пърси Ноукс. — Разбира се, включим и…
— Мистър Харди! — прекъсна го слугата, който обяви госта.
Мис Софая и мис Емили бързо застанаха в най-вълнуващите пози, които можеха да се заемат за толкова кратко време.
— Здравейте! — каза един едър четиридесетинагодишен джентълмен, който се спря до вратата и зае стойка на несръчен клоун. Това беше мистър Харди, когото вече описахме по думите на мисис Стъбс като „смешния господин“. Той беше майстор на всякакви циркови номера, изтъркани остроумия и груби шеги, което му носеше изключителна популярност сред омъжените жени и младите мъже. Вечно участвуваше в една или друга екскурзия, където с голямо удоволствие вкарваше в беда някого. Умееше да пее комични песни, да имитира файтонджии и домашни птици, да свири по особен начин с долната си устна и да изпълнява цели концерти на гребен. Поглъщаше огромни количества ядене и пиене и беше близък приятел на мистър Пърси Ноукс. Лицето му беше червендалесто, гласът му — дрезгав, а смехът — оглушителен.
— Как сте? — изрече тази знаменитост през смях, сякаш на света нямаше по-голяма шега от сутрешното посещение, и се ръкуваше с младите госпожици с такава сила, като че ли ръцете им бяха дръжки на помпи.
— Вие сте точно човекът, от когото имах нужда — каза мистър Пърси Ноукс и продължи с обяснения защо му е трябвал.
— Ха-ха-ха! — разсмя се гръмко мистър Харди, като чу какви са били причините и подробностите
