Мисис Джоузеф Портър

някой цитираше погрешно Лебеда от Ейвън (Лебедът от Ейвън — Шекспир, по името на река Ейвън, на която се намира неговият роден град Страдфърд), той не можеше да не го поправи. Освен това беше и малко нещо шегаджия — никога не изпускаше случай да каже нещо, което сам смята за остроумно, и винаги се смееше до сълзи на всичко, което според него се окажеше забавно или смешно.

— Е, момичета! — каза чичо Том, след като приключи предварителната церемония от целувки и поздравления. — Как я карате? Знаете ли си ролите, а? Лусина, моето момиче — второ действие, първа сцена; ти си вляво, предната реплика е: „Съдба неясна“! Какво следва, а?… Продължавай: „Небето…“

— А, да! — извика мис Лусина. — Спомних си:

Небето
да ни дари дано със нежност и любов,
които с времето растат!

— Прави тук-там по някоя и друга пауза — отбеляза възрастният джентълмен, който беше голям критик, — „да ни дари дано със нежност и любов“ — слагаш ударението на последната сричка „бов“; после високо: „които“ — едно, две, три, четири; отново високо: „с времето растат“; слагаш ударение на „времето“. Така трябва, моето момиче; имай вяра в чичо си за ударенията. О! Сем, момчето ми, как си?

— Много добре, чичо, благодаря — отвърна мистър Семпрониъс, който току-що се появи и който с кръговете около очите си — следствие от честото мазане със сажди — приличаше на гривяк. — Разбира се, в четвъртък ще дойдете.

— Разбира се, непременно, моето момче.

— Колко жалко, че вашият племенник не се е сетил да ви вземе за суфльор, мистър Болдърстън! — прошепна мисис Джоузеф Портър. — Щяхте да бъдете незаменим.

— Е, смея да мисля, че бих свършил доста добра работа — отвърна чичо Том.

— Бих искала за представлението да си запазя съседния до вашия стол — продължи мисис Портър. — Така, ако някой от скъпите ни млади приятели случайно сбърка, вие ще можете да ми кажете кои са точните думи в текста. Ще ми бъде много интересно.

— Ще ми бъде изключително приятно да ви услужа според възможностите си.

— Значи, се уговорихме.

— Разбира се.

— Не знам какво точно има — каза мисис Гатълтън на дъщерите си, когато седяха край камината и препрочитаха ролите си, — но много бих искала мисис Джоузеф Портър да не дойде в четвъртък. Сигурна съм, че замисля нещо.

— Точно нас обаче не може да ни направи за смях — отбеляза надменно мистър Семпрониъс Гатълтън.

Дългоочакваният четвъртък настъпи своевременно и както философски се изрази мистър Семпрониъс Гатълтън старши, „не донесе никакви разочарования за отбелязване“. Е, вярно, че все още беше съмнително дали Касио ще успее да влезе в дрехите, които му бяха донесени от един склад за маскарадни костюми. Също толкова неясно беше дали примадоната се е оправила напълно от грипа, за да може да се появи на сцената; мистър Харли, в ролята на Мазаниело, беше прегракнал и се чувствуваше не много добре в резултат на огромното количество лимони и небетшекер, което беше погълнал, за да има по-красив глас, а две от флейтите и едно виолончело заявиха, че са настинали жестоко. Но какво от това? Нали публиката дойде. Всеки знаеше ролята си; костюмите бяха обсипани със сърма и пайети; белите пера бяха прекрасни; мистър Евънс беше репетирал падането толкова много, че от главата до петите беше в синини, но затова пък беше постигнал съвършенство; а Яго беше сигурен, че в сцената с пробождането ще постигне „голям успех“. Един самоук глух джентълмен, който беше предложил най-любезно да дойде с флейтата си, щеше да бъде изключително ценно допълнение към оркестъра; изпълненията на мис Дженкинс на пиано бяха прекалено добре известни на всички, за да може някой да се усъмни в таланта й макар и за миг; мистър Кейп й беше акомпанирал доста често на цигулка; а мистър Браун, който преди няколко часа обеща да дойде с виолончелото си, несъмнено щеше да се справи изключително добре.

Стана седем часът и публиката започна да пристига — отбраното общество на Клапам и околностите бързо изпълваше театъра. Тук бяха семействата Смит, Гъбинс, Никсън, Диксън, Хиксън; членовете на най- различни фамилии; двама членове на градския съвет, един бъдещ шериф, сър Томас Глампър (получил титлата си при предишния монарх за това, че изнесъл слово за избавлението на някой си неизвестно от какво); и последни поред, но не и по значение — мисис Джоузеф Портър с чичо Том, заели средните места на третия ред от сцената; тя го забавляваше, като му разказваше разни историйки, а той забавляваше всички останали с необуздания си смях.

„Тин, тин, тин!“ — точно в осем часа прозвуча звънчето на суфльора, и оркестърът гръмна с увертюрата на „Хората на Прометей“ („Хората на Прометей“ — единственият балет на Бетховен, поставен през 1801 г., по-късно преименован „Прометей“.). Пианистката удряше върху клавишите с похвална упоритост, а виолончелото, което се обаждаше от време на време, „в същност се справяше доста добре“. Клетият джентълмен обаче, който се беше наел да свири на флейта „по зрение“, откри благодарение на собствения си горчив опит колко вярна е старата пословица „далеч от очите — далеч от ума“, тъй като беше доста късоглед и понеже го бяха поставили да седне далеч от партитурите, той едва съумяваше от време на време да изсвири по някоя и друга нота, и то не на място, с което пречеше на останалите музиканти. Между другото не можем да не му отдадем необходимото признание — изпълнението на мистър Браун беше възхитително. Увертюрата в същност приличаше на надбягване между различните инструменти: първо прозвуча с няколко такта пианото, след него виолончелото, с доста голяма преднина пред клетата флейта, тъй като глухият джентълмен, който тутукаше безспирно, изобщо не забеляза, че напълно се е объркал, и едва накрая му стана ясно по аплодисментите на публиката, че изпълнението е свършило. След това иззад завесата се разнесе шум от влачене на нозе по сцената, на някаква блъсканица и шепот: „Ама че работа! Какво ще правим сега?“ и така нататък. Публиката заръкопляска отново, за да насърчи актьорите, след което мистър Семпрониъс на висок глас нареди на суфльора „да освободи сцената и да бие последен звънец“.

„Тин, тин, тин!“ — се чу отново звънецът. Всички заеха местата си, завесата се размърда, издигна се достатъчно високо, за да открие няколко чифта жълти обувки, които крачеха по сцената, и замръзна на това място.

„Тин, тин, тин!“ — още веднъж прозвуча звънецът. Завесата се сгърчи яростно, но не се вдигна по- високо; публиката се разсмя; мисис Портър погледна чичо Том, а той изгледа всички, като потри ръце и се заля от смях. След продължително звънене, не по-кратко от това на кифладжията, когато преминава по някоя дълга улица, и немалко шушукане, коване, провикване за пирони и въжета най-накрая завесата се вдигна и откри мистър Семпрониъс Гатълтън, сам, маскиран като Отело. След трикратни ръкопляскания, по време на които той се кланяше, поставил дясна ръка върху лявата половина на гърдите си, както подобава, режисьорът пристъпи напред и каза:

— Дами и господа, уверявам ви, с искрено съжаление съжалявам, че съм принуден да ви съобщя, че Яго, който трябваше да изпълни ролята на мистър Уилсън — извинете, дами и господа, естествено е да съм малко развълнуван… (Ръкопляскания.) Искам да кажа, мистър Уилсън, който трябваше да играе Яго, бил… тоест е или с други думи, дами и господа, истината е, че току-що получих бележка, с която ми съобщават, че тази вечер Яго е задържан неотложно в пощата. При това положение смятам… представлението е любителско… някой друг джентълмен да се наеме да чете ролята. Умоляваме за малко снизхождение… позволяваме си да се позовем на любезността и търпението на британската публика.

Бурни ръкопляскания. Мистър Семпрониъс излиза и завесата пада.

Зрителите, разбира се, бяха изключително благоразположени — нали всичко беше за забавление, затова чакаха най-търпеливо цял час, като междувременно се подкрепяха със сладкиши и лимонада. Оказа се, както след това обясни мистър Семпрониъс, че забавянето не би било толкова дълго, ако, тъкмо когато заместникът на Яго вече се бил облякъл и пиесата щяла да започне, най-неочаквано не се появил истинският Яго. Така че първият бил принуден да съблече, а вторият да облече костюма за ролята, но