понеже му било доста трудно да влезе в дрехите, загубили немалко време. Най-после трагедията наистина започна. До трета сцена на първо действие, където Отело се обръща към Сената, всичко вървеше сравнително добре, само дето Яго не можа да вмъкне краката си в нито един чифт от обувките към костюмите, понеже краката му бяха отекли ужасно от горещината и собственото му вълнение, и затова не му оставаше нищо друго, освен да играе с високи ботуши, които доста странно контрастираха с богато избродираните му панталони. Когато Отело започна своята реч пред Сената (чието величие се представляваше от Херцога, един дърводелец, двама души, приети по препоръка на градинаря, и едно момче), мисис Портър попадна на случай, какъвто беше чакала с голямо нетърпение.
Мистър Семпрониъс казваше:
— Правилно ли е това? — пошушна мисис Портър на чичо Том.
— Не.
— Тогава му кажете.
— Ще му кажа. Сем! — извика чичо Том. — Тук не е така, момчето ми.
— Кое не е така, чичо? — запита Отело, съвсем забравил високото положение, което заема в случая.
— Пропусна нещо. „И е вярно, че се венчах за нея.“
— А, да! — каза мистър Семпрониъс, като се опитваше да скрие смущението си, което беше толкова неуспешно, колкото и неуспешни бяха усилията на зрителите да подтиснат смеха си, като кашлят с изключително ожесточение.
(Настрани.) Защо не суфлирате, татко?
— Не зная къде съм си сложил очилата — отвърна клетият мистър Гатълтън, примрял от жега и притеснение.
— Хайде, сега следва: „В речта си аз съм грапав“ — подсказа чичо Том.
— Да, зная — отвърна нещастният режисьор и продължи ролята си.
Ще бъде безсмислено и досадно да цитираме всеки един случай, когато чичо Том, навлязъл в стихията си и подстрекаван от зловредната мисис Портър, поправяше грешките на актьорите; достатъчно е да кажем, че след като веднъж се беше впуснал в своята любима страст, нищо не можеше да го спре, така че до края на пиесата той изпълняваше нещо като непрекъснат съпровод, като мърмореше полугласно заедно с всеки един от актьорите съответните реплики. Това достави изключителна забава на зрителите и удоволствие на мисис Портър, а актьорите бяха засрамени. Чичо Том не помнеше да е бил по-доволен от себе си през целия си живот, а неговите племенници, макар несъмнени наследници на огромното му богатство, никога не бяха желали толкова силно да го няма на този свят, както през тази паметна вечер.
Още няколко обстоятелства допринесоха да се изпари ентусиазмът на „действуващите лица“. Никой от актьорите не можеше да ходи спокойно с панталоните си или да движи свободно ръцете си; костюмите бяха прекалено тесни, обувките — прекалено големи, а сабите — най-различни по вид и размер. Мистър Евънс, който и без това беше доста висок за сцената, носеше шапка от черно кадифе с огромни бели пера, чиято красота се губеше сред горните кулиси. Шапката имаше и още едно неудобство: той едва я надяваше на главата си, а сложеше ли я веднъж, свалянето беше крайно трудно. Освен това, независимо от многото репетиции, когато падна, той проби с глава и рамене един от страничните декори не по-малко чевръсто от някой клоун на коледна пантомима. Пианистката, която се беше изтощила от горещината в салона, припадна още в началото и остави музикалния съпровод към „Мазаниело“ на флейтата и виолончелото. Оркестрантите се оплакваха, че мистър Харли ги заглушавал, а той заяви, че не са му дали възможност да изпее и един такт. Рибарите, които бяха наети за случая, се разбунтуваха съвсем наистина и категорично отказаха да играят, ако не им увеличат дажбата от алкохол, а когато исканията им бяха задоволени, в сцената с изригването на вулкана се напиха съвсем истински. Фойерверките, които бяха запалени в края на второто действие, не само че едва не задушиха публиката, а почти предизвикаха пожар, така че останалата част от представлението премина в гъста мъгла.
С две думи, цялата вечеринка беше, както ликуващо разказваше навсякъде мисис Джоузеф Портър, „пълен провал“. Зрителите се прибраха по домовете си в четири часа сутринта, изтощени от смях, със силно главоболие и вмирисани на сяра и барут. Мистър Гатълтън младши и мистър Гатълтън старши си легнаха, почти решени да емигрират в Австралия още през следващата седмица.
Роуз Вила отново придоби обичайния си вид — мебелите бяха върнати в трапезарията, масите бяха лакирани както преди, росеровите столове заеха предишното си място до стената, а на всички прозорци бяха поставени жалузи, за да не може да прониква вътре любопитният взор на мисис Джоузеф Портър. В семейство Гатълтън никой не говори вече на тема театър освен чичо Том, който не може да се сдържа да не изрази своята почуда и съжаление от откритието, че племенниците му са загубили някогашното си увлечение по красотата на Шекспировия стил и произведенията на този безсмъртен бард.
Информация за текста
© 1984 Пепа Дочева, превод от английски
Charles Dickens
Mrs. Joseph Porter, 1836
Разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
Чарлс Дикенс. Избрани творби в 5 тома — том 5
Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града
Съставител: Людмила Евтимова Английска
Първо и второ издание
Народна култура, София, 1984
Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева
Редактори: Людмила Евтимова, Мариана Неделчева, Юлия Стефанова
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Наталия Кацарова
Дадена за набор ноември 1983 г.
