Чарлс Дикенс
Мисис Джоузеф Портър
В Роуз Вила на Клапам Райз, където живееше мистър Гатълтън (доста заможен борсов посредник), кипяха приготовления, а вълненията на неговото забележително семейство растяха с наближаването на деня, определен за представлението на домашния театър, което „се готвеше от няколко месеца“. Манията за театрална самодейност беше обхванала цялото семейство. Техният дом, до този момент винаги чист и подреден, сега беше, както сполучливо отбеляза мистър Гатълтън, „обърнат с краката нагоре“; голямата трапезария, от която бяха изнесени всички мебели, представляваше странна бъркотия от кулиси, завеси, фенери, мостове, облаци, гръмотевици, светкавици, гирлянди, цветя, ками, шпаги и какви ли още не джунджурии, наричани на театрален жаргон със събирателното име „реквизит“. Спалните бяха претъпкани с декори, а в кухнята се бяха нанесли дърводелците. В дневната се провеждаха репетиции през вечер и почти всички дивани вече бяха съсипани благодарение на упоритостта и вдъхновението, с които мистър Семпрониъс Гатълтън и мис Лусиния упражняваха сцената с удушването в „Отело“ — беше решено, че в първата част на вечеринката ще представят тази трагедия.
— Ако се постараем още съвсем мъничко, мисля, че ще се получи чудесно — обърна се мистър Семпрониъс към своя драмсъстав в края на сто и петдесетата репетиция. Той си беше направил труда да поеме всички разноски по пиесата и затова, както се полага, беше единодушно избран за режисьор. — Евънс — продължи мистър Гатълтън младши, като се обърна към един висок, слаб и блед младеж с буйни бакенбарди. — Евънс, вие играете Родриго великолепно.
— Великолепно — повториха госпожиците Гатълтън, тъй като всички дами, които го познаваха, го считаха за „голям сладур“. Той изглеждаше толкова интересен и имаше такива прекрасни бакенбарди, да не споменаваме умението му да пише стихчета в албумите и да свири на флейта! Родриго се ухили глупаво и се поклони.
— Но, струва ми се — добави режисьорът, — не сте съвсем добре в… падането… в онази сцена, при боя с шпаги, където вие… нали разбирате?
— Много е трудно — каза мистър Евънс замислено; — в последно време упражнявам доста усилено в кантората, но намирам, че е много болезнено. Когато човек пада назад, си натъртва ужасно главата.
— Но трябва да внимавате да не съборите кулисите — намеси се мистър Гатълтън старши, който беше назначен за суфльор и чийто интерес към пиесата не беше по-малък от този на най-младия от състава. — Сцената ни е много тясна.
— О! Не се безпокойте — изрече мистър Евънс с доста самодоволен вид. — Когато падам, ще си наведа главата силно напред, така че няма да направя никаква беля.
— Ей богу — каза режисьорът и потри ръце, — с „Мазаниело“ (
Всички единодушно изразиха възхищението си. Мистър Харли се усмихна и придоби вид на глупак — нещо обикновено за него. После запя „Виж светло утро как изгрява“ и лицето му стана червено като рибарската шапка, която мереше през това време.
— Значи така — продължи режисьорът, като започна да брои на пръсти, — ще танцуват три селянки освен Фенела (
— Разбира се! Разбира се! — завикаха в хор всички участници, а мистър Семпрониъс Гатълтън хукна да измие саждите от лицето си и да следи поставянето на декорите, които, макар и дело на аматьори, бяха просто ненагледни.
Мисис Гатълтън беше мило, простодушно и благо същество, което обичаше безумно своя съпруг и дъщерите си и мразеше само три неща. Първо — тя питаеше вродена антипатия към чуждите неомъжени дъщери; второ изпитваше органичен страх от всичко, което можеше да се окаже присмех, и трето, което се явява като неизбежно следствие на второто — изпитваше безкраен ужас от мисис Джоузеф Портър, която живееше отсреща. Трябва да отбележим обаче, че жителите на Клапам и околността се отнасяха с върховно страхопочитание към сплетните и присмеха и затова проявяваха изключително внимание и грижи към мисис Джоузеф Портър, като я ласкаеха и я канеха в къщи горе-долу по същите причини, по които бедният писател, който няма пукнат грош в джоба си, се държи изключително любезно с пощальона, чиято такса е два пенса.
— Няма значение, мамо — обърна се Ема Портър към уважаваната си родителка, като се опитваше да си даде безразличен вид. — Дори да ме бяха поканили, нито ти, нито татко бихте позволили да се излагам в подобно посмешище.
— Знаех си, че ще проявиш своите изтънчени представи за приличие — отвърна майката. — Радвам се, Ема, че правилно оценяваш представлението.
Между другото само преди седмица мис Портър се „изложи“, като стоя цели четири часа зад една благотворителна сергия пред очите на всеки един от поданиците на нейно величество, който беше склонен да плати един шилинг за удоволствието да види как петдесетина госпожици флиртуват с непознати мъже и си играят на продавачки.
— Виж! — каза мисис Портър, като погледна през прозореца. — Внасят филетата и шунките, сигурно са за сандвичи. А Томас сладкарят казва, че са поръчали дванадесет дузини плодови сладкиши освен кремовете и желетата. Боже мой — представи си само госпожиците Гатьлтън с бални рокли!
— Можеш да умреш от смях! — истерично извика мис Портър.
— Ще взема да им понатрия носовете обаче — каза мисис Джоузеф Портър и се втурна да изпълни благотворителната си задача.
— Е, скъпа мисис Гатълтън — каза мисис Джоузеф Портър, след като си беше поговорила насаме с нея, като през цялото време я беше подпитвала неуморно, благодарение на което научи всичко за представлението. — Е, скъпа моя, хората може да си приказват каквото си искат, това го знаем много добре; просто някои са ужасно зли. О, скъпа мис Лусина, как сте? Току-що казвах на майка ви, че бях чула да се говори, че…
— Какво?
— Мисис Портър има пред вид представлението, мила моя — каза мисис Гатълтън. — Тя току-що ми разказваше, за съжаление, как…
— О, моля ви, забравете това — прекъсна я мисис Портър, — толкова е глупаво — то е точно толкова глупаво, колкото и онова, което каза младият — как му беше името… било му чудно как така мис Карълайн, с нейния крак и глезен, си въобразява, че може да играе Фенела.
— Който и да го е казал, това е ужасно нагло — рече мисис Гатълтън и се наежи.
— Разбира се, скъпа — припя мисис Портър доволна, — несъмнено е така! Защото, както му и казах, дори ако мис Карълайн наистина бъде Фенела, от това не следва, разбира се, че тя си въобразява, че има хубави крака. Пък и младите джентълмени са такива нахални кутрета — позволяват си да казват, че…
Не се знаеше докъде щеше да стигне дружелюбната мисис Портър с милите си намерения, ако не беше влязъл мистър Томас Болдърстън, брат на мисис Гатълтън, наричан в семейството фамилиарно „чичо Том“, който промени темата на разговора и й даде чудесен план за действие по време на представлението.
Чичо Том беше много богат и имаше голяма слабост към своите племенници, благодарение на което, разбира се, той се ползуваше с изключително внимание сред своите роднини. Той беше един от най- добросърдечните хора на света — винаги се намираше в чудесно настроение и все говореше. Хвалеше се с това, че при всички случаи носи само високи ботуши и никога не слага черна копринена вратовръзка, и се гордееше, че знае наизуст всички известни пиеси на Шекспир от началото до края — което беше вярно. В резултат на това един вид папагалско достойнство той не само цитираше непрекъснато, но и в случай че
