— Какво трябва да чуем? — попитах аз. Нямах намерение да задавам този въпрос. Проговорих, за да прекъсна замайването, което искаше да ме провали. Бях застанал зад Лайза. Тя се обърна и ме изгледа от горе до долу. В очите й се мярна сянката на предишния странен поглед.
— Нищо — отвърна тя. Продължаваше да ме гледа съсредоточено. Добави: — Или може би нещо. Шансът е едно на милиард. Ако чуете нещо, веднага ще разберете. Ще ви обясня всичко след шестдесет секунди. — Леко докосна ръката ми, преди да продължи: — А сега, моля ви, замълчете. Поне заради другите, ако вие не искате да слушате.
Обърнах се. И неочаквано на входа на Индекс-залата видях малката фигура на сестра ми. От такова разстояние успях да я позная по светлата коса и ръста й. Разговаряше с тъмнокож слаб мъж, облечен целият в черно. Оттук не можех да разгледам лицето му. Но той стоеше съвсем близо до нея. Бях удивен и раздразнен. Видът на слабата мъжка фигура редом със сестра ми беше за мен като публично оскърбление. Само мисълта, че Ейлин ме е довела тук, а тя самата се е отделила да разговаря със съвършено непознат за мен индивид, ми се струваше като предателство. А разговорът беше доста оживен, ако се съди по напрегнатата й стойка и движенията на ръцете.
Настръхнах. Заля ме хладната вълна на яростта. Глупаво бе дори да се предположи, че на такова разстояние човешкото ухо може е способно да чуе нещо, но аз напрягах слух в старанието си да уловя поне една дума в тази огромна тиха зала. Изведнъж — отначало едва-едва, а после все по-ясно — започнах да чувам. Нещо.
Не гласа на сестра ми или на непознатия, който и да беше той. Един далечен, рязък глас на човек — говореше на език, подобен на латинския, но с глухи гласни и с гърлено „р“, от което говорът му изглеждаше като брътвеж, като далечен гръм от лятна буря. Гласът растеше. Не ставаше по-силен, а по-близък. След това чух още един глас, който му отговаряше.
После още един глас. После още един. И още. И още…
Гърмящи, несвързани, идващи като лавина, гласовете изведнъж се нахвърлиха върху мен от всички страни и с всяка секунда ставаха все повече и повече.
Чувах смях, плач, проклятия, молби, бърборене, заповеди — но без да се сливат, както би трябвало да е при подобно многообразие. Заля ме безгласен могъщ гръм, подобен на грохота на водопад. И въпреки че ставаха все по-силни и по-силни, както и преди звучаха отделно. И аз чувах всички! Всеки един от тези милиони, милиарди гласове на мъже и жени крещеше в мозъка ми индивидуално.
Това буйство ме подхвана като торнадо, вдигна ме и ме отнесе в яростния проблясък на безсъзнанието.
ТРЕТА ГЛАВА
Спомнях си, че не ми се щеше да се събуждам. Имах чувството, че се връщам от дълго пътешествие. Накрая неохотно отворих очи. Оказа се, че лежа на пода на платформата. Лайза Кант се бе навела над мен. Някои от членовете на групата тъкмо се обръщаха да видят какво ми е.
Лайза повдигна главата ми от пода.
— Ти си чул! — развълнувано прошепна тя почти до ухото ми. — Какво чу?
— Чул ли съм? — поклатих глава като в мъгла. Но си спомних. Дори очаквах отново да чуя неизброимите гласове. Обаче цареше тишина и аз повторих въпроса на Лайза.
— Какво съм чул?… Тях.
— Тях?!
Запримигвах и неочаквано разсъдъкът ми се проясни. Веднага си спомних за Ейлин, сестра ми. Изправих се на крака и се загледах към изхода, където я бях видял да говори с човека в черно. Но изходът и околното пространство бяха пусти. И двамата бяха изчезнали.
Потресен, измъчен, изваден от равновесие от този могъщ взрив на гласове, който ме обсеби, побеснял от тайнственото изчезване на Ейлин, аз бях напълно лишен от способността да разсъждавам. Не отговорих на Лайза. Вместо това се хвърлих надолу по стълбата към изхода, където за последен път бях видял сестра си.
Но колкото и бързо да ме носеха дългите ми крака, Лайза се оказа по-бърза. Дори в своите широки сини одежди тя беше бърза като лъч светлина. Догони ме, мина пред мен и ми препречи пътя към изхода точно когато стигнах до него.
— Къде си се разбързал? — възкликна тя. — Не можеш да си тръгнеш просто ей така. Не и сега. Ако си чул нещо, налага се да те заведа при самия Марк Тор. Той трябва да говори с всеки, който е чул нещо.
Почти не я слушах.
— Махни се от пътя ми! — изръмжах и не съвсем учтиво я отместих встрани. Минах през изхода и се озовах в кръгла стая, натъпкана с апаратура. Техници в разноцветни униформи извършваха непонятни действия с неописуеми плетеници от метал и стъкло. Но от сестра ми и нейния събеседник нямаше и следа.
Затичах по-нататък по коридора. Но и там беше пусто. Свърнах в първата пресечка. Няколко души учудено ме изгледаха, откъсвайки се от своите занимания. Непознатия и Ейлин ги нямаше и тук. Опитах в следващата стая и в още една — напразно.
В петата стая ме настигна Лайза.
— Спри се! — този път ме хвана за лакътя. Беше удивително силна за момиче с нейния ръст. — Ще спреш ли най-сетне? Ще помислиш ли поне за миг? Какво има?
— Какво има?! — разпалих се аз. — Моята сестра… — неочаквано спрях. Прехапах си езика. Сетих се колко глупаво ще прозвучи, ако започна да й обяснявам какво търся. Седемнадесетгодишно момиче разговаряло с някакъв непознат и дори се отделило с него от групата. Това едва ли е причина за диво преследване и щателно претърсване в наши дни. Не бях предразположен към обяснения по повод на преживените години в дома на Матиас. Затова стоях и мълчах.
— Длъжен си да дойдеш с мен — настоя Лайза. — Не можеш да си представиш колко рядко някой чува нещо в Точката на прехода. Дори не разбираш колко много означава това за Марк Тор — за самия Марк Тор! — да намери някой, който го е чул!
Бавно поклатих глава. Нямах желание да разговарям с никого за това, което току-що бях преживял. Не ми се искаше да играя ролята на образец или на излязъл извън рамките на експеримента екземпляр.
— Длъжен си! — повтори Лайза. — Това е много важно. Не само за Марк Тор, а за целия Проект. Помисли! Не бягай просто ей така! Първо се замисли какво ще правиш!
Най-после думата „мисли“ достигна до мен. Разсъдъкът ми бавно се проясни. Тя беше абсолютно права. Бях длъжен да помисля, вместо да бягам по коридорите като смахнат. Ейлин и непознатият с черните дрехи биха могли да отидат където поискат, във всяка една от множеството стаи и коридори. Можеха дори да са напуснали Проекта и анклава. Освен това, дори да ги настигна, какво бих им казал? Да поискам от непознатия да се представи и да обясни намеренията си спрямо сестра ми ли? Май ми провървя, че не успях да ги намеря.
Но имаше и нещо друго. Доста се потрудих, за да подпиша договора с Агенцията за междузвездни новини. Подписах го преди три дни, веднага след завършване на университета. Преодолявах всичко по пътя си към тази моя единствена цел. Струваше ми се, че нищо не е в състояние да ме спре. Защото това, към което се стремях толкова дълго и толкова яростно, беше свободата. Сякаш самото желание беше нещо живо, с нокти и зъби, нещо, което напира отвътре. Истинската свобода, която притежаваха само членовете на планетарните правителства и една особена група — действителните членове на Гилдията на журналистите. Тези сътрудници в областта на информацията подписваха клетва за независимост и по същество бяха хора без принадлежност към определен свят, което гарантираше непредубедеността на Агенцията, която управляваха.
Защото населените от човешката раса планети вече двеста години бяха разделени на два лагера. Единият държеше населението си подчинено на така наречените твърди договори, а другият предпочиташе свободните договори. Към лагера на световете с твърди договори принадлежаха планетите на Сдружението — Хармония и Асоциация, Нютон, Касида, Венера и новият голям свят Сета при звездата Тау Кит. Със свободни договори боравеха Земята, Дорсай, Екзотик-световете Мар и Кълтис, Нова Земя, Фрийланд, Марс и малката католическа планета Света Мария.
