— Но защо всички вие продължавате да живеете в миналото? — питаше той Кайл. — Музеен свят — това както и да е, но хора с музейна стойност… — Той прекъсна изречението си по средата и завърза кратък разговор с малката дългокоса келнерка, която кой знае защо беше напуснала барчето и беше дошла да обслужи тяхната маса.
— Това не са музейни експонати, господарю — каза Кайл, — а живи хора. Единственият начин да запазиш рода и културата им такива, каквито са били, е да ги оставиш свободни. Ето защо тук, на Земята, ние продължаваме да живеем по старому, като жив пример за Младите светове, за да могат те, сравнявайки се с нас, да сверят правилността на избрания от самите тях път.
— Очарователно… — измърмори принцът, но очите му блуждаеха, следейки непрестанно келнерката, която сияеше и му отвръщаше с поглед през цялото време. А трапезарията вече бе препълнена с народ.
— Не очарователно, господарю. Необходимо — рече Кайл, но не бе съвсем уверен, че младежът го слушаше.
Слея Вечерята те пак се преместиха на бара. Принцът поразпита Кайл още малко, надигна се и отиде да се разговори с хората от бара. Кайл го наблюдава известно време и реши, че е нищо не го заплашва, затова го остави и се измъкна навън да понагледа конете и да помоли собственика на страноприемницата да им приготви някаква закуска и да я сложи в дисагите им.
Когато се върна, принцът не се виждаше никъде.
Кайл седна на една маса, за да го изчака, но той не се връщаше.
Безпокойството образува студен и корав възел в гърлото му. Неочаквано нахлулата в главата му мисъл го накара да излезе стремглаво и отново да огледа конете но те мирно хрупаха овес в конюшнята. Когато чу познатите стъпки, жребецът изцвили тихичко и обърна към него бялата си глава.
— Кротко, малкия — потупа го Кайл и се върна в страноприемницата, за да потърси съдържателя й.
Но той нямаше представа къде се намираше принцът.
— …Щом конете не са взети, значи не е отишъл далеч — рече стопанинът. — Тук, наоколо, няма от какво да пострада. Може би е отишъл да се поразходи из гората. Ще кажа няколко думи на нощната смяна, да внимават кога ще се появи. Вие къде ще бъдете?
— В бара, докато не затвори, а после — в моята стая — отговори Кайл.
Той се върна в бара, седна до един отворен прозорец и зачака. Времето минаваше и постепенно броят на посетителите започна да намалява. Часовникът над редиците бутилки показваше почти полунощ. Изведнъж от конюшнята долетя сърдито цвилене.
Кайл скочи и изтича навън в тъмнината. Нахлу в яслите и завари принца там, под мъждукащата светлина на нощните лампи. Беше пребледнял и непохватно се опитваше да оседлае сивия кон. Стоилото на жребеца беше с отворена вратичка. Когато Кайл влезе, принцът се извърна.
С три бързи крачки телохранителят застана пред отвореното отделение на жребеца. Той все още беше привързан, но ушите му бяха щръкнали, очите облещени, а седлото му лежеше преобърнато на земята и явно бе паднало от него.
— Оседлай го! — нареди принцът с дрезгав глас откъм прохода на обора. — Напускаме. Кайл се обърна да го погледне.
— Имаме запазени стаи. Тук, в страноприемницата — каза той.
— Няма значение. Заминаваме. Искам да се проветря.
Младият мъж затегна здраво подпръгата на коня, отпусна стремената и тежко се метна върху седлото. Без да изчака Кайл, той напусна конюшнята и изчезна в нощта.
— Тихо, момчето ми, тихо… — успокояваше Кайл жребеца.
Отвърза бързешком големия бял кон, оседла го и последва принца. В тъмнината нямаше как да проследи отпечатъците от копитата на сивия кон. Кайл се наведе и духна в ухото на жребеца. Изненадан, той силно изцвили, протестирайки, а в отговор, някъде в дясно и нагоре по склона, се разнесе ответното изцвилване на сивия. Кайл пришпори жребеца в указаната посока.
На върха на хълма се присъедини към принца. Младежът беше подкарал коня си ходом, с отпуснати поводи, и тихичко припяваше — беше същата мелодия с текст на някакъв непознат език, която си бе тананикал и преди. Щом забеляза Кайл, той се усмихна вяло и запя с повече изразителност. Кайл долови в интонацията на неговия глас оттенъците на нещо подигравателно и не съвсем прилично. И се досети.
— Момичето! — каза той. — Малката келнерка? Къде е тя?
Усмивката изчезна от лицето на принца, после бавно се върна. Присмиваше се на Кайл.
— А ти къде смяташ, че се намира? — попита принцът с преплетен език и Кайл, който яздеше плътно до него, бе облъхнат от тежкия мирис на алкохол. — В стаята си, нанка щастливо. Удостоена с честта… впрочем тя не го знае… да зачене от сина на императора. И очаква да ме открие на сутринта все още в постелята си. Но мене няма да ме има там. Нали така, Кайл?
— Защо сторихте това, господарю? — попита тихо Кайл.
— Защо ли? — Подпийналият младеж го изгледа под лунната светлина. — Кайл, баща ми има четирима сина. И тримата са по-млади от мен, така че аз съм този, който е предопределен да стане император, а императорите на дават обяснения за постъпките си.
Кайл не каза нищо и принцът продължи да се взира в него. Няколко минути те яздиха мълчаливо.
— Добре, ще ти кажа защо — повиши внезапно глас принцът, сякаш разговорът помежду им не бе прекъсвал нито за момент. — Затова, защото ти не си моя охрана. Знаеш ли, Кайл, аз разбрах твоята същност, разбрах чий телохранител си ти. Техен!
Кайл стисна зъби, но тъмнината прикри реакцията му.
— Както и да е — принцът направи нехаен жест, при което едва не загуби равновесие. — Добре де, нека бъде по твоему. Аз съм съгласен. Ще си играем на точки. В бирарията онзи тип вдигна ръка срещу мен и ти ми каза, че никой няма да ми издаде името му. Е, хубаво. Съумя да го защитиш — държа се като негов телохранител. „Едно на нула“ за теб. Но не успя да се проявиш като телохранител на момичето от страноприемницата. Значи — точка за мен. Кой от двама ни ще излезе победител, добри ми Кайл?
Кайл си пое дълбоко дъх.
— Господарю — каза той, — един ден ще ви се наложи, изпълнявайки своя дълг, да си вземете жена от Земята.
Принцът го прекъсна със смях, в който прозвуча неприятна нотка:
— Вие се ласкаете — изхриптя той. — Всички вие от Земята имате прекалено високо мнение за себе си — и тъкмо в това е бедата ви.
Те продължиха да яздят мълчешком. Кайл не изоставаше и неотклонно наблюдаваше младежа. Изглежда принцът бе задрямал. Главата му се бе отпуснала върху гърдите и конят му вървеше бавно, без посока. Но след малко той отново се изправи, натегна поводите с опитни пръсти и огледа околността, заляна от лунната светлина.
— Искам да пия — каза той. Гласът му вече не бе внушителен, а пресипнал и студен. — Заведи ме някъде да пийнем по бира.
— Да, господарю — въздъхна Кайл.
Той обърна главата на жребеца надясно и сивият кон го последва. Те се изкачиха по хълма, прехвърлиха го и се спуснаха към брега на близкото езеро. Лунни блясъци играеха по тъмната вода, а далечния бряг се губеше в нощта. Между дърветата, които растяха в малкия залив, се прокрадваха светлини.
— Ето там, господарю — предложи Кайл. — Това е място за отдих и риболов, има и бар.
Те продължиха по бреговата ивица и се озоваха пред обикновена едноетажна постройка, с вход откъм брега. Отпред имаше малък пристан, с прибързани към него рибарски лодки, които се поклащаха леко върху черната вода. От прозорците се лееше светлина. Те вързаха конете си и тръгнаха към вратата.
Помещението на бара, в което влязоха, беше широко и просторно. На стената бяха окачени няколко препарирани риби, Под рибите стояха трима бармани — един в центъра, на средна възраст, с престилка и с авторитетен вид. Другите двама бяха млади и мускулести. Клиентите, предимно мъже, бяха насядали наоколо край квадратните маси или стояха пред бара. Те носеха груби, случайно подбрани работни или спортни дрехи и личеше, че прекарват тук свободното си време.
Принцът се настани на най-близката маса до бара и Кайл седна до него. Келнерката дойде и те си
