— Понеже е бил гангстер? — скептично попита Донован. Рузвелт сви устни и отпи от питието си.
— Кажи ми, Бил, откъде възнамеряваш да намериш членове за екипа си? От Йейл? От Харвард?
— Защо, какво не им е наред? Там се учат дори бъдещи президенти — ухили се Донован.
Рузвелт се засмя от сърце.
— Прав си. Но на теб ще ти трябват и хора, които имат… специална квалификация. Хора, които вече са получили доста рани по този път. Ще са ти необходими и няколко хулигани. Франсис Кигън подхожда идеално на тази схема. — Рузвелт погледна към тавана, очевидно доволен от заключението си. — Кигън разбира от уловки. Може да се владее в трудни ситуации. Той е много изобретателен, богат е, не зависи от никого, завършил е с отличие колежа в Бостън. Фактът, че се е измъкнал от гестапо и че наистина познава Волфсон и онзи нацист…
— Фирхаус.
— Да, хора, които ти познаваш само по име. Това говори в негова полза.
— Но той не иска да се присъедини към моята операция, каза го доста ясно.
— Доо-бре, ако изобщо го бива, ще си промени мнението. Той е старомоден. Направи му услуга и той ще ти се отплати.
— Правилото на подземния свят? — попита Донован със самодоволна усмивка.
— Вероятно. Или може би е от рядко срещаните хора — почтен човек.
— Та той е бивш контрабандист, за Бога.
— Той е моят контрабандист — каза Рузвелт. Очите на Донован се разшириха от изненада.
— Затова ли се съгласихте да се срещнете с него? Рузвелт отпи от уискито си и добави небрежно:
— Той също така внесе четвърт милион за първата ми президентска кампания и още сто хиляди през трийсет и шеста.
— Е, по дяволите, в такъв случай вие сте… — засмя се Донован.
— Не, това е работа на твоя екип. Ние си имаме сделка — ти ръководиш екипа, аз ръководя страната. Но ако ти трябват хора и пари, аз ще уредя това. Ако не ти изнася Кигън или ситуацията…
— Не, сър — каза Донован и вдигна рамене. — Това е негова игра, нека си я играе. Само се надявам да не сте много разочарован, когато дойде с… празни ръце.
— O, надявам се да стане точно така, Бил — каза президентът. — Искрено се надявам да стане така.
Президентът пъхна нова цигара в цигарето си от слонова кост. Донован се наведе и му поднесе огънче. После отиде до бара, наля си ново уиски и се обърна към Рузвелт.
— Всъщност като си помисли човек, ние сме на същия хал като Хитлер — каза Донован. — Ние също няма какво да губим.
Рузвелт се усмихна доволно и каза:
— Чудесно. Радвам се, че се съгласи.
39.
Опашката на ферибота за Стейтън Айланд беше по-къса от обикновено. Беше под нула градуса и откъм Дяволската врата духаше рязък вятър, надигаше се снежна буря. Парчета лед се люлееха в развълнуваните води. Във въздуха, танцуваха снежинки.
Човекът му беше позвънил рано сутринта.
— Мистър Кигън?
— Да.
— Обаждам се от името на полковника.
— Полковника?
— Вярвам, че имате визитната му картичка?
— O — каза Кигън. — Разбрах.
— Може ли да се срещнем на горната палуба на ферибота за Стейтън Айланд днес следобед? Този, който тръгва от Манхатън в два и половина.
— Предполагам. С кого говоря?
— В задната част на ограденото пространство.
— Кой е на телефона?
— Ще четете „Лайф“. Довиждане.
И затвори.
Защо беше цялата тази шпионска история? Нали всичко, което той искаше, беше да разгледа няколко папки!
Вратите се вдигнаха и потокът коли бавно нахлу на палубата. Кигън паркира и се качи на втората палуба на ферибота — тясна стая с тъмни петна по дървените пейки. Прозорците бяха заледени от студения вятър отвън. Въпреки че имаше радиатори, стаята беше студена и миришеше на смазка, солена вода и креозот. Кигън седна в единия ъгъл и отвори списанието.
Сирената измуча, фериботът потръпна и се отдели на заден ход от кея. След минута Кигън чу вратата зад него да се отваря. Нахлу студен въздух. Кигън не вдигна глава. Един глас попита:
— Мистър Кигън?
— Точно така — каза Кигън и погледна влезлия. Непознатият му поднесе кафява хартиена кесийка.
— Фъстъци?
— Не, благодаря — каза Кигън.
Мъжът беше висок, облечен във вълнено палто с вдигната яка, затворен вълнен пуловер и вълнена шапка. Имаше изправената стойка на военен и изглеждаше напрегнат, върху острото му лице се открояваха хлътнали проницателни очи, а над тях — рошава черна коса. Носеше авиаторски слънчеви очила, които смъкна и сложи в джоба на палтото си.
— Аз съм Смит — каза той и протегна ръка. Гласът му беше приятен, леко провлечен по южняшки. Докато се ръкуваха, Кигън усети нещо в шепата си — другата половинка от визитката на Донован.
— Просто за по-официално — каза Смит. — Но иначе нека бъдем на „ти“.
Кигън извади своята половинка от джоба си и долепи двете части. Прилягаха си идеално.
— Радвам се да те видя — каза Кигън.
Смит седна до него, облегна се, кръстоса крака и разпери ръце на облегалката на пейката. Кигън сви зиморничаво рамене, огледа помещението и попита:
— Нямате ли си кабинети в службата?
— Имах опашка цял ден — каза Смит. — Отървах се точно преди да се кача на ферибота. Всъщност това е много ефективна маневра. Ако се качат на борда, лесно ще бъдат разпознати и, разбира се, в такъв случай просто нямаше да ти обърна внимание.
— Мислиш, че германците са пратили хора да те следят? Не е ли малко параноично?
— Не германците, Кигън — каза Смит покровителствено. — Момчетата на Хувър. Пуснали са два екипа след мен. Знаят, че работя за Донован, а Хувър иска да знае всяка стъпка, която предприема той. Това е причината за цялото това неудобство. Ако направят връзка между нас двамата, ще тръгнат и след теб. И никога няма да свършиш нищо.
— Но защо Рузвелт е толкова нервен относно Хувър? Та той е президент на Съединените щати, за Бога!
— Понеже Хувър е назначен пожизнено. Никой не може да го уволни, ако си няма дяволски добра причина, и това го прави много влиятелен човек. И президентът не иска той да му бъде противник.
— Хувър наистина ли е такъв, а?
— Малък Наполеон? Изненадан съм, че все още не се разхожда с ръце в жилетката и не говори на френски.
— Искаш да кажеш, че отсега нататък ще се прокрадваме и ще се срещаме по този начин?
— Страхувам се, че да.
— Усещам се като женен мъж, който мами жена си, Смит.
— Интересна представа — каза Смит.
— Май ще се спогаждаме с теб — каза Кигън.
