— Та значи си най-доброто момче за всичко, а?
— Не обичам да се хваля, Кигън. Какво има?
— Нещо, което може да ми е от полза.
— O? — възкликна Смит скептично.
— Мисля, че транспортът ще ми бъде голям проблем. Мразя да чакам по влакове и автобуси. Така че се чудя — мислиш ли, че можеш да ми осигуриш самолет?
Изражението на Смит изобщо не се промени.
— Самолет — каза той съвсем спокойно.
— Да. С пилот, който да си разбира от работата.
— Искаш самолет и пилот?
— Да, ще ми свършат добра работа.
— Има си хас!
Смит обели поредния фъстък и го лапна. Минута-две гледаше право напред и мислеше, после попита саркастично:
— Само това ли? Самолет и пилот?
— Засега — отговори Кигън. Усещаше, че Смит тайно се радва на предизвикателството, въпреки че никога нямаше да го признае.
Смит лапна още един фъстък и въздъхна.
— Ще поддържаме връзка.
И без да каже нито дума повече, стана и излезе.
— Много ми беше приятно — промърмори Кигън.
Кигън се върна вкъщи, наля си уиски, пусна една плоча на Каунт Бейси и прехвърли материалите от куфарчето. Беше впечатлен. В семпла кожена папка имаше пълномощия и удостоверения, че той е член на „Службата за безопасност на Белия дом, Следствен отдел“ с празно място за снимка; имаше и написан на машина списък на всички правителствени агенции с телефонните номера на директорите, които по принцип не фигурираха в указателите; имаше временен пропуск за архивния отдел на Федералното бюро за разследване; имаше и пропуск, който му позволяваше да влиза във военните бази на САЩ, и една визитна картичка с емблемата на Белия дом, на която Дон Смит неопределено фигурираше като „служител“, с телефонните му номера за през деня и през нощта. Плюс една бележка.
„Мистър Кигън.
Моля, прикрепете Ваши снимки на съответните места върху военните пълномощия и тези на Белия дом. Никакви ефектни пози, моля, обикновени снимки за паспорт.
Запомнете телефонните номера и унищожете визитката.
Вашият човек за връзка във ФБР е Глен Кирбо, на четвъртия етаж в сградата на Бюрото във Вашингтон. Той не знае какво търсите и не го интересува.
Военното разрешително ще Ви даде достъп до архивите.
Не е благоразумно да се излагате на излишни рискове.
На следващия ден се появи Драймън.
40.
Той не влезе, а направо нахълта в „Розата“. Във всяка негова стъпка се четеше арогантност. Сякаш предизвикваше всички, които не знаят кой е. Беше облечен небрежно: провиснали панталони над стари каубойски обувки, яркочервена бархетна риза с бяло копринено шалче под вдигнатата яка, развлечена кожена пилотска куртка с емблемата на Военновъздушните сили от лявата страна на гърдите и армейска офицерска шапка, смачкана над ушите. Беше тридесетинагодишен, висок, добре сложен, с кестенявочервеникава коса и херувимско лице, с наперена усмивка и блестящи сини очи. Изглеждаше така, сякаш целият свят е в краката му. Тръгна наперено към бара и седна срещу Дребосъка.
— Уиски с лед, шефе, колата отделно — каза той, завъртя се с гръб към бара и огледа заведението. Очите му се заковаха върху Кигън.
— Басирам се, че ти си Франсис Кигън — усмихна се той и го посочи с пръст.
— Какво те кара да мислиш така? — попита Кигън, като отвърна на усмивката му.
— Е, изглеждаш така, сякаш заведението е твое, и след като собственикът се казва Кигън, значи си ти.
— Много добре, приятел. А ти кой си?
Той отиде до масата на Кигън, сложи двете си чаши на нея и му подаде ръка.
— Капитан Джон Драймън от Военновъздушните сили на Съединените щати.
— За мен е удоволствие, капитане — каза Кигън и го погледна отблизо. — В отпуск ли си?
— На дежурство — отговори той и отпи голяма глътка от уискито.
— Така ли? Къде?
— Тук.
— В Ню Йорк?
Драймън изглеждаше изненадан.
— Не бе, тук. В този бар. С теб. Аз съм на временна служба тук от… — той погледна часовника си — от преди един час.
Челото на Кигън се сбръчка.
— За да правиш какво?
— Надявах се, че ти ще ми кажеш. Виж, аз не се оплаквам, мистър Кигън, останали са ми още шест месеца на тази служба и после заминавам за Китай.
— Може би не си чул, но в Китай има война.
— Разбира се, че има — засмя се Драймън. — Да си чувал за майор Клер Шано? За Летящите тигри? Той е започнал да създава собствени въздушни сили там. Някъде от първи януари ще бъда там, за да покажа на японците някои трикове. Междувременно съм назначен към нещо, наречено „Служба за безопасност на Белия дом“ и трябва да изпълнявам твоите заповеди. И, шефе — той се огледа и радостно се изкикоти, — не бих могъл да измисля по-добро място, където да изкарам тия шест месеца. Самолетът е на летище „Мичъл“.
— Самолетът?
— Е, бракмата де. Двуместен АТ-6. Никъде не отивам без нея. — Той млъкна и пак огледа бара. — Не мога да повярвам. Да ти кажа, това си е пилотската мечта. Искам да кажа, да те назначат в бар и да изпълняваш заповедите на собственика. Момчетата изобщо няма да повярват.
— Момчетата изобщо няма да узнаят за това, капитане — каза Кигън сериозно. — Отсега, докато не прехвърлиш Хималаите, ще забравяш всичко, което виждаш, чуваш или правиш. Това е първата и вероятно последната заповед, която ще получиш от мен.
Драймън се озърна уж ужасено, после се наведе и прошепна:
— Това да не е някаква шпионска история? Имам предвид бара и това, че си… хм, цивилен. Защо е всичко това?
— Ще разбереш, когато му дойде времето. Та как ти викат?
— Бепи.
— Бепи? Нали каза, че си Джон.
— Да де — каза летецът. Продължаваше да се усмихва като ангелче. — Бепи значи Бесният пилот. Прякор. Десет години съм във Военновъздушните сили, последните две обучавах сополиви колежанчета с
