Леко постави ръка зад главата му, наведе го и го целуна с меките си пълни устни. Той обви ръце около нея, повдигна я, прекара крака си между нейните и я отпусна върху бедрото си.
Тя изстена и го погледна със замъглени очи.
— О, да! Да, Франсис.
Движеше ръцете си заедно с неговите и викаше от радост всеки път, когато те намираха точното място, и откликваше безразсъдно, искрено и открито. Движеше се заедно с чувствата си, свободно и без задръжки. Питаше какво да прави и следваше инструкциите, които той й нашепваше, а после сама експериментираше.
И успя да му предаде радостта си, докато го галеше, целуваше и пипаше, а накрая се извъртя към него и изведнъж, сякаш случайно, той се оказа вътре в нея.
Ванеса лежеше до него, подпряна на лакти.
— Франки — каза тя искрено, — беше по-хубаво, отколкото съм си представяла през всичките тези години.
— Искаш да кажеш, че си ме прелъстявала като дете? — каза той уж потресен.
— Бях на тринайсет години. Това не е детска възраст.
— Радвам се, че не съм го знаел — каза той. — Сигурно щях да си създам ужасен комплекс за вина.
— Защо трябва да си създаваш комплекс за вина от толкова прекрасно чувство?
Той погледна за момент тавана и каза:
— Добър въпрос. Може би нещо в подсъзнанието. Но в момента нямам желание да го изследвам.
Тя се засмя и леко прекара пръсти по долната му устна. Той почти скочи от леглото.
— Гъдел ли те е? — попита тя.
— Нервните ми окончания още треперят.
— Знам. Нали е страхотно! Искаш ли да го направим отново?
— Дай ми малко време да се съвзема.
— Хм — нацупи се тя престорено и сложи глава на гърдите му.
Лежеше отгоре му, краката й бяха обкрачили неговите, а топлото й тяло го притискаше. Той погали кръста й, милвайки идеалната извивка на задника й.
— Никой не ме е любил така преди — изведнъж промърмори тя.
— Правила си любов с много мъже, така ли?
— С двама — призна тя. — Но момчетата винаги бързат. И не знаех, че може да е така дълго и че става все по-хубаво, по-хубаво… по-хубаво…
Тя затвори очи и леко се изви да се намести удобно. След няколко минути дишането й стана дълбоко и равномерно. Той усети как тялото й омекна в съня.
Измъкна се изпод нея и отиде до прозореца. Слънцето изгряваше над покривите и хвърляше алени отблясъци върху мокрите улици. Градът изглеждаше чист, невинен и тих; спокойствието бе нарушено само за минута-две от един камион, превозващ лед, който изпърпори по улицата и се скри зад ъгъла. После отново стана тихо.
Кигън дръпна завесите, свали си робата и се мушна в леглото до Ванеса. Тя простена насън, обви с крак бедрото му и се притисна до него. След няколко минути и той заспа.
В осем и половина телефонът звънна за първи път и продължи да звъни на всеки половин час. Но Кигън не го чуваше. Беше глух за света.
14.
Събуди го силно чукане. Кигън си наметна робата и отиде в дневната, като затвори вратата на спалнята зад себе си. Отвори и Бърт Радмън нахлу покрай него, без да чака покана.
— Къде беше, по дяволите? Цяла сутрин ти звъня.
— Бях зает — простена Кигън.
— Сега е почти обяд.
— Легнах си чак в зори.
— Виж какво, приятел, нужна ми е твоята помощ. Дали…
Радмън рязко спря и зяпна над рамото му. Кигън се обърна и видя Ванеса на вратата на спалнята, загърната в чаршаф.
— О… аз… такова…
— Запознай се с Ванеса — каза Кигън. — Ванеса Бромли. Този сладкодумец е Бърт Радмън, Ванеса.
— Приятно ми е — каза тя и повдигна чаршафа по-високо.
— Какво толкова важно е станало, по дяволите?
— Разследвам една гореща новина, но не мога да измъкна нищо. Знам, че Уоли Уолингфорд е твой приятел, и си помислих…
— Стоп — прекъсна го Кигън. — Искаш ли малко кафе?
— Чудесно.
— Аз ще позвъня и ще поръчам — каза Ванеса.
— Какво общо има Уоли с тази твоя сензационна новина?
— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? Кигън се поколеба, после каза:
— Да. Знам кой е.
— Очевидно е бил арестуван по някое време през нощта, въпреки че не мога да го потвърдя. Както чух, бил с един американски офицер, когато са го пипнали, и назрява голям дипломатически скандал. Но никой не иска да разговаря с мен.
— Защо са го арестували?
— Доколкото зная, той е издавал „Берлинска съвест“, а някой си Пробст го е печатал. Вчера следобед нацистите нападнали печатницата на Пробст. Имало голяма престрелка, после пожар. Пробст бил застрелян, а сградата изгоряла до основи. Пуснали целия Sturmabteilung след Райнхард и го хванали около два часа нощес.
— Къде чу това?
— Нацистите дадоха пресконференция и огласиха подробностите около Пробст. Аз съпоставих всичко. Нали знаеш — тук нещо, там нещо, но не мога да потвърдя нищо. Нацистите мълчат като риби за Райнхард.
— Не е било така.
— Какво?
— Тази история с Пробст. Не е било както казваш. Той дори не е бил въоръжен. Щурмоваците нахлули през вратата, хладнокръвно го застреляли и подпалили дома му.
— Откъде знаеш?
— Просто съпоставям всичко.
— Хайде не се прави на глупак. Откъде разбра?
— От един свидетел. Това е всичко, което мога да ти кажа. Просто недей да печаташ тази официална нацистка помия.
— Кога научи за това?
— Не знам, Бърт, по някое време късно снощи.
— И не ми каза?
Кигън не отговори. Радмън никога не бе виждал приятеля си толкова напрегнат.
— Мислиш ли, че този свидетел е надежден?
— По-надежден не можеш да намериш. Радмън присви очи.
— Райнхард, нали? Ти си говорил с Райнхард.
— Казах ти всичко, което мога. Не ме насилвай. — Кигън погледна към Ванеса и й предложи:
— Защо не си сложиш нещо?
— Всичко, което имам, е роклята ми от снощи.
— В банята има поне пет хавлии. Вземи една.
Тя излезе от стаята; чаршафът се повлече след нея. Радмън вдигна одобрително вежди.
