бюрото. Задържа за момент една книга и я отвори наслуки.
— Събрани речи на Уудроу Уилсън. Моят идол, мистър Уилсън. Голяма прозорливост. Предаден от собствената си страна. Знаеш ли, че в деня, когато Уудроу Уилсън помолил Конгреса да обяви война на Германия, той също така ги предупредил да не бъдат прекалено сурови към победените, когато спечелим войната, иначе те ще се съвземат и ще отговорят на удара? Голямо прозрение е имал мистър Уилсън. Нарисувай една мишка в ъгъла и веднага ще се появи тигър. Никой не му обърнал внимание. Не оставихме на Германия нищо и сега тигърът е на свобода, а Америка продължава да спи, както винаги.
— Ти си ядосан, Уоли.
— Не съм ядосан, уплашен съм. — Хора като теб ме плашат. Вие сте прекалено изтънчени, за да разберете какво става.
— Ти не си вързан за държавния департамент. Върни се в Щатите и кандидатствай в сената или нещо друго.
— Няма да ме изберат — каза Уолингфорд с отвращение. — Никой не иска да чуе какво имам да им казвам. Когато се събудят, ще бъде прекалено късно.
— На хората им е омръзнало от меланхолия и смърт — каза Кигън. — Те се наситиха на война. Сега се опитват да превъзмогнат депресията. И очакват добри времена, а не заплахи.
— Типичен начин на мислене.
— Казвам го така, както го виждам.
— Признавам, че имаш определен грубиянски чар, Кигън, но ако питаш мен, това е само едно лустро — каза Уолингфорд уморено. — Чувал съм, че майка ти била графиня и още куп романтични глупости, но за мен те си остават само това — глупости. Зад тях ти си едно нищо. Просто още един забогатял мошеник.
Кигън кимна унило и се обърна да си тръгне.
— Имам си такава теория, Кигън — продължи Уолингфорд. — Ако не си против нещо, то ти си за него. Когато обърна гръб на Райнхард, ти целуна Хитлер по задника.
— Успокой се…
— Не! Няма да се успокоя. И ти си прав, това няма нищо общо с Райнхард или моята служба. Аз просто помолих един приятел за услуга и той ми отказа, за това става въпрос.
— Дяволска услуга.
— Щеше да направиш услуга и на себе си. Ти и още много други американци мислят, че Хитлер е кьорфишек, но той ще излапа Европа и единственият начин да го спрем е да започнем война отново. Сега ще ме извиниш, но трябва да напусна страната до шест часа следобед. Депортиран. Каква ирония! Хиляди хора отчаяно мечтаят да напуснат Германия, а мене ме изхвърлят с ритник.
Уолингфорд мина покрай Кигън до вратата и повика сержанта.
— Това е последния кашон, Джери. Няма повече.
— Да, сър — отговори морякът. Уолингфорд огледа офиса още веднъж. Не бяха останали никакви лични вещи. Той тръгна да си ходи и изведнъж се обърна към Кигън.
— Знаеш ли, надявам се да не те видя никога повече, Франсис. — В забележката му прозвуча нотка на тъга. — Това би ми напомняло колко малко разбирам от човешки характери.
Излезе и остави Кигън сам в празната стая.
„Империал“ беше най-елегантното заведение в Берлин. Куполообразният му покрив се извисяваше два етажа над ресторанта. Високи френски прозорци отделяха вътрешната градина от бара. По всички маси имаше свежи цветя. Келнери в бели униформи, украсени със злато, стоически обикаляха салона. Тълпата бе странна смесица от репортери в сини костюми и вратовръзки на цветя, туристи, облечени в бяло, офицери от СС с черни униформи и обичайните агенти на Гестапо, биещи на очи със сивите си костюми и безличните си физиономии, подозиращи всичко и всекиго.
Радмън седеше на една маса в ъгъла и си водеше бележки на поредния смачкан лист.
— Защо не си купиш бележник? — попита Кигън, щом седна срещу него. — Сякаш си извадил тази купчина хартийки от някоя кофа за боклук.
— Силата на навика — отговори Радмън. — Освен това бележниците изискват организация. Как е твоята приятелка? Проверих някои неща за нея. Произлиза от хубаво семейство, ако обичаш парите.
— Достатъчно — каза Кигън.
— Видя ли Уоли?
— За достатъчно време, та да ме обиди и да ми каже сбогом.
— Сбогом?
— Отзовават го.
— Какво?
— Забрави откъде си чул това, което ще ти кажа.
— Естествено.
— Уолингфорд организирал бягството на Райнхард. Трейс, военният аташе, го карал към границата и били хванати от Гестапо. Проклетият глупак бил с колата на посолството. За да избегне международен скандал, Рузвелт лично се извинил на Хитлер, а Уоли и Трейс ги депортират.
Появи се един келнер и Кигън поръча двойно мартини.
— Господи! Какво е станало с Райнхард? — настоя нетърпеливо Радмън.
— Доколкото разбрах, в Гестапо са го мъчили няколко часа, после му излели в гърлото киселина от батерия. Той е мъртъв. Сигурно ще пишат, че е било самоубийство.
— Мога ли да използвам тази информация?
— Можеш да правиш каквото поискаш с нея, само не споменавай моето име. Не искам да правя компания на Уоли и Трейс на кораба за Щатите. Както и да е, сигурен съм, че Гьобелс ще дойде да злорадства за това по време на коктейла.
— Горкият Уоли, всички го мислят за паникьор.
— Той наистина е паникьор.
— Той е ясновидец, Франсис. Той вижда нещата така, както ще се случат.
За първи път Кигън не се впусна в спор. Не мислеше, че има право да спори точно сега, когато Феликс Райнхард му тежеше на съвестта.
— Иде банката на Масачузетс — каза Радмън.
Кигън се обърна и видя Ванеса. Тя се обърна към управителя, който я поведе към тяхната маса.
— Утре заминава за Хамбург — каза Кигън. — Връща се в Бремен.
— Какъв срам!
— Дай да не говорим за политика пред нея, окей?
— Трябва да регистрирам тази новина — каза Радмън. — И трябва да разуча още около миналото на този Трейс. Знаеш ли нещо за него?
— Нищо, освен че е майор.
— Е, всички военни, пратени тук, са майори.
— За благозвучност.
— Добър ден — каза Радмън весело, когато Ванеса наближи масата им.
Тя учтиво му кимна, усмихна се сладко на Кигън и попита:
— Как мина в посолството?
— Цялата дипломация се е изправила на задните си крака — засмя се Кигън.
— Чух, че ни напускате — каза Радмън на Ванеса.
— Откакто съм се родила, баща ми всяка година наема една къща в Саратога. Все още мисли, че съм на десет години и умирам да ходя на следобедни танци.
— Хубаво място да се усамотиш — засмя се Кигън.
— Никога не съм обичала следобедните танци, дори когато бях на десет години. И не искам да се усамотявам.
— Е, и Берлин няма да е същият без вас — каза Радмън с искрена усмивка.
— Страшно мило е, че го казвате. Чу ли го хубаво, Франки?
— Слушам му глупостите от години.
— Как го търпите? — каза Радмън и бръкна в портмонето си. — Той е ужасен циник.
