— Не си мисли кой знае какво.
— Винаги си мисля за толкова неща, че… о, стига! — Той махна с ръка. — Поне поговори с Уолингфорд, окей? Виж какво може да разбереш вместо мен.
— Точно сега Уоли не ми говори.
— По дяволите, какво си му направил? Уоли говори с всички.
— Не пожелах да свърша работа на един от неговите партньори.
— O, хайде сега. Покани го и го почерпи едно пиене или нещо друго, Франсис. Точно сега ужасно ми трябва информация.
— Повярвай ми, Бърт, той просто няма да ме приеме.
— Опитай.
Последва дълго мълчание. После Кигън тихо каза:
— Добре, ще опитам.
— Благодаря ти, приятел. Ще бъда в офиса на „Хералд Трибюн“ и после в бар „Империал“.
— Не знаех, че в „Империал“ има пресцентър — каза Кигън саркастично.
— Самият бар „Империал“ е пресцентър — каза Радмън. — Всички от медиите висят там. Дори Гьобелс прескача следобед с последните си прокламации.
— Е, поне си почивате, след като не трябва да прескачате до Министерството на пропагандата, за да чуете най-новите лъжи.
— Това е отправната точка — каза Радмън. — Той ни казва лъжите си и ние разчепкваме истината.
Радмън тръгна към вратата и внезапно спря.
— Знаеш ли — каза той, — това е първият път, когато виждам да си промениш мнението за нещо.
— Може би защото и аз искам да разбера истината.
— Е, това също е нещо ново — каза Радмън и си тръгна.
Отвори му Джордж Гейнс. И почти му препречи пътя. По лицето му се изписа възмущение.
— По дяволите, какво правиш тук? — остро попита аташето.
— Дойдох да видя Уоли — каза Кигън спокойно. — Какъв проблем има?
— Ти — отвърна майорът. — Ти си проблемът на всички тук.
— Какво искаш да кажеш?
— Много добре знаеш какво искам да кажа. Трейс прекара нощта в затвора Ландсберг. Един Господ знае какво е станало с Райнхард. А бедния Уоли го отзовават.
— Отзовават!?
Гейнс тръгна по стъпалата към офисите и Кигън го последва.
— Онова нацистко копеле му взело паспорта — обясни Гейнс, докато се качваха на втория етаж. — Ако ти не беше отказал…
— Виж какво — отряза го Кигън. — Не ми плащат, за да си сложа главата в торбата, когато Рузвелт щракне с пръсти. Трейс бил прекарал една нощ в затвора. Голяма работа! Нищо му няма, нали?
— Нищо — призна Грейнс неохотно.
— Ако аз бях с Райнхард, щях да съм мъртъв и нямаше да се тревожа за проклетия си паспорт. Аз нямам дипломатически имунитет, Джордж.
— Кажи го на Уоли. Неговата кариера се провали. — Гейнс кимна към отворената врата. — Влизай. Въпреки че едва ли гори от нетърпение да говори с теб.
Уолингфорд прибираше багажа си. Помагаше му един сержант от морската пехота, който тъкмо изнасяше поредния кашон.
— Чух, че те уволнили — каза Кигън.
— Дойде да злорадстваш ли?
— Стига, Уоли, не аз съм напъхал Райнхард в колата на Трейс. По дяволите, страшно ще ми липсваш. Даваш най-добрите приеми в Европа.
— Само това е от значение за теб, нали?
— Не, тревожа се за теб. Какво ще правиш сега?
— Ще се върна във Вашингтон. Това е краят на моята кариера.
— Какво се случи все пак?
— Оплесках всичко, това се случи. Почти помогнах да арестуват Трейс за шпионаж. Опитахме се да измъкнем Райнхард от страната със служебна кола, но се натъкнали на Гестапо. Рузвелт се извини на Райхстага, а мене ме отзовават. Ще трябва да напусна. Това е като да те съди военен съд в армията. Дали печелиш, или губиш няма значение, с теб е свършено.
— Не ти ли помогнаха хората от разузнаването? Уолингфорд го погледна за момент, после седна на ъгъла на бюрото си.
— Слушай, Кигън. Ние нямаме разузнавателна система. Всяка друга страна в света има колкото си щеш шпиони, но ние нямаме и един шпионин сред нас. И знаеш ли защо? Защото моят шеф, всемогъщият Кордъл Хал, казва, че не било джентълменски да шпионираш работите на друга държава. Не било джентълменски! Така че ние играем по правилата на маркиз Куинсбъри, а те играят с дебелата тояга. Това се получава, когато държавният секретар е джентълмен.
— Съжалявам, приятелю…
— Щатите са и твоя родина. А аз не съм ти никакъв приятел.
— Хайде, Уоли, много хубави неща сме преживели заедно. Какво ще кажеш за онзи уикенд в Париж? А за пътуването до Монте Карло миналата пролет?…
— Божичко, това ли е за теб животът? Едно дълго проклето парти? Райнхард е мъртъв! Според най- добрите ни източници са го измъчвали с часове и когато той прехапал езика си, за да мълчи, го накарали да изпие киселина от батерия. Разбира се, не можем да го потвърдим, но звучи като истина. Феликс е мъртъв и кариерата ми отиде по дяволите. Какво ли значение има това за теб? Ще намериш друго парти, на което да идеш.
— Съжалявам за Райнхард. И наистина ме интересува какво ще стане с теб. Приятелството ни няма нищо общо с него.
— Помолих те да ми помогнеш, а ти се безпокоеше за проклетия си самолет. Можехме да го измъкнем.
— Може би.
— Колко време ти е необходимо да се събудиш и да видиш какво става тук?
— Виждам какво става…
— Не, не! Не виждаш какво става. Ти просто си караш покрай мръсните щурмоваци, които бият някой собственик на заложна къща или магазин, но не ги виждаш. Мислиш, че това не може да се случи у нас вкъщи, така ли? Нека да ти кажа нещо, приятел: Хитлер се превърна в абсолютен диктатор за по-малко от месец, откакто Хиндербург го назначи, а нацистката партия имаше по-малко от четирийсет процента гласове миналите избори. Хитлер никога не е имал мнозинство никъде и никога не е бил избиран за никакъв. Той просто дойде на власт. Той елиминира конституцията и взе властта. Всеки път, когато това арогантно копеле си отвори устата, почва да обижда американците. И прави расизма приемлив. Дори моден, по дяволите. Не само тук — навсякъде, навсякъде! Завчера чух две от секретарките да се кикотят на последния виц за евреите.
— Такава е човешката природа.
— Наречи го както искаш, аз го наричам предразсъдък. Хитлер събужда този заспал великан във всеки един от нас. Той прави парадирането с омразата приемливо. Той е намерил ключа, Кигън. Гордостта. Той апелира към тяхната гордост. — Уолингфорд млъкна за малко, после попита: — Какво искаш, Франсис? Какво търсиш?
— Не знам, Уоли.
— Е, аз пък знам. Аз съм просто един обикновен глупак от Филаделфия. Бях си запланувал целия живот. Дипломатическият корпус бе всичко за мен. Това исках и се скъсах от работа, за да го постигна. И знаеш ли къде исках да бъда? — Той заби пръст в пода. — Точно тук. В Берлин. От момента, в който започнах дипломатическата си служба, исках да бъда тук. Знаеш ли защо? Понеже знаех, че това ще се превърне в най-горещата точка на света. Знаех го. Знаех, че тук мога да си изградя име, ако постъпвам правилно. И се справях чудесно до снощи. — Той се обърна към лавицата и пъхна последните си лични неща в кашона на
