— Никога няма да свикна с американския ти сарказъм. Лапнал ли си по нея, Франсис?
— Не знам, Конрад, може би точно това очаквам да разбера. Помислих си, че може да е тук някъде на репетиция.
— Тя вече не работи тук.
— Какво?
— Клиентите ми се оплакаха.
— От какво?
— Не им харесва как пее. Или по-точно, не харесват песните, които пее.
— Искаш да кажеш — тези копелета с кафявите ризи и пречупените кръстове по ръкавите?
— За съжаление тези главорези от СД са ми клиенти. Снощи имаше скандал. Тя пееше една американска песен от времето на кризата, мисля, че се казва „Братко, може ли да ми дадеш една монета“. Тълпата стана много неспокойна, после започнаха да викат по нея да изпее някоя германска песен. Тя обаче продължи. Тогава някой извика: „Чифутка!“ Присъедини се и друг. После един от щурмоваците стана и извика: „Хайл Хитлер“, друг го последва, после още един, докато целият салон стана на крака. Аз изгасих светлината и я изведох от сцената, а тълпата почна да пее „Hors Wessel“ и изведнъж цялата ми бирария се превърна в нацистки митинг. Въпросът е в това, приятелю, че Джени Гулд дори не е еврейка.
— И въпреки това си я уволнил, независимо че е добра?
— Погрешна преценка. Помислих си, че може да принесе на заведението малко финес. Но ако бе продължила да пее тук, щях да се занимавам със скандали всяка вечер. Достатъчно е някой от тълпата да извика „Чифутка“ и да стане метеж.
— Независимо дали е истина, или не?
— Истината е нематериална, драги Франсис. В Германия това се е превърнало в най-голямата обида. И за да не те смутя напълно, ирландецо, намерих й друга работа със същото заплащане.
— Къде?
— На няколко пресечки оттук, в клуба „Кит Кет“. Все пак е по-подходящ за песните й. Много изискана публика ходи там да слуша американски джаз. Има и много американски туристи. В „Кит Кет“ няма да си има проблеми. Нацистите не го посещават често.
— Но това е вертеп — каза Кигън кисело.
— Да, но много хубав вертеп. Да не си мислиш, че „Stier“ е симфонична зала?
— И всичко това, защото я обвиняват, че е еврейка — поклати глава Кигън.
— Хайде, хайде, Франсис, знаеш, че днес в Германия е провинение да си евреин. Или комунист, или социалдемократ, или циганин, или пък артист. Всякакво малцинство, всеки, който не е съгласен. Няма такова нещо като разногласие. Може да ме арестуват само защото говоря за тези неща. Как не си го забелязал досега?
— Забелязал съм го, но това не бе моя работа преди.
— Ах, и сега изведнъж стана твоя работа, а?
— Интересувам се от това момиче.
Конрад поклати глава. Седеше на дивана кръстосал крака и закрепил чашата върху коляното си. Наведе се към Кигън и почти му прошепна:
— Ти си един чаровен мошеник, Франсис. Сега изведнъж те загриза съвестта заради тази млада жена. И внезапно се почувства възмутен, така ли?
— Точно така, внезапно се почувствах възмутен.
— Не разбираш ли, приятелю, че тяхното възмущение е по-голямо от твоето? Тяхното е втълпена омраза. Приемлива омраза. Расизмът е в реда на нещата тук. В Германия не е популярно да не мразиш. Да не мразиш е неподчинение. Ние сме затворено общество и се изисква подчинение. Нашите лидери повтарят едни и същи лъжи отново и отново, докато се превърнат в един вид национална истина.
Конрад стана и започна да се разхожда из стаята.
— Знаеш ли какъв бях, преди да стана… — той махна с ръка към стаята — … съдържател на салон? Хм? Бях преподавател. Да, преподавател по история в университета в Хайделберг. Напуснах, понеже преподавателят по натура си е свободомислещ, буйно същество, което не обича да се съгласява просто за да стимулира разсъжденията. Войната направи това невъзможно.
— Какво общо има войната с това?
— „Страхувам се, че истинската опасност при войната е превръщането на подчинението в единствена добродетел и тези, които отказват да се подчинят, биват наказвани.“ — Знаеш ли кой е казал това?
— Не.
— Вашият собствен Уудроу Уилсън в същия ден, в който поискал от вашия парламент да обяви война на Германия. Той е разбирал, че подчинението е много важно по време на война, понеже патриотизмът изисква подчинение, и че след като консерваторите обикновено са конформисти, следва, че трябва да бъдеш консервативен, за да си патриот. Казвай нещо достатъчно пъти и то ще се превърне в истина.
— Не мога да повярвам, че цялата страна приема това. Хитлер няма да се задържи дълго.
— Грешиш, Франсис, ще се задържи, понеже той вече е във война. Хитлер изгаря книги, ако идеите не съответстват на неговите, закрива вестници, ако те не са съгласни с него, напада хората на изкуството, защото не може да разчита на тях — те мислят. И иронията е, че всичко това се прави в името на свободата и патриотизма. Разбери едно: за да си германец днес, трябва да си фашист, иначе си предател. За да си фашист, трябва да мразиш евреите. Какво правиш, когато мразиш нещо? Е? Премахваш го.
— И ти поддържаш това? — каза Кигън.
— Хайде, хайде, приятелю, защо си толкова учуден? — каза Вайл и разпери ръце. — Да съм бил неискрен с теб през тази година и нещо, откакто сме приятели? Аз не съм герой или революционер. Аз съм един искрен страхливец. Управлявам най-пропадналия салон в Европа. Станах богат, поощрявайки най- ниските човешки страсти. Дали мисля, че това, което Хитлер прави, е редно? Не. Дали се опълчвам срещу това? Не. Дали поддържам тази нацистка партия? — Той сви рамене. — Аз съм като стрък трева — поклащам се според вятъра на времето. Поради тази причина ти казвам, че ще си спестиш доста неприятности, ако забравиш това момиче. Рано или късно тя ще си има неприятности отново. Натам вървят нещата.
— Не мисля, че искам да правя точно това.
— Но ти си я чувал да пее само веднъж, срещнал си се с нея за около трийсет секунди и дори не знаеш къде живее. И вече не можеш да се откъснеш от нея.
— Много смешно!
— Но е вярно.
— Не искам никой да ми казва какво мога и какво не мога да правя.
Конрад сви рамене.
— Чудесно кредо. За съжаление не много практично в Германия точно сега.
— Какъв е адресът й, Конрад? Вайл въздъхна дълбоко.
— Тя живее на Албертщрасе 236 и тази вечер ще пее в клуба „Кит Кет“. Две представления, в девет и единайсет.
— Благодаря — каза Кигън, допи брендито си и стана.
— Ти си човек, който винаги е избягвал неприятностите, Франсис. Поне откакто аз те познавам. Защо да си ги навличаш тепърва?
— Може би не ме познаваш от достатъчно дълго време, приятелю.
Когато се върна в хотела, Кигън влезе в магазина за цветя и изпрати на Джени Гулд огромен букет рози. Без картичка.
16.
Вили Фирхаус бързаше по стъпалата на Кафявата къща към канцеларията на фюрера. Всеки вторник сутринта точно в 11.45 Фирхаус ходеше на доклад при Хитлер, за да го осведоми за партийните клюки и други новини, които го интересуваха. Срещата винаги продължаваше от дванайсет до петнайсет минути, докато Хитлер тръгваше за обяд. Когато професорът влезе, секретарката на Хитлер сложи пръст на устните си. Веждите й бяха тревожно сбръчкани. Гласът на Хитлер звучеше високо и гневно зад тапицираната
