че не правеха опит да контактуват или говорят с нея. Той просто седеше, гледаше и аплодираше. После един следобед се показа на вратата й.
— Време е за обяд. — Беше напохватен като ученик. — Трябва да ядете. Искам да кажа, че ще ви стане лошо и ще припаднете по средата на песента, ако не ядете. И просто минавах оттук и…
Тя погледна колата му, после него и накрая въздъхна, хвана го под ръка и той я поведе навън в хубавия пролетен ден.
Беше уредил пикник в един малък парк близо до операта — с цветя, шампанско и сандвичи от „Kasseler Rippchen“, пушено и мариновано свинско филе, кренвирши, сварени яйца и кисело зеле, и за десерт няколко вида пасти. Кигън имаше навиващ се грамофон „Виктрола“ и няколко плочи, които му бе изпратил някакъв приятел, и те седяха на едно одеяло и слушаха как Били Холидей пее „Май мен“ и „Сторм манди блус“. Кигън бе изискан и внимателен, смешен и очарователен — неща, които тя най-малко очакваше от този мъж, когото всички описваха като богат, безразсъден американски плейбой. След този ден двамата често бяха заедно и тя скоро се премести в един малък апартамент в покрайнините на Берлин. Прекарваха заедно по цели дни, а вечер той седеше предано на обичайната маса и я слушаше как пее. А когато замина за Париж за откриването на сезона на конните надбягвания, тя успя да издържи без него само три дни. Последваха чести телефонни обаждания и накрая късно една нощ тя му каза:
— Никога не съм се чувствала по-тъжна!
— Ела в Париж, Джени — каза той. — Нека опитаме.
— Но работата ми…
— С глас като твоя никога не би трябвало да се притесняваш за работа.
На следващия ден той изпрати самолета да я вземе.
Светлокафявата кобила мина край тях като локомотив, дългите й крака тупкаха равномерно, жокеят беше седнал напред, почти на врата й, и леко я пляскаше с камшика. Кигън натисна копчето на хронометъра си и лицето му просветна.
Очите на Джени блестяха от вълнение.
— Как е? — попита тя. Кигън погледна хронометъра.
— Не е зле, наистина не е зле. Ако не вали, ще заслужи букет рози. — Той погледна към светлото безоблачно небе.
— Тя не обича калта, така че се моли небето да е чисто.
— Много е добра — съгласи се Кигън. — Но не мисля, че има заложбите да стане трикратен победител.
— Толкова е красива с тези дълги крака — каза Джени. Жокеят, французин, скочи от седалката, застана пред Кигън и каза ентусиазирано.
— C’est magnifigue3.
— Значи ще спечелиш, а? — засмя се Кигън.
— Que sera — отвърна жокеят, вдигна рамене и смигна. Върнаха се до конюшнята и гледаха как Ал Джек в ослепително бял ленен костюм мие и сресва кобилата.
— Имаш късмет с тази малка мадмоазел — смееше се Ал Джек. — Направо да си оближеш пръстите.
— Ти ще си оближеш пръстите, Ал Джек — каза Кигън. — Ще разбереш колко е сладка след третото надбягване.
Ал Джек вдигна глава и се усмихна.
— Моята мадмоазел ще направи всичко, Ки, можеш да си заложиш и главата в банката. Ако не спечели, значи това го няма в картите. Тази кобилка си залага сърцето, щом излезе на пистата.
Джени нежно погали дългата муцуна на кобилата и учудено каза:
— Като кадифе е.
— Ще ти кажа нещо, Ал Джек. Ако спечели днес, твоя е — заяви Кигън.
— Какво?
— Твоя е. Никога не съм виждал човек, който така да обича един кон!
— Не, в никакъв случай — тръсна глава Ал Джек. Вече не се смееше. — Че аз не бих могъл да й платя и храната.
— Ще те снабдя за този сезон, а ти ще ми върнеш, когато спечелиш. Може да я зазимиш в някоя ферма в Кентъки и аз ще й купя първия жребец, когато престане да се надбягва.
Ал Джек опита да се засмее, но очите му бяха пълни със сълзи.
— Просто не знам какво да кажа…
— Вече го каза, приятелю — усмихна се Кигън и потупа треньора по рамото. Ал Джек се обърна към кобилата и й заприказва:
— Чу ли, мадмоазел? Днес трябва да спечелиш. Ако досега не си печелила състезание, днес трябва да го направиш. Чуваш ли какво ти казвам?
— Голям жест, Ки — каза Радмън, когато се отправиха към паркинга.
— Да — каза Джени, — беше красиво.
— Не бих притежавал тази кобила, ако не беше той — каза Кигън, докато разгръщаше сутрешния вестник. — Той я избра. Той я превърна в победител. Трябва да си всеотдаен, ако се занимаваш с конни състезания. За Ал Джек това е животът, за мен — само хоби. Всъщност исках да споделя късмета си.
— Какъв късмет? — попита Джени.
— Да съм тук с теб — каза Кигън с широка усмивка, после видя снимката на Радмън във вестника и възкликна: — Хей, на цяла втора страница пише за тебе! — И им показа статията, която съобщаваше за назначението на Радмън за шеф на бюрото в Берлин — всъщност най-обикновено описание с нормалните биографични данни, повечето от които Кигън вече знаеше. Бърт Радмън, роден в Мидълтън, Охайо. Баща — собственик на магазин за дрехи, майка — домакиня. Никакви братя и сестри. Завършил журналистика в университета в Колумбия и бил в Европа на кратко пътешествие по случай дипломирането си, когато Америка се включила във войната. Но Кигън научи и две нови неща за Радмън: че е написал първия си материал за „Хералд Трибюн“ след като придружил дивизията „Рейнбоу“ от Щатите чак до бойното поле и описал първата й среща с германците, описание достатъчно добро, за да му осигури кореспондентска работа за още двадесет и три години. А също така и че в колежа тренирал борба.
Кигън погледна Радмън и каза:
— Не ми приличаш на борец.
— Така ли? И как трябва да изглежда един борец?
— Знаеш как: як врат, гърди като ковашки мех, рамене като на слон и така нататък…
Радмън бавно кимна.
— Ясно. И с тъпа физиономия.
— Да, и това също. Искам да кажа, че не си кожа и кости, но не изглеждаш чак като борец.
— Доста предубедено мнение — заяви Радмън надменно.
— Какво искаш да кажеш?
— За тебе всички борци са еднакви. Всички имат дебели вратове, яки са като бичета и са тъпи като галоши. Това е предубеждение. Не е фатално, но все пак е предубеждение.
— Ти си невероятен — засмя се Кигън. — Не познавам друг човек, който може да превърне една дискусия на тема борба в лекция по фанатизъм.
— И са изпуснали, че мога да свиря на укулеле4!
— Всъщност това е страхотно, Бърт! — каза Кигън. — Помисли си само: ето ни тук на едно голямо светско събитие по случай откриването на парижкия сезон. Почти е задължително човек да се покаже, ако има някакво обществено положение, и ето ни тук с такава известна личност като теб.
— Точно така — каза Радмън. — Но има и по-известни. — Той потупа Джени по рамото. — Виждаш ли онзи джентълмен с двуредния костюм от туид и дебелите мустаци, дето разглежда програмата? Това е Х.Дж.Уелс, много голям писател.
— Знам кой е Х.Дж.Уелс, глупчо. Ние в Германия също четем. Погледни тези двамата есесовци с униформите. Направо ми се повръща!
Двама германски офицери от СС в официални черни униформи минаха гордо през тълпата и спряха да
