наемате на работа евреи.
— Не сме го наели в Германия. Той е американец.
— Е… — усмихна се германецът, — няма голяма разлика.
Радмън понечи да си тръгне, но фон Майстер продължи:
— Вашият приятел, този със състезателния кон, как се казва?
— Кигън.
— О, да, Кигън. Неговата приятелка — или може би съпруга — нали е германка?
— Е, и?
— Просто съм любопитен. Винаги се интересувам от германските момичета. — Немецът се засмя. — Така че… кажете му, че се надявам кобилата му да спечели. Ще заложа на нея.
19.
— Горкият Бърт — каза Джени, когато се качиха в колата. — Трябва да му намерим жена, за да сподели нашето щастие.
— Бърт ще се оправи. Негова любовница е работата му. Ако се почувства самотен, стига да си облече тренчкота и няма да може да се отърве от жени.
— Стига си говорил така. Ядосваш го.
— Показвам привързаността си. Това е единственият начин мъжете да показват чувствата си, без да ги арестуват за нарушаване на моралния ред.
Тя отметна глава и се засмя.
— Понякога ме караш да се смея, без да знам защо. — Притисна се в него. — Толкова съм щастлива, Ки.
Вече цял месец живееха в света на мечтите. Хитлер и политиката рядко се споменаваха.
— Някога ще си спомняме за тези дни и чак тогава ще разберем колко са прекрасни — каза Кигъл нежно.
— Обещаваш ли?
— Абсолютно. Любовта е магия.
— Наистина ли се влюбваме, Франсис?
— За мен това е свършен факт, мила — каза Кигън тихо. — Влюбих се в тебе още когато те видях за първи път.
— Чудесно го каза.
— Ти си чудесна.
— О, Франсис, толкова е прекрасно, че просто се плаша. Толкова съм щастлива…
— Това е може би най-хубавото нещо, което някога си ми казвала — засмя се той.
— По-хубаво от „обичам те“? — Тя хвана ръката му с двете си ръце и се притисна към него.
Той я погледна изненадано.
— Никога не си ми казвала „обичам те“.
— Току-що го казах.
— Много косвено.
— Тогава ще го кажа директно — каза тя и го погледна със сълзи на очи. — Je t’aime. Ich liebe dich. — Посегна и леко докосна устните му с връхчетата на пръстите си. — Много те обичам, Франсис. Когато сме заедно, гърдите ме болят, но това е хубава болка. А когато сме разделени, става ужасна.
Тя обхвана с две ръце лицето му и устните им се сляха.
Шофьорът ги откара в един парк близо до Сена, в края на Булонския лес.
Разстлаха едно одеяло и Кигън нави „Виктрола“-та. Пусна „Any Old Time“ от Лейди Дей. Джени тихичко запя заедно с нея.
— Научих я, като слушах Били Холидеи по радиото — каза тя, щом песента свърши. — Виждал ли си я?
— Само веднъж. Един мой приятел, Джон Хемънд, настоя да отидем в „Монро“ — това е един нощен клуб в Харлем, и да я чуем. Тя беше нова певица, чак после стана Лейди Дей. Беше… не знам как да ти я опиша… сърцераздирателна и божествена едновременно. Помня, че стояхме там до зори. Тя можеше да се усмихне и да ти скъса сърцето. Ти си същата, Джени.
Той изведнъж се изправи.
— Господи, какъв съм загубен! Джон Хемънд ми е пръв приятел!
— Кой е този Джон Хемънд?
— Най-добрият продуцент на „Кълъмбия Рекърдс“, страхотен е! Той е открил някои от най-големите джазови изпълнители. Слушай, сигурен съм, че ще подскочи, като те чуе да пееш. Ще му позвъним от хотела довечера. Може да те прослуша по телефона.
— Ти си луд!…
— Лудо сериозен. Обещавам ти — една песен и той ще ти предложи договор.
— Не, не. Не мога… не и по телефона. С тези междуградски връзки…
— Джени, случват се и по-странни неща. Америка е страна на случайностите.
— Липсва ли ти? — попита тя.
— Не знам. Предполагам, че да — каза той. — Мисля, че все пак трябва да се върна за известно време. Прекалено дълго отсъствах. — И след минута добави: — Ню Йорк Ще ти хареса.
Тя изведнъж се изправи.
— Какво?
— Казах, че Ню Йорк ще ти хареса. Ще прекараме там медения си месец.
— Медения месец?
— Омъжи се за мен, Джени. Аз те обожавам. Ще посветя живота си да те направя щастлива и да бъдеш в безопасност.
— Аз искам да се омъжа за теб, Ки — смутено каза тя. — И ти благодаря, че ми предложи. Но не знам…
— Джени, за една нощ ще чуеш всички велики живи джазови изпълнители. Ще идем в Харлемската опера, в „Савоя“ и „Котън Клуб“…
— Не мога да се откажа от Германия.
Кигън рядко падаше по гръб.
— Окей, ще останем тук. Ти ще станеш моя съпруга, с което ще те направи американска поданичка. Няма да могат да те пипнат.
— О, Ки, за човек, обиколил целия свят, ти си толкова наивен, че… Не виждаш ли, те могат и ще направят всичко, което искат. Ще се откажеш ли от своето гражданство, за да станеш германец? Да останеш тук и да не знаеш дали някога ще се завърнеш в родината си? Ще направиш ли това, Франсис?
Той не отговори.
— Разликата между нас е, че ти можеш да се завърнеш вкъщи, когато поискаш. По всяко време. А ако аз замина за Америка, няма да мога да се върна. Ки, баща ми се сражава за тази страна, така както ти си се сражавал за твоята. Той умря през 1916 година под знамената на кайзера. Не мога да напусна Германия с мисълта, че не съм опитала да я направя по-добра. Ти затова ли напусна Америка — понеже положението стана лошо? Наистина ли си го направил заради това? Затова ли живееш в Германия?
— Не — отговори Кигън. — Не това е причината, за да напусна.
— Разкажи ми. Искам да знам всичко за теб — каза тихо тя. — Може би това ще ми помогне.
През целия си зрял живот Кигън се бе гордял с това, че никога не бе поглеждал назад. Миналото си бе минало, прекалено бе късно, за да бъде променено, така че по-добре да бъде забравено. Но през последните няколко месеца бе принуден да хвърли поглед назад — от Ванеса, от Фирхаус и сега от Джени. Всичко изглеждаше прекалено сложно и дори Кигън не разбираше напълно защо бе напуснал Америка и бе заживял в Европа. Никога не бе разисквал миналото си с никого, даже и с Бърт. Така че не й отговори веднага, а когато най-накрая го направи, всичко се изля като порой, колкото и да се опитваше да го подреди по събития. Спомените му заплуваха назад към ужасното лято на 1932 година, към Вашингтон и нощта, която бе променила живота му завинаги.
