говорят с една добре облечена двойка.
— Онзи високият — каза Радмън горчиво — е Райнхард фон Майстер. Ако искате, вярвайте, но е учил в университета в Род Айланд.
Той кимна към по-високия от двамата — слаб, дори мършав капитан със свирепо лице и бледосини очи.
— Той е военен аташе на германския посланик тук. Всъщност е най-обикновен мръсен шпионин и всички го знаят.
— А кой е онзи важен стар глупак с младата съпруга, който говори с него? — попита Кигън.
— Тя не му е съпруга, а дъщеря. Това е Колин Уилоуби, сър Колин Уилоуби, който списваше клюкарската колона на „Манчестър Гардиан“.
Сър Колин Уилоуби бе типичен превзет британец: средна хубост, докаран, с подстригани завити мустаци и маникюр. Стоеше мъчително изправен във военна стойка, а повдигнатите му вежди изразяваха високомерие. Беше елегантно облечен в сив двуреден костюм и червена вратовръзка, което, изглежда, тази пролет се бе превърнало в характерна униформа за англичаните; побелялата му коса бе идеално подстригана.
Дъщеря му, лейди Пенелоп Трейнър, вдовица, бе също олицетворение на английската превзетост. Изправен гръбнак, класически черти — от идеално правия нос и бледо-сините очи до сприхавата уста: огледално отражение на баща си. И също като него изглеждаше студена и недостъпна.
Само червената й коса, по-дълга от модната за сезона и завързана отзад с червена панделка, загатваше за женствеността й.
— Охо, значи това е старият клюкар — каза Кигън. — Чел съм глупостите му доста години.
— Вече не се занимава с клюки. Станал е политически оракул. Отказа се от клюкарството, откакто жена му умря преди две години. А и зет му загина миналата година.
— Помня — каза Кигън. — По време на самолетните демонстрации в Кливланд.
— Точно така. Томи Трейнър беше ас от войната, свалил над десет самолета. Сега жена му е помощник на баща си и ходи с него навсякъде.
— И се занимават с политика тук, на конните надбягвания?
Радмън вдигна рамене.
— Може да са във ваканция като мен.
— Май е твоят тип — каза Кигън. — Защо не й скочиш?
— Не и на тази. Тя е истински айсберг — каза Радмън.
— Е, знаеш как е: само катурването показва. — Кигън намигна. — Осемдесет процента се крие под повърхността.
— Повярвай ми, тази е лед до мозъка на костите — каза Радмън. — Истински английски сноб. Хайде, елате да ви запозная. Нека видим дали знаят за моето назначение.
Радмън поведе Кигън и Джени към двамата англичани, спря пред тях и учтиво се поклони.
— Радвам се да ви видя отново, сър Колин.
— А, Радмън, здравей. Съвсем се загуби — каза Уилоуби със снизходителна усмивка.
— Това са мои приятели, Дженифър Гулд и Франсис Кигън — каза Радмън. — Джени, Франсис, запознайте се със сър Колин Уилоуби и дъщеря му лейди Пенелоп Трейнър.
— Приятно ми е — каза Кигън и стисна ръката на Уилоуби. Лейди Трейнър го гледаше с надменно презрение, както би гледала кондуктор във влака или сервитьор в ресторанта. Може би при друг случай Кигън щеше да бъде привлечен от нейната недостъпност, но сега това не го интересуваше. Любопитно бе друго. Както и при Радмън, събитията бяха променили кариерата на Уилоуби и го бяха издигнали от светски клюкар в политически наблюдател. Но докато Радмън се занимаваше с действителността в Хитлеровата държава, Уилоуби говореше надуто и повечето му уводни статии бяха лишени дори и от подобие на обективност.
— Разбрах, че си бил в Африка и Испания — каза Уилоуби. — Много амбициозно. Вярно ли е, че ще поемеш бюрото на „Таймс“ в Берлин?
— Да.
— Напоследък Хитлер се е надул като пуяк — каза Уилоуби строго. — Опива се от успехите си. Но след няколко месеца ще разбере, че трябва повече да се съобразява със световното мнение. Мисля, че този човек жадува за признание и одобрение. Срещал съм се с него, знаеш ли. Направих едно от първите английски интервюта с него.
— И се надяваме, че ще интервюираме и мистър Рузвелт тази есен, когато идем в Щатите — каза лейди Пенелоп.
— Е, знаете какво казват — отбеляза Уилоуби. — В Америка избираш някой за президент и после сядаш и чакаш да изпълни всички лъжи, които е обещал. Ние в Европа сме по-различни: избираме един човек, сядаме и го чакаме да сгреши.
— Наистина ми е дошло до гуша от политика, всички говорят само за това — каза Джени. — Тук е Париж, а не Берлин. Защо не сменим темата? Конят на Франсис ще участва в голямото състезание днес.
— Добре — съгласи се Франсис. — Някой да иска да говорим за коне?
Лейди Пенелоп го погледна с открито презрение.
— Чувала съм, че интересите ви са ограничени. Джени настръхна, после рязко каза:
— Това е невъзпитано и невярно. И мисля, че хора с вашето положение би трябвало да знаят по-добре как се говори.
Англичанката почти зяпна. Самата Джени също бе изненадана от избухването си и бузите й поруменяха.
— Конете са благородни създания — каза Кигън с крива усмивка, като се опитваше да заглади нещата. — Нали за това сме тук всички. — Той се обърна към лейди Пенелоп. — Как ви наричат? Пени?
— Можете да ме наричате лейди Пенелоп — остро отговори тя и се отдалечи.
Уилоуби вдигна рамене.
— Ще трябва да извините дъщеря ми — каза той примирено. — След смъртта на съпруга й чувството за хумор й изневерява.
— Може би се държах малко фамилиарно — отговори Кигън. — Приемете извиненията ми.
— Разбира се. Между другото, Кигън, да заложа ли на вашия кон?
— Аз лично ще заложа — каза Кигън, докато превзетият британец си тръгваше.
— Това се казва невъзпитано дете — засмя се Радмън.
— Съжалявам — каза Джени, — просто избухнах.
— Ти просто й сви сърмите — засмя се Кигън. — Изглеждаше като цапардосана с мокър парцал.
— Предлагам да си направим една солидна закуска в „Максим“ за моя сметка и да се върнем за приема след откриването — каза Радмън.
— Ние трябва да тръгваме. — Кигън сложи ръка на кръста на Джени. — Имаме си други планове.
— О? — каза Джени. — Не може ли Бърт да ни придружи?
— Не — каза Кигън и я поведе към пакарда. — Ще се видим след два часа на приема.
Радмън ги гледаше, докато вървяха към колата. Никога не бе виждал Кигън така развълнуван и щастлив. Тук, на откриването на сезона, най-голямото светско събитие в Париж, те бяха така великодушни да прекарат дните си с него, че сега, когато бяха решили да се усамотят за няколко часа преди надбягванията, той не се обиди.
Бе така погълнат от мислите си, че не видя фон Майстер, който пресече паркинга и дойде при него.
— Хер Радмън — каза нацистът. — Радвам се да ви видя. Радмън го погледна и каза грубо:
— Тази униформа изглежда съвсем не на място тук.
— Ще свикнете с нея.
Радмън понечи да заобиколи високия нацист, но той му препречи пътя.
— Между другото — каза фон Майстер, — имате един служител във вашия офис, един фотограф, Марвин Клайн.
— Точно така.
— Може би „Ню Йорк Таймс“ не е получил заповедта на райхсминистъра Гьобелс. Повече не може да
