мост и край всеки железопътен център имаше парцаливи Хувърградове — селища от палатки, пълни с обикновени хора, които пътуваха с железниците от един отчаян лагер в друг в търсене на надежда; хора, загубили вяра в институциите, банките, производителите, застрахователните компании и водачите си.
Спряха за бензин и Кигън купи един сутрешен вестник с надеждата да намери някакъв смисъл в трагичния развой на нощните събития, както го бе намерил веднъж в статията на Бърт Радмън за Бело Ууд. Надяваше се да разбере чия заблудена глупост е изпратила армията срещу тези мъже, които веднъж вече бяха погледнали смъртта в очите заради знамето на родината си. Но репортажите бяха частични, неубедителни и неточни. На първата страница Хувър поздравяваше Макартур за това, „че ни избави от обсадата на Вашингтон“ и по-надолу заявяваше: „Пазете се от тълпата тя разрушава, тя консумира, тя мрази — но никога не гради“.
Кигън смачка вестника и го хвърли на пода.
Когато стигнахме в Ню Йорк, отидохме с колата направо в предизборния щаб на Рузвелт и му додписах чек за двеста и петдесет хиляди долара. И след една седмица напуснах Щатите и оттогава съм тук. — Той спря за момент и загледа двойката лебеди, които плуваха към тях.
— И сега ти е мъчно и искаш да се върнеш у дома — каза тя. — Ти не си се отказал от Америка. Но много хора тук също не са се отказали от Германия.
Той кимна бавно и каза:
— За теб това е важно. Но, Джени, ти трябва да живееш. Хората все още се влюбват, женят се и си имат деца. Хитлер не може да спре това. Политиката и любовта нямат нищо общо. Те са като маслото и водата. Тук става опасно и това е още една причина да се махнеш. Омъжи се за мен, мила. Ела в Америка. Нека опитаме. Когато нещата тук се уталожат, ще се върнем.
— Аз те обичам — заекна тя, — но… но…
И спря. Опитваше се да подреди всички нишки на дилемата си. Кигън усети смущението й, пресегна се и я погали.
— Забрави за това. Виж лебедите. Лебедите бавно плуваха покрай тях.
— Знаеш ли, че лебедите пеят само когато се любят и когато умират?
— О, сега го измисли! — възкликна тя.
— Абсолютно вярно е — каза той и сложи ръка на сърцето си. — Затова наричат последните думи на умиращия човек неговата лебедова песен.
Тя също сложи ръка на гърдите му и за момент по лицето й пробяга страх. Той се наведе и я целуна. Устните й, меки и пълни, бавно се разтвориха и езикът й погали долната му устна.
— Не се бой — прошепна Кигън. — Ние няма да изпеем лебедовата си песен.
20.
Тази година пролетта дойде рано, донесе топлина след зимните снегове, така необходимия дъжд и прерийни ветрове с дъх на мед, които подтикваха първите кълнове на житото и царевицата да се покажат от земята; и обещанието, че 1934 година, както и предишните пет години, ще бъде плодородна. Някога земя на индианците делавари и потаватоми, централните равнини на Индиана бяха изключително плодородни, прочути бяха и с големите си прасета, с които местните хора се гордееха с право. Това бе сладката земя на Бут Таркингтън и Джейми Уитком Райли, земя, населена с шотландски и германски потомци, които с голяма неохота признаваха, че Коул Портър, авторът на „мръсни“ песни за неприличните представления в Бродуей, също е от техния щат.
На шосе номер 36 имаше малка табела, която гласеше: „Дрю Сити, Индиана. Основан 1846 година. Дом на 2162 щастливи хора“. Отдолу бе добавено „и един начумерен старец“. На трийсетина метра след нея имаше пътепоказател със стрелки, насочени на северозапад към Чикаго, отдалечен на сто и четиридесет мили, към Саут Бенд на седемдесет и една миля на север и към Индианаполис на седемдесет и две мили на юг.
Дрю Сити бе типичен средноамерикански град на североизточния бряг на река Уобаш по маршрута на Или-нойската централна железница и бе горд с наследството си — битката за Типекану, състояла се близо до Лафайет, на около двадесет мили оттук. Градът бе заобиколен от плодородни, буйни поля с жълто жито, сочна царевица с човешки бой и градини с най-сладките домати в страната, ако се вярваше на приказките на фермерите в събота пред железарския магазин на Джейсън или в парка на една пресечка от съда, където те се събираха веднъж седмично, за да си разменят лъжи и клюки. В града, който беше една трета католически, а останалите му жители бяха лютерани, протестанти и презвитерианци, имаше четири църкви. Имаше две еврейски семейства и нямаше никакви цветнокожи. На няколко мили източно от града живееше малка общност евангелисти.
Главната улица — всъщност доста тясна, беше самото шосе номер 36. Останалите бяха павирани само покрай нея, а в края на града, на брега на реката, имаше малък парк, колкото бейзболно игрище, с половин дузина огнища и няколко дървени маси. Илинойската централна железница минаваше оттатък реката и влизаше в града чак в западния му край. Нито изолиран, нито до главните пътни артерии, Дрю Сити беше относително благоденстващ град, тъй като допреди да усети жилото на кризата пет-шест години бе имало добра реколта и двете индустриални предприятия, мелницата, разпределителната гара за Илинойската централна железница и фабриката за обувки бяха преживели опустошителното въздействие на кризата почти незасегнати.
В Дрю Сити нямаше нищо необикновено или уникално. Той беше обикновен малък американски град от хоросан, тухли и дърво, клечащ в равнините на северна Индиана. Обикновени бяха и жителите му, които имаха същите болки, проблеми и малки победи, както другите хора от всеки друг град с неговата големина. Центърът бе съвсем малък, с двуетажни тухлени постройки. На първите етажи имаше магазини, а над тях — канцеларии и кабинети. Доктор Кимбърли, градският лекар, беше над млекарницата, а доктор Хендкрафтър, зъболекарят — отсреща над галантерийния магазин на Брофи. Градският адвокат Уилям Хортън, който пиеше много, беше над универсалния магазин на Аарон Мур и на табелката му пишеше: „У.Б.Хортън, адвокат“, и на долния ред: „Завещания — Разводи — Тъжби“. Офисът на Хортън бе идеално разположен, тъй като той винаги започваше деня в магазина отдолу, прегърбен над една от кръглите маси до тезгяха — лекуваше махмурлука си с газирани напитки и черно кафе.
Градът си имаше своя дял нехранимайковци и ексцентрици, но бе избегнал моралното падение и увеличението на алкохолизма и хазарта, стимулирани от двадесетте години на века и кризата. Когато „Литерари Дайджест“ писа, че седем от всеки десет души, по равно разпределени по пол, били имали контакти преди женитбата, това предизвика шок в нервната система на града и стана обект на дискусии, водени шепнешком в козметичния салон на Милдред Константин и на седмичните игри по бридж, понеже галенето на задната седалка все още се считаше за грях и увертюра към извънбрачно забременяване, и дори по-лошо, аборт — една дума, която никога не се изговаряше на глас публично.
Вярно, на учителите и полицията плащаха с чекове — най-обикновени разписки, всъщност нещо като полици от градските работодатели, едно съобщение, че ще им бъде платено, когато нещата потръгнат, но тези разписки се уважаваха навсякъде в града. Банката беше оцеляла от краха и в града имаше само едно самоубийство: един счетоводител от железницата се бе отнесъл безотговорно със средствата на компанията и кризата го помете. Той бе отишъл край реката, бе изпил бутилка домашен джин, купен от магазина на мис Белинда Алърди, и си бе пръснал черепа.
— Тук никой досега не е скочил от прозореца — похвали се веднъж Бен Скоби, президентът на банката.
— Защото най-високите сгради в града са двуетажни — каза дъщеря му Луиз.
— Е, имаме си и водна кула — противопостави се Бен. — Ако човек наистина е решил, може да се изкачи там и да скочи.
Скитниците все още идваха на задните врати и търсеха някоя случайна работа, за да спечелят някоя монета или парче хляб. Но както в повечето малки градчета в Америка, с тях се държаха прилично, а понякога дори им намираха работа на полето или в железопътните складове. Шефът на полицията не търпеше Хувърлагерите и когато скитниците все пак започнаха да се заселват около гарата, бързо ги прогони. Насилието в Дрю Сити беше фактически непознато, с изключение на някой бой с юмруци, заради
