някоя напета хубавица по забавите, и шефът на полицията Тайлър Огълсби, който бе едновременно и кмет, често лежеше нощем в леглото, слушаше печалната въздишка на товарния влак в десет часа, който тракаше по релсите на път за Лафайет, и тайно благодареше на щастливата си звезда, че за дванадесет години никога не е вадил пистолета си от кобура, освен да го почисти.
Всичко това обаче скоро щеше да се промени.
Когато Фред Демпси се премести в града от една банка в Чикаго, Луиз Скоби беше висока, слаба, кокалеста млада жена с вързана на две опашки сламеноруса коса, което правеше мрачните й черти да изглеждат още по-строги. Криеше разкошната си фигура под широки памучни рокли и никакъв грим не омекотяваше изгорялото й от слънцето и обрулено от вятъра лице. Приличаше на едновре-мешна заселничка — дръзка жена със строго лице и официални обноски; в града я смятаха за надменна.
Но скоро след като Фред дойде в банката, в Луиз започнаха да се долавят промени. Дребни, по една на месец. Тя започна да маже устните си с вазелин, после да се пудри, съвсем леко, започна да си скубе и веждите. Подстрига си косата по-късо, после още по-късо и накрая я накъдри.
При случай, например на танци в събота вечер в Организацията на Младите християни, се появяваше в копринени рокли и спортни пуловери, които подсказваха, че в нея се крие нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Но най-голямата промяна не бе във вазелина, коприната и прическата, а в чертите й. Те станаха по меки — тя все по-често се усмихваше. Фред Демпси бе разпалил в Луиз Скоби огън, очевиден за хората в Дрю Сити. Тя най-накрая бе открила мъж, който да съответства на високомерните й норми.
Демпси бе висок, мускулест, скромен мъж с оплешивяващо чело, започваща да побелява коса и стоманеносиви очи, оградени от тънки очила с телени рамки. Дебелият му посребрен черен мустак подсказваше възрастта му и въпреки че той никога не говореше за годините си, в града се знаеше, че е на четирийсет — почти идеалната възраст за Луиз Скоби, която скоро щеше да стане на двайсет и пет. Демпси бе приятен мъж, добре образован и начетен, и бързо се издигна в банката от помощник-касиер в менажер по заемите, понеже си направи труда да опознае хората от Дрю Сити и да стане банкер-приятел, а не плашещо страшилище за хората, когато трябваше да вземат заем, за да си купят нов плуг, хладилник или автомобил. Демпси беше симпатичен и дори когато връщаше някого, го правеше със съчувствие и му предлагаше да опита отново след няколко месеца.
Освен това прекарваше доста време с малкия Роджър Скоби, сякаш момчето бе негово собствено. Роджър вече не беше чувствителното, затворено в себе си дете, което едва промърморваше „Здравей“ и гледаше в краката си, а се бе превърнал в типично палаво седемгодишно момче, като част от заслугата бе на Демпси, понеже Бен Скоби може и да беше приятен мъж, прям и честен, човек, за когото е измислен изразът „солта на земята“, но никога не бе отделял достатъчно време на сина си. Бен боготвореше и двете си деца и въпреки че му трябваше почти година, за да се съвземе след смъртта на жена си, се бе възстановил само за да потъне в скучната еднообразна рутина на банката. Беше тайно доволен, когато Фред и Луиз започнаха да се срещат. Бен Скоби усещаше със сърцето си, че не е честно да обременява младата си дъщеря със задължения, които нормално ангажират майката. Тя беше прекарала доста години под това иго и Фред Демпси, изглежда, бе възпламенил отново нейния младежки дух. За Бен Скоби и за целия Дрю Сити Демпси изглеждаше идеалната партия.
Луиз бе посветила съботите на Роджър, за покупки и да си направи косата. И на Фред Демпси. Въпреки че Скоби живееха на по-малко от миля от центъра, на Роджър му бе разрешено да ходи там само в събота и при специални случаи, понеже според баща му това бе достатъчно изкушение за едно седемгодишно момче. Така че ходенето до центъра винаги беше изключително преживяване. Малкото момче усещаше чувство за сигурност да знае, че седмица след седмица всичко ще си е на същото място, непроменено. Е, почти всичко. От време на време се отваряше нов магазин или някой от старите сменяше собственика си, както новият „Пет и десет цента“ на Улсуърт. Управителят — казваше се Джери — се беше върнал от Изтока миналата есен и беше подарил на Роджър едно хвърчило, което идваше чак от Япония, а после бе поф-лиртувал с Луиз. Роджър бе достатъчно голям, за да разбира какво става. А сестра му беше достатъчно учтива, но даде да се разбере, че нейният избор е Фред Демпси. Все пак Роджър задържа хвърчилото и веднъж в парка Джери му помогна да го вдигнат чак до небето. Роджър харесваше младия управител, но не чак толкова, колкото Фред. След Пол Силвърблат и Томи Нютън Фред беше най-добрият му приятел. Освен това Фред и Луиз ходеха стабилно и Фред работеше в банката на баща му, така че всичко бе идеално. Предаността на Роджър не зависеше от никакви хвърчила.
Всяка събота Луиз и Роджър ходеха в центъра заедно. Той си мушкаше ръката в нейната и винаги успяваше да я преведе покрай бензиностанцията и гаража, на чийто под бе разлят бензин и масло. Бензиностанцията го плашеше, въпреки че не знаеше защо. Не беше заради купчината гуми или шишетата автомобилно масло върху изкривените лавици, или остратата миризма на бензин, натежала във въздуха. Плашеше го работният канал. Имаше някакво лошо знамение, нещо опасно и тайнствено в подобната на гроб дупка в пода. И той тайно се възхищаваше на Франки Балфър, чийто баща бе собственик на бензиностанцията, понеже беше на седемнадесет години и слизаше в страшната дупка само с едно фенерче, и работеше по автомобилите. Роджър стоеше до гаражната врата и наблюдаваше с широко отворени очи, слушаше тракането на гаечните ключове и съскането на въздушния маркуч, докато Франки се ровеше в металните търбу-си на автомобилите, клекнали точно над главата му.
Следваше млечният бар, съвсем нов, свърталище на по-големите ученици, защото само там даваха кока-кола. После идваше бакалницата на Отис Карнаби, месарницата на мистър Хобарт и читалнята „Християнско учение“. По-нататък бе закусвалнята на Барни Морън с мазните покривки и пейките със скъсан линолеум, която миришеше вкусно на силно кафе, палачинки и препечен хляб, а върху почернялата скара цвърчаха наденици и сланина. И най-накрая идваше банката на баща му, точно на ъгъла.
И точно срещу нея беше най-любимото място на Роджър, кино „Тиволи“, между книжарницата на старата мома госпожица Ейми Уинтрон и малкия универсален магазин на Лукас Бейли — дупка, пълна с памучно кадифе, сатен, копчета върху малки картончета, галоши, кройки на дрехи, престилки и целулоидни яки за ризи. Имаше и безвкусни играчки — червени вагони, картинни мозайки, марки за колекционерите, дървени свирки, но истинската съблазън за Роджър бе пълната с бонбони стъклена вит-ринка. Роджър обикновено харчеше там по една петцен-това монета — половината от седмичната си дажба. Гледаше съсредоточено подносите с ментолки и карамели, купчинките дропс, смукалките, спиралите от червен и черен небет-шекер, скъпите шоколадови бонбони и вафлите „Неко“ и с болка правеше избора си. Другата монета спестяваше за дневното представление в „Тиволи“.
Най-интересното място на главната улица беше салонът на Джошуа Халем, съседен на универсалния магазин. Той бе забранен за момчета под четиринадесет години, понеже тук се събираха мъжете да си разкажат последните неприлични истории и всяка втора дума беше псувня. Роджър и другите момчета се събираха под предния прозорец, напластен от годините с прах и мазнина, и надзъртаха вътре, към забранените зелени билярдни маси. Старият Халем, който бе загубил единия си крак във войната и имаше истински, ама съвсем истински дървен крак, винаги седеше на високия си стол — дървеният му крак стърчеше право напред, и надзираваше масите; а когато се мръщеше на момчетата и дяволски им намигваше, те се пръскаха като врабчета.
После идваше мебелният магазин на Исак Коен, мрачно и тясно помещение, пълно с маси, легла, матраци, люлеещи се столове, детски креватчета, всичките наблъскани наедно, а до него беше бръснарницата на Ник Константин, която миришеше на талк, прах и боя за обувки там Роджър се беше подстригал за първи път и оттогава ходеше веднъж месечно. Над нея, на втория етаж, беше градският фризьорски салон на Милдред, съпругата на Ник, а диагонално срещу банката беше „При Захария“ — занемарен хотел, където пътниците и търговските агенти можеха да пренощуват за два долара в кревати с провис-нали пружини. Единственият законен бар в града беше зад фоайето на хотела и там бе забранено за деца и жени.
Едно от любимите места на Роджър беше месарският магазин на Джеси Хобърт, понеже там беше видял първото „чудо“ в живота си. Мистър Хобърт донесе пилето някъде изотзад, където държеше в кафези кокошките и пилетата, и го вдигна, да го огледа Луиз. Пилето пляскаше с крила.
— Хубаво пиле — каза Хобърт. — Тлъсто. Като го оскубете, ще е поне две кила.
— Добро е — отговори тя и обърна глава, за да не гледа, а той завъртя пилето във въздуха, за да го омае, после го положи на дъската и — чоп! — отряза му главата с голямата лъскава секира. Обикновено
