близо до парка. Тялото на Луиз беше подпряло волана, вдървените пръсти на едната й ръка го стискаха, другата й ръка бе отпусната на седалката. Той я разтвори и сгъна пръстите й около сакото, което носеше по време на обира. Беше разпрал единия ръкав под мишницата така, че да изглежда сякаш с последни усилия се е откъснал от хватката на Луиз. Увери се, че никой не гледа, и изхвърли тежката кутия и очилата в реката. Погледна си часовника: пет и четирийсет и пет.
Време беше. Запали колата и като седеше близо до трупа, превключи на бавна скорост, излезе на шосе 25 и подкара към моста. Не се виждаха никакви коли. Точно преди моста имаше стръмен насип, който слизаше направо към буйната река. Той набра скорост, докато стигна на десетина метра от насипа, после удари силно спирачките и завъртя кормилото. Колата се завъртя и остави дълги черни хлъзгави следи, а той я насочи към насипа, намали на десет мили в час, отвори вратата си и щом колата забоботи към реката, натисна с крак газта и изскочи.
Падна на калния банкет, усети как якето се скъса на лакътя му и острото дращене на камъчетата. Превъртя се по гръб и заби пети в калта, за да спре плъзгането си. Натискането на газта беше достатъчно да прехвърли буика през насипа. След миг колата се плъзна надолу, подскачайки като тапа за въдица, после пльосна в реката и изчезна в буйната кална вода.
Демпси скочи, бързо заличи следите си в калта и затича към железопътната линия. Товарният влак в шест часа щеше да намали, докато пресече западната част на града, и тук бе идеалното място да скочи в него. Мъжът стигна моста, сниши се до една купчина и зачака. Влакът закъсня с пет минути, намали както винаги и се насочи към моста. Докато трополеше отгоре, машината Изсвири веднъж, силно и печално. Демпси се покатери на насипа и затича край влака. Трябваше да си премери стъпките така, че краката му да стъпват по гредите. Секундите минаваха. Най-сетне един закрит фургон изтрополи от тъмнината до него с наполовина отворена врата и когато мина покрай него, той се пресегна навътре, като отчаяно търсеше да се хване за нещо. Кракът му се подхлъзна по мократа греда. Демиси отчаяно се оттласна с другия крак, сграбчи края на отворената врата и се прехвърли във вагона.
ТРЕТА КНИГА
„Вярата в свръхестествен източник на злото не е необходима; самите хора са достатъчно податливи на порока.“
23.
Бърт Радмън обичаше да пише в малката читалня до фоайето на хотел „Бристол“ — предпочиташе я пред апартамента си, който беше прекалено тих и уединен, и офиса си, където пък беше прекалено шумно и му досаждаха. Читалнята беше унила и тиха, обърнатите към тавана месингови лампи, монтирани на стените, хвърляха мека светлина върху тапетите на червено-черни райета. По половин дузината махагонови бюра имаше допълнителни лампи и месингови мастилници. Канапетата и столовете бяха кожени и хората, които обикновено седяха на тях, шепнеха, а не крещяха.
Ако усетеше нужда от напитка, оттатък тясното фоайе беше барът на хотела — интимен водопой с шестметров, покрит с плочи тезгях покрай едната стена, с въгленочерни килими, маси със стъклени плотове и столове с меки възглавници. Барманът Роми пускаше любимите си плочи на грамофона, скрит в малката ниша до склада, и вкусовете му варираха от опера и класика до последните джазови записи. Роми беше може би и най-грубият барман в Париж: посрещаше редките музикални желания на клиентите си с мрачно ръмжене, последвано от „нон“, отказваше да се впусне в случаен разговор и си мърмореше нецензурни неща, когато го молеха да приготви напитка, която той лично не харесваше. Но макар да беше неприветлив, компенсираше това с феноменалната си памет — помнеше какви напитки обичат гостите, които понякога не беше виждал шест месеца, че и повече.
Вече втора година Радмън си водеше дневник и записваше всекидневните си занимания, мнения и впечатления от ескалиращата криза в Европа — нещо като хроника на най-съкровените му мисли и страхове, оценка на започващата буря.
Тази вечер той пишеше есе за въодушевлението на французите, които, изглежда, повърхностно игнорираха заплахата от север и изток. В края на краищата, те си имаха отбранителната линия Мажино — една вертикална бетонна стена, защитена от бункери, която се простираше по цялата дължина на границата. Това, заедно с френската армия, се предполагаше, че ще удържи Вермахта на Хитлер. Според Радмън това бе смешно и така го беше написал в някои от статиите си — констатация, която не можеше да му спечели любовта на френското правителство и военните.
Всяка вечер той сядаше в читалнята с чаша абсент и оставяше мислите си да витаят, като разширяваше субективното си мнение и добавяше непотвърдени слухове и предсказания за бъдещето на континента, които не можеше да използва във вестникарските си статии. Той използваше свободното си от работа за „Таймс“ време да преработи дневника си, който наричаше „Увертюра към нещастието“, и се опитваше да не обръща внимание на настойчивия вътрешен глас, който му казваше, че всъщност пише книга. Радмън все още не беше готов да приеме тази отговорност като реалност.
Хотел „Бристол“ беше малък, но изключителен хотел, който се придържаше към редовните клиенти и знаменитостите, които не можеха да намерят анонимност в по-големия и известен „Риц“. Кигън винаги отсядаше в „Бристол“. Първо, беше удобно, а, второ, беше познат тук и управителите му обръщаха специално внимание. Фоайето беше малък, тесен коридор, водещ към регистрацията и асансьора, просто една абаносовотъмна клетка. Вратите на читалнята и бара бяха една срещу друга. Кигън и Джени винаги идваха в читалнята, когато се връщаха от нощните си набези в търсене на развлечения, и това беше знак за Радмън да прекъсне усамотението си. Винаги си пийваха заедно по чашка преди лягане.
Но тази вечер те закъсняваха. Радмън, уморен от придирчивото си редактиране, реши да си вземе още нещо за пиене, и когато отиде на бара, видя там фон Майстер, аташето на немското посолство. На фона на оцветените в черно стъклени лавици със спиртни напитки той изглеждаше наистина заплашителна фигура, висока и изправена, почти сатанинска персонификация на Третия райх. Фон Майстер носеше тъмносин двуреден костюм вместо униформата си и все пак Радмън изведнъж усети студенина, сякаш беше минал покрай отворен хладилник.
— Bon soir, мосю Радмън — каза немецът, после кимна към дневника. Както винаги не оставяш въображението си без работа, а?
— Е, лично аз мисля, че пиша истината — усмихна се Радмън.
— Истината за едни е лъжа за други, нали така? Не знам кой е казал това, сигурно някой проницателен поет.
— Сигурно отговори Радмън.
— Разбирам, че твоят американски приятел… как се казваше… — Радмън не отговори и фон Майстер махна с ръка, сякаш милостиво му прощаваше. — А, да, Кигън. Чух, че ще се ожени за това германско момиче.
— Така разправят.
— Надявам се, че ще бъдат много щастливи — каза германецът доста неубедително.
— Ще им кажа колко си загрижен.
Фон Майстер пак посочи дневника на Радмън, този път с лека усмивка, и каза:
Трудно може да се каже, че имаш обективно гледище. Мислех, че обективността е основното за добрия журналист.
— На това ли са те учили в Кеймбридж?
— Това, на което са ме учили в Кеймбридж, не ми върши голяма работа. Това, което научих в Кеймбридж, е, че британската империя е обречена. Конецът е пред скъсване. Прекалено много бракове между родственици.
