кръв: половин, четвърт и една осма евреи. Беше трудно. Адлер се беше оказал безценен съюзник в този проект.
— Виждам, че и двамата обичаме операта — каза той, без да вдигне поглед. Ни най-малко не се интересуваше от любовта на Адлер към операта, просто искаше евреинът да разбере, че СС знае всичко.
— Да, операта е голямата ми любов. Когато жена ми беше жива, ходехме на почивка в Италия. Всяка вечер ходехме в „Ла Скала“.
— Много хубаво. Както вече казах, твоите сведения са много интересни.
— Благодаря — отговори Адлер. Главата му нервно подскачаше.
— Колко са сега, дванадесет, тринадесет семейства?
— Петнадесет, господин професоре — отговори Адлер скромно.
— Хм. Някои от евреите във вашата общност усещат ли, че вършиш тази работа?
— Не, не, господин професоре — каза Адлер разтревожено. — Никой не подозира нищо.
— Добре.
— Точно затова дойдох да направя доклада си през нощта.
Фирхаус отново се взря внимателно в Адлер. Четирийсетгодишен нисък мъж, набит, но не дебел, с вълниста коса и нежни очи. Лицето му беше сбръчкано и бледо като тебешир. Носеше син костюм от шеевиот с кръпки на лактите, а яката на ризата му беше оръфана. Върху горната му устна лъщеше пот.
„Спретнат, но без вкус — помисли си Фирхаус. — Признателен — не, задължен — за най-малката услуга.“
— Ще те попитам нещо, Херман. Това притеснява ли те? Да издаваш други евреи по този начин?
Адлер дори не се замисли, а веднага поклати глава.
— Такъв е законът — каза той. — Имам късмет, че ми е предоставена тази възможност.
За момент очите на Фирхаус блеснаха и веждите му се повдигнаха от изненада.
— Да, това е най-практичната гледна точка — бавно каза той и пак погледна документите. — По професия си търговец бижутер, така ли?
— Да. Имах си собствен магазин.
— Беше ли национализиран?
— Да.
— И къщата ти?
— Да.
— Сега живееш на Кьонигсплац 65. Това апартамент ли е?
— Да, хер професоре. Една стая и малка кухня.
— Вдовец си, виждам. Близки?
— Синът ми беше убит на Западния фронт през 1916 година. Жена ми почина преди три години.
— Да, от сърдечен удар, виждам.
— Да. Тя всъщност не успя да преживее смъртта на сина ни.
— Пише, че ти също имаш проблеми със сърцето.
— Малки. Имах малък удар преди около година. Нося си хапчета, в случай на нещо. Така че съм годен.
— Добре. Не искаме да те загубим. Ти разбираш, Херман, че в партията има хора, които не са съгласни с политиката на този отдел: да се работи с хора със смесена кръв. Те искат всички евреи да бъдат включени в репатрирането и имиграцията. Бюрократи. Не искат да се променят, защото виреят върху съществуващото положение. Не с времето това ще се промени. Междувременно фюрерът ми е възложил да започна този експеримент. Ти разбираш поверителния характер на тази работа, нали, Адлер? И няма да я дискутираш дори и с другия персонал от СС.
— Разбирам, хер професоре.
— Аз лично мисля, че изследването на четири поколения е съвсем достатъчно. В края на краищата бройката ще бъде изумителна. Така че, Адлер, за теб винаги ще има много работа.
— Благодаря ви, господин професоре.
— Може би ще мога да те издигна до статуса на ариец. Това се прави, знаеш, при големи заслуги. Няма да имаш право да се ожениш за арийска жена, но това са дреболии. Ако продължаваш все така успешно, може да уредим да се придвижиш към нещо по-голямо, по-удобно, може да ще ти дадем друг магазин… и дори да ти прехвърлим малко партиен бизнес.
Адлер затвори очи. Беше чувал, че ако решат, германците могат да махнат позора от някой евреин, но сега чуваше първото официално потвърждение, че това се прави. „Господи — помисли си той, — отново да имам собствен магазин, прилична къща и знакът «Е» да бъде премахнат от документите ми за самоличност. Отново да почувствам свободата.“ Беше повече, отколкото можеше да се надява.
— Това ще бъде много великодушно, хер професоре — каза Адлер с треперещ глас. Сърцето му биеше силно.
— Предлагам ти още едно предизвикателство, Херман — каза Фирхаус, стана и заобиколи бюрото. — Хер Химлер би желал да върне доста влиятелни евреи, които… са напуснали Германия. Това са хора, които по много причини бихме желали да върнем. Предатели. Създават ни проблеми в другите държави. Те са пръснати навсякъде.
Той махна широко с ръка.
— Италия, Франция, Египет, Гърция, Америка. Всяко указание, което можеш да ни дадеш, ще бъде още по-голямо постижение за теб. Ще спечелиш не само моята благодарност, но и тази на раихсфюрера Химлер. Ще ти дам списък с имена. Ще си държиш ушите отворени, нали?
— Ще се заема веднага, хер професоре. Фирхаус го потупа по рамото и каза:
Искаш ли цигара? — Извади един пакет и изтръска една. — Френски са. „Голоаз“.
— О, благодаря, господин професоре — каза Адлер, взе си цигара с трепереща ръка и я запали. После отвори чантата и извади сноп документи.
— Тук имам нещо, мисля, че ще ви заинтересува…
И много внимателно сложи документите на бюрото, а после почти но инстинкт остави чантата на пода.
— Това са фамилни архиви — актове за раждане, спомени, писма и така нататък. Този тук, Оскар Браун, има банка близо до Кобург. Много преуспяваща. — Адлер порови в документите и сипря на една схема. — Проследил съм четири поколения назад, четири, хер професоре! — И гордо вдигна четири пръста. — Дядото на майка му е бил евреин. Иозеф Фелдщайн. Бил е служител в синагогата и всъщност той основал банката. Имам списък на всички наследници, включително племенници и братовчеди. Общо четиридесет и шест.
— Да, да, много добре. СС ще се погрижи за този господин Браун. — Но — каза Фирхаус, като взе една бележка от папката, — тук пише, че имаш информация само за моите уши. Каква е тя?
— Да, хер професоре. Тя е относно един меморандум, който разпространихте преди месец.
— Адлер, аз пиша по дузина меморандуми на ден.
— Този е относно Черната лилия. Фирхаус рязко вдигна поглед.
— Имаш информация за Черната лилия? — възкликна той, без да прави опит да скрие внезапния си интерес.
Адлер кимна.
— Е?… — Фирхаус замърда пръсти, сякаш искаше да измъкне информацията.
Адлер порови в документите.
— Аха. Ето тук. Вие, разбира се, знаете за Райнхард и…
— Да, да, знам всичко това — бавно каза Фирхаус, свали очилата и ги остави на бюрото. Очите му се присвиха в блестящи цепки, но гласът му изобщо не се промени — в такива случаи той ставаше дори по- въздържан от обикновено. Загаси цигарата си в пепелника. — Ние арестувахме Райнхард, това е минала история. Необходими са ми имена, Адлер, имена.
— Имам имена… господин професоре — уплашено заекна евреинът. — И схеми.
Той нервно затършува в документите си и докато го правеше, Фирхаус изведнъж рязко си промени настроението. Това беше, както той го наричаше, „неутрален разпит“. Не като противници. Но той използваше същите методи, които бе използвал и при по-недружелюбни срещи, като си служеше с умели
