смени на настроението, комбинирани с еднакви дози жестокост и великодушие, предназначени да държат жертвата му несигурна и уплашена. Методи, които бе усвоил от майстора на тази техника, Адолф Хитлер. Разликата беше, че Фирхаус, за разлика от своя избухлив и психически неуравновесен шеф, можеше да контролира променливите си чувства.
— Искаш ли чаша кафе? — внезапно попита той с усмивка. — Внесено от Южна Америка, чудесна смес.
— О, много сте любезен. — Адлер извади една кърпа и си избърса лицето. Той беше преминал на ерзац кафе още преди месеци. Не можеше точно да си спомни последния път, когато беше пил истинско кафе.
Фирхаус излезе от кабинета и се върна с един поднос.
— Сметана? — попита той.
— Да, благодаря. — „Сметана. Истинска сметана!“
Адлер отпиваше от кафето със затворени очи, наслаждавайки се на всяка глътка.
— Сега ми кажи какво знаеш за Черната лилия.
— Хер Райнхард беше чест посетител в дома на един еврейски учител, Исак Щернфелд. Щернфелд преподаваше политически науки в университета, преди да бъде изпратен в Дахау.
— Той комунист ли е?
— Не, социалдемократ, радикален противник на фюрера и нацистката партия. Преди фюрерът да стане канцлер, една група студенти, които също бяха чести гости на Щернфелд, започнаха един пасквил, наречен „Die Fackel“. Той беше насочен главно срещу студенти, един вид колежански хумор… малко сатира, малко язвителност. А после и срещу хер Хитлер…
— Фюрера — поправи го Фирхаус.
— Да, фюрера. След като фюрерът стана канцлер, „Die Fackel“ стана по-целенасочен. Тогава се включи и Райнхард, пишеше от време на време за него и го издаваше. Щернфелд беше съветник, а го печатеше Оскар Пробст.
— „Берлинска съвест“ — каза Фирхаус.
— Да. Когато… когато…
— Репатрирането?
— Да… репатрирането… на евреите започна, студентите образуваха Черната лилия, за да помагат на евреите да напуснат Германия.
— Откъде са взели това име? — попита Фирхаус просто от любопитство.
— Няма такова нещо като черна лилия, хер професоре. Те имат предвид, че това е организация фантом, също като цветето.
— Ученически лудории — каза Фирхаус и махна с ръка. — Нещо друго?
— Те прехвърлят пари в швейцарски банки, уреждат фалшиви паспорти, транспорта, всичко.
— Студентите? — каза Фирхаус учудено. Адлер кимна.
— Студентите?! — повтори Фирхаус и поклати глава. Представяше си реакцията на Хитлер при тази новина.
— Само много посветени студенти — каза Адлер.
— Политизирани от Райнхард и онзи Щернфелд, така ли?
Адлер продължи да кима.
— Редактор на „Die Fackel“ беше едно еврейско момче, Аврам Волфсон. Сега е двадесет и пет годишен. Неговите най-добри приятели са Вернер Гебхарт и Йоахим Вебер. Моето предположение е, че Волфсон е главата на Черната лилия, Гебхарт се занимава с прехвърлянето на евреите извън страната, а Вебер с парите, документите, паспортите, фалшивите документи за самоличност и така нататък.
Фирхаус слушаше Адлер и гладеше брадата си. Вече му се изясняваха и някои други неща.
— Така, сега мисля, че знам какво се е случило с Ото Шиф и Тол Натан. Тези студенти вероятно са ги изкарали от страната. И вероятно те са принудили Симон Кафар да се обеси.
— Симон Кафар също ли работеше за вас?
— Не знаеше ли? Шиф, Натан, Кафар, всички бяха ефективни judenhascher като тебе. Познаваше ли ги?
— Познавах Кафар бегло. На другите съм им чувал само имената.
Фирхаус пак поглади брадичката си, после попита:
— Как финансират всичко това?
— С пожертвувания от богати евреи и симпатизанти тук и в чужбина.
— Значи този Волфсон и още дузина студенти са създали цялата тази организация? — каза Фирхаус. Все още не можеше да приеме теорията на Адлер.
— Всъщност мисля, че е Щернфелд. Че е предвиждал… репатрирането. Но Волфсон е бил отличен студент, много прагматичен, както разбирам.
— Откъде знаеш всичко това?
Адлер го погледа няколко секунди, после каза:
— Йоахим Вебер е мой племенник. Никога не сме били близки, но често разговарям с майка му, тя ми е родна сестра.
— Колко хора са замесени с тази група? Адлер поклати глава.
— Десетки, предполагам. В Берлин, Мюнхен, Линц, Париж, Цюрих.
— Всички ли са евреи?
— Не. Евреи и друговерци.
— И как сме изтървали нещата да стигнат толкова далеч! — каза Фирхаус сякаш на себе си. Фюрерът щеше да бъде вбесен. — И къде можем да намерим този Волфсон?
— Това е проблемът, хер професоре. Никой не знае. Няма списък на членовете, това не е военна организация. Тя е като цветето, сякаш не съществува. Като влак, който пътува само когато е необходимо. Никой не е виждал Волфсон от месеци. Но аз вярвам, че трябва да е в Берлин. И имам това.
Той подаде на Фирхаус един лист с две колонки имена и адреси.
— Това са четиридесет и осем души, свързани с Волфсон. Три поколения, до четвърти братовчеди и племенници. Имам подобни списъци и за Вебер и Гебхарт в папката.
Фирхаус се впечатли.
— Това е изключителен доклад, Адлер. — Той се наведе над списъка и прокара пръст по колонките. — Направил си това за един месец?
— Всъщност за три седмици.
— Изключително, наистина. Гестапо вече с месеци разследва случая без успех.
— Те не са евреи — каза Адлер почти шепнешком.
— Много вярно, Херман. Необходим ти е свой човек, за да хванеш свой човек, а? — Той се усмихна и Адлер започна да се отпуска.
— Ако го хванете, господин професоре, мисля, че мога да намеря достатъчно доказателства за…
— Не ме интересуват доказателствата — каза Фирхаус и махна с ръка, без да вдига очи от списъка. — Дай ми имената и адресите и аз ще изкарам признания от тези студентчета. Не ми трябват доказателства. — Пръстът му внезапно се забоде в едно от имената. — Това негова сестра ли е? Дженифър Гулд?
— Наполовина, хер-професоре. Майка й не е еврейка. Мисля, че е католичка.
— Тук не си посочил нейния адрес. Защо?
— Тя се премести преди около три месеца и я загубих от поглед.
— Хм — каза Фирхаус. — Изглежда, имаме епидемия от изчезвания…
После изведнъж вдигна очи, взря се в тъмния ъгъл на стаята и след миг плесна с ръце. Адлер се сепна.
— Знам къде е! — възкликна Фирхаус, издърпа едно чекмедже и запреравя папките. Извади една. Вътре имаше копия от месечните доклади на военните шпиони в главните европейски градове, включително от фон Майстер в Париж. Фирхаус наплюнчи палеца си, запрел иства папката, после спря. — Да, разбира се! Кигън!
Фирхаус се облегна и се усмихна горд от себе си, че не само е чел тези скучни доклади всяка седмица, а и че е запомнил кратката справка за Кигън и тази Гулд.
